Гадателката

него. Построен беше на мястото на изсечена гора, което правеше безполезен всеки опит да се приближа незабелязан. Отново включих фаровете и потеглих бавно надолу по склона, за да дам време на Лука, който сигурно ме наблюдаваше, да види, че не се движа с подкрепление от други коли на милицията. Спрях камката на десет метра от основната сграда, без да гася фаровете.

Слязох и тръгнах към бараката на Лука. Не си правех никакви илюзии. Разбира се, че бях лесна мишена. По тила ми лазеха тръпки, а в гънката под долната ми устна се събра пот. Но този път вината за похищението на Аби беше в мен. Бях направил опят да изтръгна с бой самопризнание от Лука в момент, в който само луд би си признал. И тази постъпка събуди спотайващо се от тридесет години чувство за вина. Върна ме към времето на началното училище, към спомена за недодяланото ми детско състрадание и детските ми угризения, че не правех достатъчно да го защитя от грубиянските подигравки на хора като Рой. И ето че като последствие го защитих от подозренията на Аби, убеден, че с постъпката си на онова езеро аз бях влязъл в ролята на мъчителя. Бях убеден дълбоко в себе си, че човек не може да бъде едновременно жертва и злодей. Забравяйки, че точно обратното е казано в десетки учебници, че е доказано с живота на Андрей Чикатило.

Но вече се бях отърсил от всичко това. Исках да спася Аби и да се разправя с Лука, както аз си знам, Исках да знам точно какво се е случило в нощта, когато Наталия изчезна. Исках да чуя и най-малката подробност от собствената му уста. А ако избягаше в гората, която познаваше отлично, исках да го преследват и да ми го доведат. Той заслужаваше да бъде гонен с кучета.

Под светлината на фаровете видях, че вратата на бараката е отворена и се полюшва, тласкана от лекия ветрец. Чакълената настилка скърцаше звучно под стъпките ми. Гърбът ми беше обърнат към редица от високи капандури в най-високата част на хангара. Ако Лука се беше спотаил там с пушката си за вълци… Влязох вътре и усетих как по гърба ми премина тръпка на облекчение. Сега вече очаквах опасността само от една посока — пред мен. Естествено, и аз бях въоръжен — с пистолет в стандартния милиционерски подмишечен кобур и с още един, затъкнат в колана зад кръста ми. Запалих лампата и бързо клекнах зад ниска масичка с ръка на подмишечния кобур.

Светлината изпълни помещението със сенки на счупени, разцепени или обезобразени кукли. Вълчата глава висеше на ченгела си и се хилеше озъбена. Чифт ръкавици от вълча кожа, приличащи на лапи, лежеше върху масата. Имаше няколко кукли със силно повредени и размазани лица, но със златисти перуки, които само подчертаваха грозотата им. Трябваха ми секунда или две, докато се сетя, че би трябвало да са русалки — мъртви девойки, които според старите славянски вярвания се връщат, за да пленяват, измъчват и осакатяват живите. А може би през призмата на неясното си отношение към половете Лука се е изживявал именно като русалка, когато танцуваше гол, с грим и перука онази нощ, когато едва не го убих. Като северна русалка, която се надсмива над жертвите си и ги подлага на мъчения, преди да умрат.

Докато се взирах в тези фигури, някои с разкъсани устни, други с по едно око, ми се стори, че за миг влязох в светогледа на Лука, че видях майка му такава, каквато я е виждал той — зла русалка, която го е измъчвала в детските му години и продължава да не го оставя на мира. Сетих се и за още нещо, което превзе съзнанието ми с неудържима сила. Ако се бях замислил по-сериозно над думите на старицата с мишките при едно от посещенията ми при нея — господи, само ако бях по-съобразителен, — сега той щеше да е в ръцете ми и щеше да е лишен от възможността, която все още имаше, да причинява още зло. „Човекът, когото търсиш — беше ми казала тя, — има всички основания да ненавижда жените. Този човек е расъл в краката на господар.“ И господарят, разбира се, не беше метафорична фигура. Господарят беше привидно благородният наемател на горния апартамент, убиецът на петдесет и две жени и деца — самият Андрей Чикатило.

* * *

Предпочетох да дойда сам, защото чувствах, че това е единственият начин Аби да остане жива. Действията ми не бяха продиктувани от нещо логично, както скоро ще се уверите, приятели. Ръководеше ме единствено чувството, че Лука е избрал като единствена своя цел да отмъсти за миналото си и за всичко, което миналото му е сторило. И че настоящото олицетворение на отвратителното минало съм аз. Ако грешах, Аби щеше да умре. Ако бях прав, може би пак щеше да умре, но съзирах едва мъждукащо пламъче на надеждата, че в развоя на събитията ще успея да го залисам за достатъчно дълго време и ще го застрелям. Така или иначе не предвиждах вариант той да преживее тази нощ…

Излязох на чакълената настилка пред бараката и този път забелязах, че вградената в двукрилия железен портал на хангара врата е Открехната. Покана да вляза. Покана, която можеше да бъде придружена с оглушителен изстрел от лупарата със само едно парче олово, достатъчно голямо да умъртви на място едър вълк.

Тръгнах боязливо към боядисаната в зелено врата. Можех да се върна в камката и да повикам група командоси от военноморската база. Никой не би ме упрекнал, че не съм могъл да направя нещо повече от това. В тази обстановка решението беше разумно. Или пък можех да прекрача ниския дървен праг и да вляза в огромния студен хангар. И какво?

Действах, воден не от храброст, а от чувство за вина. Ако си бяхме вършили работата като Аби, сега тя нямаше да е в лапите на Лука. И нямаше да треперя, готов да си намеря оправдание да я изоставя.

Изведнъж престанах да разсъждавам. Прекрачих прага. Както очаквах, вътре беше студено. Вдигнах поглед нагоре. През малките наклонени капандури на сводестия таван влизаше лунна светлина, благодарение на която зърнах бледите силуети на голи тела, облегнати край парапета на опасващия хангара балкон. Едва ли щях да се изненадам, ако си говореха и се смееха, сочейки ме с пръст. В тази огромна катедрала със сводест, оребрен с греди таван, силуетите приличаха на скверна порнография от средновековието: „Голи проститутки се приготвят да танцуват пред абата и монасите.“

В хангари като този, където всичко е от метал, стъпките кънтят силно. Веднага разбрах, че няма как да скрия присъствието си или да не издам точното си местонахождение на просторния бетонен под. Спрях се и светнах с прожектора.

Съвсем бавно вдигнах лъча му по стената на хангара, докато стигнах до куклите на балкона, зад чийто парапет те сякаш позираха, одушевени от светлината.

Прокашлях се.

— Лука… — Гласът ми отекна по стените и тавана на хангара. — Аз съм, Константин Вадим.

Ехото от гласа ми още не беше напълно затихнало, когато чух някой да се движи тихо над мен. Бавно обходих с лъча на прожектора балкона, но не забелязах движение сред стоящите като замръзнали манекени.

Ослушах се още секунда, без да мърдам. Някъде там се чу друг шум — звук от гърлото и дробовете на човек. Веднага реших, може би защото така ми се искаше, че го издава жена, която се мъчи да каже нещо със запушената си уста. Обезумял от надежда, аз я извиках:

— Аби… Тук ли си?

В същото време вече тичах, прекосих хангара и се изкачих по стълбището в сумрака. Когато стигнах горе, застанах в едно тъмно ъгълче и се ослушах.

— Константин — прозвуча глас измежду гората от безизразни лица пред мен. Неговият глас. — Ти се опита да убиеш Саша — каза той с престореното и ужасяващо хладнокръвие на психопат.

— Той тук ли е? — попитах, като целта ми беше единствено да разбера дали да очаквам и втори противник, но, изглежда, Лука не се усети.

Опитах се да го лекувам — отвърна той, — но кръвта му постепенно изтичаше и ако не бях го закарал в „Лермонтов“, вече щеше да е мъртъв.

Разходих лъча на прожектора напред-назад по лицата на манекените.

— Освободи Аби — казах. — Аз съм на твое разположеше. Пусни я.

— Аби Кънингам е мъртва. Ти се опита да убиеш Саша и затова аз убих нея.

Това ми подейства като удар под пояса.

— Къде е тя? — изкрещях. — Къде са я захвърлил?