Въпреки че не го виждах от мястото си, бях сигурен, че се усмихва, доволен от терзанието в гласа ми.
— А може и още да не е мъртва. Може би ще умре заедно с нас. Като част от спектакъла. Точно така казваше Андрей Чикатило. Той ми пишеше, докато беше в затвора, Константин. Човекът, казваше той, остава в спомените единствено с впечатлението, което е оставил. Не разбирах какво имаше предвид. До процеса срещу него когато стана най-известното лице в Русия.
Усещах, че е близко до мен. Леко провлачване на меки обувки или дори на боси крака ме накара да погледна към далечния край на балкона. Загасих прожектора и коленичих, надявайки се да забележа някакво движение на фона на проникващата през капандурите лунна светлина. Но не видях нищо. На балкона имаше сигурно сто, ако не и двеста силуета, повечето голи, но не бяха малко и облечените или полуоблечените.
— А сега гледай — каза почти призрачният глас. — Гледай и се чуди.
Усетих някакво раздвижване и нещо прелетя над главата ми като метеор. В същото време дочух жестоко боричкате откъм гората от манекени. И тогава изведнъж проехтя крещящият глас на Аби, успяла да се освободи от превръзката на устата й:
— Бягай, Константин! Бягай, докато още имаш възможност!
Точно в този миг коктейлът Молотов се разби във вратата на хангара и избухна в жълти пламъци.
Втурнах се по посока на гласа на Аби, разбутвайки куклите, а в мрака се разхвърчаха във всички посоки множество метеори като предишния и започнаха да експлодират сред групи от манекени и кашони, подпалваха старите знамена на 351-и полк, които висяха от тавана.
— В летните нощи отдаваме почит с огън — проехтя тържествено гласът му.
Заковах се на място изплашен и по гърба ми полазиха ледени тръпки. Това бяха думи от древния славянски погребален ритуал Купала: призив да бъде принесена в жертва жена, която да придружи мъртвия герой в среднощното му отпътуване.
Пламъците вече подскачаха като танцуваща кукла и отровната миризма на горящ латекс пареше дълбоко в гърлото ми.
След като всичко, което можеше да гори, се запали, обилният дим и глухият тътен на пламъците съвсем объркаха ориентацията ми. Обзе ме паника. Вече разполагах само с минути, дори секунди, за да спася Аби — или поне себе си. Срещу мен имаше гъста група от манекени. Огънят не беше стигнал до тази част от балкона. Все още съществуваше някаква надежда стълбището да не е обхванато от пламъците.
Хукнах напред. Горящи парчета от знамената на полка падаха от тавана, носейки се като огромни огнени снежинки в горещия въздух. Когато другият край на балкона се сгромоляса, разбрах, че съм близко до смъртта.
Един писък може да остане нечут сред толкова шум, дим и пламъци. Обаче въпреки трясъка от сриващите се части на балкона и грохота на пламъците ушите ми го доловиха.
Затичах се натам. Вече не спасявах само собствената си жалка кожа. Тичах към един изнемощяващ човешки глас някъде в огнения ад, пробивайки си път през истински парламент от вече разтапящи се кукли.
Около желязна масичка седяха четири жени, подпрели безгрижно брадичките си с длани и с цигара между дългите пръсти. Но само една от тях имаше способността да се движи. Завързана за стола, Аби се задушаваше от гъстия дим. Освободих я от сивата самозалепваща лента и я изправих на крака. Вече изобщо не се притеснявах от Лука и неговата лупара. Секции от балкона се срутваха една по една и групи кукли политаха надолу с разперени встрани ръце, сякаш наистина изпитваха ужас. Неволно си представих горящ кораб. Пропадащият балкон беше палубата, а подпалените знамена на полка бяха платната. А аз бях моряк, който помагаше на една жена да се измъкне между рухващите мачти.
Чистият въздух ни блъсна като помитаща палубата вълна. Паднахме на чакълената настилка. Отскочихме панически встрани от сградата и се затъркаляхме по чакъла така, сякаш се бяхме приземили на осветен от луната плаж. Стиснах ръката на Аби.
Сградата бълваше горещина на тласъци. Цели сектори от ламаринения покрив светеха в матовочервено. Когато вратите на хангара се строполиха, пред нас се откри вътрешността на горяща с пълна сила пещ, която много напомняше за някой от старите английски котли в „Лермонтов“. Вътре Лука стоеше прав и гледаше нагоре към балкона. Не можехме да го чуем, но той крещеше и тържествуващо размахваше юмруци.
Все още имаше нещо като пътечка между горящите развалини. Ако бях извикал достатъчно силно към него,
Сигурно съм хукнал натам, но ръката на Аби ме стисна здраво за китката. Обърнах се и я погледнах.
— Каква ще е ползата от това? — попита тя.
Спрях се. Типичен за Русия дълъг съдебен процес, показания, снети от някой като Паско, въпроси, касаещи Наталия, подробности от живота й, сексуалната й ориентация… Аби беше права. Стояхме един до друг и го гледахме как танцува и крещи към балкона, където си мислеше, че сме останали. Гледахме го, докато в един страшен момент косата му се запали и той падна на колене с протегнати ръце, а после заедно с всичко около него полетя към тавана в огнена експлозия.
Повярвайте ми, приятели. Отмъщението не е чак толкова сладко.
60.
Оставиха Аби за едно денонощие под наблюдение в „Лермонтов“ заради вдишания латексов дим. Когато се отбих да я видя, тя беше леко упоена. Вдигна обинтованата си ръка за поздрав точно като В. И. Ленин и отново заспа блажено.
Два етажа по-нагоре беше охраняваната зона на болницата — място с постоянен милиционерски пост и прозорци с решетки. На бюрото до входа седяха доближили глави млад милиционер и медицинска сестра. Раздалечиха се едва когато показах пропуска си.
— Господин Руп е на лечение заради голяма загуба на кръв, инспекторе — каза строго сестрата. — В момента вече има един посетител. Докторът нареди да пускаме само по един.
— Кажете на доктора, че аз не съм посетител — отвърнах и я подминах. — Ето, не нося нито плодове, нито цветя. Тук съм в качеството си на инспектор от милицията. — Не знам как съм изглеждал с изпокъсаните си и обгорени дрехи. Бесен, предполагам, и с налудничав поглед заради недоспиването. Нямах намерение да я гледам свирепо, но тя съвсем видимо потръпна.
— Дано поне да е само за няколко минути — събра кураж да каже тя, а аз свърнах в малката самостоятелна стая.
Саша Руп лежеше подпрян на възглавници, с дебела превръзка около дясното рамо и забодени в китките системи за приливане на разтвори. Очите му, присвити уморено, изведнъж се отвориха широко, когато видя кой влиза.
— Ако ме докоснеш, ще подам официално оплакване в съда — каза панически той.
— Как ще го направиш? — отвърнах невъзмутимо. — Мъртвите не могат да говорят.
— Ти си умопомрачен.
Дронски седеше до леглото с бележник на коляното.
— Готов е да даде показания, шефе — намеси се той омиротворително. — Няма да ни създава затруднения.
— Припомни ли му правата?
— От край до край.
— Включително и член 233 от приетия през март две хиляди и петнайсета година Наказателен кодекс?
— Текстът, който за серийни убийства предвижда обесване. Обясних му го, шефе.
— Тогава да чуем какво има да ни каже.
Облегнах се на стената и хванах цигарата, която Дронски ми хвърли ловко.
— Лука е мъртъв. Няма да ме накарате да се призная за виновен за неща, които е направил той — каза Саша и се примъкна по-нагоре в леглото. — Не се връзвам на това.
Стоях и не отмествах поглед от него, докато накрая черните му очи се извърнаха. Вече знаех, че той не
