можеше да говори с Хепбърн.
Да не би Хепбърн да го избягва?
Не, той просто изпълняваше задълженията си на домакин, загрижен за удобствата на гостите си. Не беше възможно да е довел Кармен от Испания. Беше абсурдно да мисли, че си е направил този труд.
Дали одеве не беше сънувал? Валдемар му заяви, че на моравата няма никого, а когато отново се наведе навън, жената беше изчезнала.
Дали пък не искаха да го подлудят? Сериозно ли смятаха, че човек като него вярва в призраци?
Оугли мушна пръст под яката на ризата, която изведнъж му бе отесняла.
— Бихте ли минали оттук, полковник и мисис Оугли? Вечерята е сервирана. — Лейди Милисънт ги поведе към трапезарията. Дългата маса беше покрита с колосан бял лен и украсена с цветя, среброто искреше. — Моля, полковник Оугли, заемете почетното място.
При всички досегашни празненства, на които беше присъствал, Оугли се наслаждаваше на комплиментите, с които го обсипваха. Сега обаче не искаше да седи начело на трапезата с лейди Милисънт от дясната страна и принцеса Кларис от лявата. Изобщо не го беше грижа, че принцесата носеше разголена рокля и бюстът й се вълнуваше по такъв прекрасен начин. Когато погледна към Хепбърн, заел място в другия край на масата, Оугли се почувства като древния грък Дамокъл, седнал на кралския трон и видял, че над главата му виси меч, държан само от косъм.
Мечът щеше да падне. Въпросът беше само един: Кога? Дали Оугли щеше да реагира достатъчно бързо, за да избегне смъртоносния удар?
21
Животът е твърде кратък, за да танцуваш с грозен мъж.
Всички завеси в спалнята на Робърт бяха вдигнати и позволяваха на слабата лунна светлина да потопи помещението в своя сребърен блясък. Когато Кларис влезе, вътре беше изненадващо светло. Различаваше очертанията много ясно, само дето млечната светлина правеше цветовете на килима, завивката и завесите по-бледи. Тя превръщаше тежките тъмни мебели и вратите в четириъгълни черни блокове, а картините — в бледи имитации на действителността.
Робърт беше в леглото. Облегнат на възглавниците, той я чакаше.
Беше я видял и тя го знаеше. Все още беше облечена в светлозелената кадифена рокля, която лейди Милисънт бе избрала за нея. Фината материя падаше на перфектни дипли по тялото й и го извайваше. През дългата вечер, докато бъбреше с другите гости и чакаше да приключат, тя често плъзгаше ръце по кадифето и се наслаждаваше на усещането за скъпоценната материя върху кожата си. Робърт я наблюдаваше, предпазлив и дистанциран, но тя всеки момент усещаше желанието му.
Сега се усмихваше. Едва забележима триумфална усмивка. Беше безумие да се измъкне посред нощ от спалнята си и да дойде при него. Особено когато беше сигурна, че той ще разбие сърцето й. Но някой ден, когато се върнеше в Бомонтен и влезеше отново в ролята, за която я бяха възлитали, щеше да си спомня тази нощ и всички нощи, които й предстояха с него.
Той стана от леглото и отиде при нея. Едра, елегантна, тъмна мъжка фигура. Носеше риза и панталон, но краката му не вдигаха шум по пода. Очевидно беше бос.
Когато спря на няколко сантиметра от нея, сърцето й се качи в гърлото. Не се страхуваше от него. Вече не вярваше в слуховете за лудостта му. Разбираше защо бе настоявал така упорито на участието й в маскарада. Но сега стоеше толкова близо до нея, че трябваше да вдигне глава, за да го погледне в очите. Той беше много голям и много силен. Биеше се брутално. Миналата нощ я бе взел в пристъп на диво отчаяние и желание. Не го искаше, а сливането й причини болка. Въпреки това тя нямаше търпение отново да настъпи нощта и да дойде при него.
Този път обаче не беше безпомощна. Тя беше принцеса родена да властва, и тази нощ… тази нощ щеше да изживее властта си. Днес тя щеше да командва.
— Вече се опасявах, че сте променили решението си.
Ризата му беше отворена на врата и в дълбокото деколте се виждаха тъмните косъмчета на гърдите му. Кларис потръпна.
— Дадох ви думата си.
— А принцесата никога не нарушава дадена дума, знам. — Говореше като при първата им среща. Делово, незаинтересован от отговора й… неумолим.
Тя пое жадно аромата му, вече познат на сетивата й, и пулсът й се ускори. Хепбърн я бе белязал завинаги със страстта си и щеше отново да го направи, но и тя щеше да му наложи печата си.
— Давам най-доброто от себе си.
Настана мълчание. Не неловко, но в него дебнеха много въпроси.
— Затова ли сте тук? — Дълбокият му глас отекна в мрака. — За да удържите на дадената дума?
Предположението беше толкова абсурдно, че Кларис едва не се изсмя. Ала не го направи, защото това нямаше да му хареса и той нямаше да я разбере. Все пак й се дощя да го подразни и се поддаде на желанието.
— Поглеждали ли сте някога в огледалото, Робърт? Лариса ви обяви за партията на сезона, но не заради титлата и богатството ви. Походката ви, пронизващите сини очи, излъчването ви… Необузданост и величие. У вас има нещо, което замайва жените и ги принуждава да ви следват.
Очите му бляскаха в мрака като черни диаманти.
— Има немалко жени, които успешно устояват на чара ми. Спомняте ли си първата ни среща във Фрея Крегс? Тогава нямахте търпение да се отървете от мен.
— Защото знаех, че ще свърши така. — Кларис сложи ръка на рамото му и нежните й пръсти прогониха напрежението под кожата. — Че ще ви желая с цялото си тяло и с душата си. Затова ви се предлагам за времето, което ни остава… Коя жена би се унижила да проси от мъжа? Но аз съм тук. Ето ме!
Гласът му прозвуча дрезгаво.
— Не съм чул да просите.
— Моля ви — промълви тя. — Моля ви.
Най-сетне той помръдна. Взе я на ръце и я отнесе в леглото.
Положи я върху завивката, легна върху нея и я притисна към матрака. Тя се наслаждаваше на тежестта му, на аромата, който я упойваше, на решителността му. Той я целуна с нежна, мека целувка, която й оставяше време да се настрои към него, да вкуси есенцията му. Дълбоко във вътрешността й блаженството постепенно се превръщаше в отчаяна, неудържима страст която само той беше в състояние да събуди у нея.
Тя се усмихна и захапа долната му устна.
Той вдигна глава и простена.
Тя вдигна ръце и зарови пръсти в косата му. Черните кичури бяха като коприна между пръстите й. Тя ги отмахна назад и помилва с език белега на челото му. Той отвори устни и я зацелува жадно, като триеше хълбоците си в нейните. Това беше твърде силно, заплашваше да надвие сетивата й, но пак не беше достатъчно. Тя искаше повече от него. Да го вкуси целия, да усети тежестта и силата му, да му се наслаждава отново и отново, докато всичко… свърши. Докато тя си отиде.
Горчиво-сладкото чувство проникна коварно в душата й и й вдъхна дързост. Сграбчи го за раменете, обърна го и се настани върху него. В първия миг той се възпротиви, но после се поддаде, отпусна се на матрака и широко разпери ръце и крака.
Това беше истински празник за сетивата й. Какъв мъж… едър, широкоплещест… и корав. Пръстите й се плъзнаха по бедрата му и напипаха възбудения член под панталона. Горещината му я опари и тя пожела да я усети дълбоко в себе си. Плъзна тялото си по неговото и отвори ризата му. Мускулите на гърдите му се стегнаха, но той се принуди да остане спокоен. Тя усети под ръцете си твърдите, къдрави косъмчета по
