от всякога. Когато приключиха с работата, един от тях извади бутилка с бистра течност от чантата с инструментите и я подаде на другите. Всички отпиха забързани, отсечени глътки. След секунди си заминаха.
Дронски продължаваше да натиска бутона, а часовникът бързо сменяше часовете — 01:00, 02:00, 03:00, 04:00…
— Сега намали оборотите — обадих се отново аз.
Дронски вдигна пръста си от бутона. На екрана продължаваше да се вижда празен, добре осветен коридор. Купчината гащеризони стоеше между новия номер 64 и номер 65, апартамента на Джей. Взирахме се в екрана още цели пет минути. Зад нас Дани Марков си пушеше лулата.
— Ето — обади се той от ъгъла. — В коридора има някой.
Обърнах се към него озадачен.
— Приближава се много бавно — обясни Дани Марков. — Още не е в кадър, но вижте сянката на стената.
Разбрах какво имаше предвид. На стената се виждаше неясна приведена сянка и се придвижваше бавно на екрана, но с всяка крачка придобиваше по-отчетливи очертания, понеже голата крушка на тавана осветяваше човека все по-директно в гръб.
И тогава точно пред новопоставената врата сянката престана да се движи напред. Вероятно беше нужна само още една крачка и мъжът щеше да влезе в обхвата на обектива. Толкова близко, че забелязах на екрана кълбо цигарен дим.
В тишината чух собственото си шумно дишане, а сянката направи още една крачка. Майлс Бриджър, облечен в черно палто, стоеше приведен и се ослушваше, подпрян на стената с едната длан, облечена в ръкавица, а с другата вдигна цигара към устните си. Дръпна дълбоко от цигарата, сниши се до нивото на отвора за прозорец точно пред вратата на Джей и изхвърли фаса, без да погледне надолу.
До този момент не бяхме видели ясна снимка на лицето му, но когато застана пред вратата на номер 65, той се извърна леко и заровичка в джоба си. Не бях виждал толкова изпито лице. Приведе се напред. Забелязах, че устните му се движат. Говореше през вратата, вероятно се опитваше да убеди Джей да го пусне въпреки среднощния час. Докато говореше, извади ключове от джоба си.
Струваше ми се, че събитията се развиват изключително бавно. Продължавайки да говори, той отключи вратата. Тя може би я подпираше с рамо, защото видях как се отвори съвсем бавно под силния натиск на дланта му.
И тогава на фона на забавената, неумолима стъпка на последните няколко минути събитията през следващите секунди се развиха като истинска вихрушка. Откъм дясната страна на екрана изскочи мъж и се хвърли върху вратата. Само за секунда през отвора се мярна отхвърлената до стената зад нея Джей — секунда, в която стомахът ми се сви от изписания на лицето й ужас, когато мъжът скочи отгоре й, омота въженце около гърлото й и я повлече към вътрешността на апартамента.
След това ръката на Бриджър се протегна и затвори вратата, но все пак успях за миг да зърна картина, която никога няма да забравя — падналата по гръб Джей и надвесения над нея, озъбен Лука Руп, чиито ръце затягаха въжето около врата й и извиваха главата й като на парцалена кукла.
После камерата превключи на панорамен кадър и видяхме как Майлс Бриджър се измъква заднишком по коридора, докато излезе от обхвата на обектива й. Когато той се скри, камерата започна бавно да обхожда празния коридор към вратата на Джей. Не е нужно много въображение, за да отгатне човек какво е ставало зад нея.
57.
Останалата част от вечерта прекарах в оперативната зала на Данилова. Слушах съобщенията от екипите на милицията в Северния крайбрежен комплекс, където основно бе съсредоточено издирването на Аби. Дълбоко в себе си бях сигурен, че Лука Руп ще се върне в хангара. Къде другаде можеше да отиде? Колкото и да беше жестока, колкото и да съвпадаше със извратените му наклонности, отредената му роля беше второстепенна. Той беше заменима част в механизма, създаден от губернатора Баданов и жена му, за търговия с най-ценната от векове стока — живи, дишащи човешки същества. С голяма доза сигурност можех да кажа, че за Лука Руп не беше предвидено скривалище или начин да избяга.
Но само преди около час хангарът бе претърсен за трети път. В широк кръг около фабриката Пински бе разположил многобройни скрити постове на милицията, с подготвени блокади на пътя южно и северно от 351-и вертолетен полк. Претърсваше се всеки преминаващ автомобил.
Имаше, разбира се, и пътечки през гористите хълмове зад хангара, но беше трудно да се допусне, че някой ще влачи женско тяло по такъв пресечен терен, дори то да е преметнато на врата му като вълк — завързан, жив или мъртъв. Въпреки това бях изпратил група с кучета, която претърсваше постоянно гората цяла нощ.
— Ще припаднеш точно когато ни трябваш, шефе — предупреди ме Дронски. — Като не искаш да спиш, поне опитай онзи номер с тридесетсекундната почивка за очите, който си научил във флота.
Дронски е два пъти по-хитър, отколкото изглежда. Притворих очи, просто да му покажа, че е невъзможно да ги затворя. Събудих се час по-късно с гузно чувство от звъна на телефона до главата ми. Грабнах слушалката и изфъфлих името си, а В. И. Ленин скочи на безопасно разстояние от мен.
Обаждаше се капитан Раковски от осмо районно управление на милицията — района на пристанището.
— Във връзка с обявения за издирване от всички управления бял микробус фолксваген — обясни той. — Искате ли да дойдете и да хвърлите едно око на това, което преди малко падна в реката?
— Има ли хора в него?
— Елате и сам преценете.
— За бога, стига глупости!
— Не е лесно да се установи. Може и да има няколко — омекна той. — Чакаме техника, за да го измъкнем.
Ужасен страх стягаше гърлото ми, докато вървях нетърпеливо редом с Дронски, който едвам слизаше надолу по стълбите, потропвайки с патерицата си.
— Извинявай, шефе — каза той. — Върви напред.
В подобни моменти полицаите стават различни от другите хора. Както и войниците в сражение. Развиват някаква строга обективност пред лицето на смъртта. Хванах ръката на Дронски и двамата заедно се преборихме със слизането по стълбището.
Районът на пристанището винаги изглежда по-мрачен и студен от останалата част на града. Движехме се бързо със запалени фарове и синя лампа между складовите хангари и спряхме рязко до група от пет-шест сини камки на милицията само на няколко метра от водата.
Капитан Раковски се приближи с вдигната до ушите яка на шинела. Потръпна театрално и каза:
— Даже в Норилск времето през пролетта е по-поносимо от тук Елате да хвърлите по едно око.
Последвахме го между джиповете и отидохме до бетонния ръб на кея.
— Сега има отлив, иначе едва ли щяхме да видим и толкова — отбеляза Раковски. Под светлината на прожекторите, инсталирани на кея, се виждаха няколко сантиметра от покрива на бял микробус. Бял правоъгълник, върху който се плискаше напред-назад разпенена вода. — Мислите ли, че точно това търсите?
— Сигурен съм — отвърнах.
Дронски посочи с извъртане на ниско подстриганата си глава към микробуса:
— Какво ви кара да мислите, че вътре може да има някой?
— Елате да погледнете отсам — каза Раковски. — Откъм шофьорската врата.
Капитанът взе от един от своите хора мощен прожектор и насочи лъча му към тъмната вода. В първия момент той като че ли само се отрази от бавно движещата се вълна. Постепенно обаче очите ни се приспособиха. През потопения под водата прозорец за момент смътно се мярна призрачно лице.
— Мъж ли е или жена, не се наемам да гадая — каза Раковски. — Но е лице. Прав ли съм?
— Дали не е кукла? — попитах безадресно аз. — Възможно ли е това да е манекен?
Клекнах на едно коляно върху пристана, за да погледна от по-добър ъгъл. Взех прожектора от Раковски и
