ще разберете.
— Така ли? Вие ме плашите.
— Повече не мога да ви кажа. Божи съд се извърши във вашия дом, метр Бернуйе. Това е велика чест, оказана ви от папата.
След това Шико пъхна в ръката на стопанина десет екю и се отправи към конюшнята, където поръча да изведат двата коня.
През това време стопанинът с бързината на птича полетя по стълбата нагоре и се втурна в стаята на Никола Давид.
Там той видя Горанфло да буботи молитви.
После, както го посъветва Шико, той се приближи до леглото и повдигна одеялото.
Намери раната точно на посоченото място. Тя още аленееше, но тялото беше вече изстинало.
— Така умират враговете на светата вяра — каза метр Бернуйе и многозначително намигна на Горанфло.
— Амин — отговори монахът.
Тези събития станаха горе долу в онзи час, когато Бюси доведе при Диана дьо Меридор стария барон, който мислеше дъщеря си за мъртва.
Глава 33
За това, как херцог д’Анжу узна, че Диана дьо Меридор е жива
Бяха последните дни на април.
Стените на голямата Шартърска катедрала бяха покрити с бял плат, а колоните украсени със зелени клонки. Както е известно, през това време на годината зеленината е все още рядкост и снопчетата зелени клонки на колоните заменяха букетите с цветя.
Кралят на бос крак измина пътя от Шартърските порти до катедралата и сега продължаваше да стои бос по средата на храма, поглеждаше от време на време настрани и проверяваше всички ли негови приятели и придворни присъстват на молебена. Но някои от тях с изранени от камъните по пътя крака не бяха издържали и се бяха обули, други, измъчени от глад и жажда, тайно бяха успели да се промъкнат в крайпътните кръчмички и там си бяха и останали и само на малка част достигнаха сили да изминат целия път боси, облечени с дълги ризи на каещи се и да застанат с боси крака на влажните плочи в катедралата.
В катедралата се извършваше молебствие за появяване на наследник на френската корона. Две ризи на Богородица, обладаващи чудодейна сила, съмнение за което не би било възможно предвид многобройните сътворени от тях чудеса, бяха извадени от златната мощеница, където се съхраняваха. Народът се тълпеше да позяпа тържествената церемония и тълпата неволно наведе глава, заслепена от блясъка на лъчите, идващи от мощеницата, когато оттам бяха извадени ризите.
В тази минута Анри III чу как в мъртвата тишина се раздаде някакъв странен звук, напомнящ сподавен смях. Кралят се огледа не е ли наблизо Шико. Той не можеше да допусне дори мисълта, че някой друг освен Шико може да има дързостта да се разсмее в тази минута.
Не Шико обаче се разсмя при вида на светите ризи. Уви, Шико все още отсъстваше, което твърде огорчаваше краля, който, както помним, внезапно загуби своя шут от погледа си по пътя за Фонтенбло и от тогава нищо не беше чул за него. Виновник за странния шум се оказа някакъв благородник. Той току-що беше пристигнал на потънал в пот и пяна кон и направо както бе в дрехите за езда, с опръскани с кал ботуши, нахлу в катедралата като разбутваше придворните, облечени с власеници или с чували на главите, но и в единия, и в другия случай боси.
Като видя, че кралят се оглежда, благородникът храбро продължи да стои на хора, приемайки най- почтителен вид. По елегантните му дрехи и още повече по маниерите се виждаше, че не е новак при двора.
Анри, недоволен от това, че благородникът, пристигнал със закъснение, вдигна такъв шум и с облеклото си е посмял така предизвикателно да се отличава от монашеските одеяния, предписани за носене през този ден, погледна към него с укор.
Пристигналият като че ли не забеляза кралския поглед. Като скърцаше дръзко с обувките си с подвита нагоре предна част (по модата в онези времена), той прекрачи през няколко плочи със скулптурни изображения на епископи и падна на колене до тапицираното с кадифе кресло на херцог д’Анжу. Херцогът седеше потънал не толкова в молитви, колкото в свои тайни мисли и въобще не обръщаше внимание на това, което ставаше около него.
Щом почувства обаче нечие докосване, той живо се обърна и приглушено възкликна:
— Бюси!
— Добър ден, монсеньор — отвърна Бюси, като че ли предната вечер се бе разделил с херцога и като че ли през времето, откакто не са се виждали — нищо съществено не е станало.
— Ти сигурно не си с всичкия си — каза принцът.
— Защо, монсеньор?
— Защото си пристигнал независимо от къде, за да се явиш в Шартър да зяпаш ризите на Богородица.
— Монсеньор — каза Бюси, — работата е в това, че трябва незабавно да поговоря с вас.
— Защо не пристигна по-рано?
— Вероятно не съм могъл.
— Но какво се е случило през тези три седмици, откакто не сме се виждали?
— Тъкмо за това искам да поговоря с вас.
— Виж ти! Може би ще почакаш, докато излезем от църквата?
— За съжаление — ще се наложи да почакам, а това ме ядосва.
— Мълчи! Скоро всичко ще свърши. Имай търпение и ние заедно ще отидем при мен в странноприемницата.
— На това разчитам, монсеньор.
И действително, кралят вече надяна върху ризата си от тънко платно кълчищената риза на Богородица, а кралицата, с помощта на своите придворни дами, навличаше другата свята риза.
След това кралят падна на колене и кралицата последва примера му. Известно време съпрузите се молиха под големия балдахин, придворните, водени от желание да угодят на краля, правеха поклони.
Накрая кралят стана, свали святата риза, сбогува се с архиепископа, сбогува се и с кралицата и тръгна към изхода на катедралата.
Насред път той обаче се спря: пред очите му отново се появи Бюси.
— А, ето ви и вас, господине — каза Анри. — Изглежда нашето благочестие не ви е по вкуса, след като не се решавате да се разделите със златото и коприните, и то във време, когато вашият крал се облича с грубо сукно и проста саржа.
— Господарю — с достойнство отговори Бюси, бледен от сдържано вълнение, — даже сред тези, които днес бяха облечени в най-грубите раса и бяха с най-изранени крака, — няма да се намери човек, който така близо до сърцето си да приема службата към ваше величество. Но аз пристигнах в Париж след дълъг и уморителен път и едва тази сутрин научих, че ваше величество е в Шартър. Препусках и изминах двадесет и две левги за пет часа, бързайки да се присъединя към ваше величество. Ето защо нямах време да се преоблека и ваше величество не бихте ме упрекнали, ако вместо да побързам да слея молитвите си с вашите, бях останал в Париж.
Изглежда, кралят беше доволен да чуе всичко това, но като погледна към своите приятели видя, че някои от тях при думите на Бюси свиха рамене. Като не желаеше да обижда своите привърженици със знак на внимание към придворния на херцог д’Анжу, кралят мина покрай Бюси със сърдит израз на лицето.
Бюси понесе тази немилост, без да мигне.
— Какво ти е? — каза херцогът. — Нима не видя?
— Какво?
— Че Шомберг, Келюс и Можирон свиха рамене, слушайки твоите оправдания.
— Да, така е — съвсем спокойно отговори Бюси, — всичко това го знам.
— Е, и какво?
— Е, нима мислите, че съм способен да прережа гърлата на себеподобните си, или почти себеподобните
