— Това на херцозите дьо Гиз, които по права линия произхождат от Карл Велики.
— Охо, значи покрай всичко друго вие сте и шпионин, господине? А аз ви считах само за шут.
— С ваше позволение, милостиви господине, в дадения случай ще бъда и едното, и другото: като шпионин ще ви заведа до бесилката, където ще ви обесят, а като шут ще се посмея на тази церемония.
— Да ме обесят!
— „Високо и веднага“, господине. Надявам се, че не претендирате за обезглавяване — това е привилегия на благородниците.
— И как мислите да постигнете това?
— О, по твърде прост начин. Няма да скрия от вас, милостиви господине, че миналия месец присъствах на семеен таен съвет, който проведоха в манастира „Света Женевиев“ техни сиятелства херцозите дьо Гиз и госпожа дьо Монпансьо.
— Вие?
— Да, аз квартирувах в изповедалнята, която се намира срещу онази, в която бяхте вие — в тези сандъци е доста неудобно, нали? Моето положение беше още по-незавидно, защото аз не можех да се измъкна, докато не завършеше цялото действие, а то се проточи извънредно дълго. По този начин аз присъствах на изпълненията на господин дьо Монсоро, на Ла Юриер и на някакъв монах, чието име не мога да си спомня, но който ми се стори твърде красноречив. След това видях коронясването на херцог д’Анжу, което беше не дотам интересно. Затова пък последната малка пиеска се оказа извънредно забавна. Игра се комедията „Генеалогичното дърво на лотарингските принцове“, с добавки и поправки на метр Никола Давид. Това беше извънредно смешно нещо само дето липсваше разрешението на негово светейшество.
— А! Излиза, че вие знаете за генеалогичното дърво — каза Давид, като едва се сдържаше и хапеше от злоба устните си.
— Да — каза Шико, — и намирам всичко това твърде остроумно измислено, особено що се отнася до онази част за салическия закон. Само че за вас това е голямо нещастие — да притежаваш такъв изключителен ум и безспорен талант, та нали у нас такива изтъкнати хора е прието чисто и просто да се бесят. Вие се оказахте толкова хитроумен човек, че аз се изпълних с жив интерес към вас. „Как? — казах си аз. — Нима ще позволя да закачат на бесилката мъжествения господин Давид, изкусния учител по фехтовка, първокласния адвокат, един от най-добрите ми приятели при това, когато мога да го спася не само от примката, но и да устроя съдбата на този славен адвокат, този прекрасен учител, този превъзходен приятел — първият човек, който си позволи да измери дълбочината на сърцето ми, вземайки за мярка гърба ми. Не, това няма да го бъде.“ И след като чух, че се готвите да пътешествате, а мен в Париж нищо не ме задържаше — аз реших да пътешествам заедно с вас, тоест след вас. Вие излязохте през Бурделската врата, не е ли истина? Аз ви проследих и вие не ме забелязахте, тъй като бях скрит добре. От този ден аз ви следвах неотстъпно, губех ви, отново ви намирах — с една дума — вие ми струвахте немалко усилия, уверявам ви. Накрая ние пристигнахме в Лион. Казвам „ние“, защото един час по-късно аз се настаних в същата странноприемница, където бяхте отседнали вие, и не само че в същата странноприемница, но и в съседна на вашата стая. Разделяше ни само обикновена преградка. Трябва да знаете, че аз изминах пътя от Париж до Лион, без да ви изпусна от погледа си, не за да ви изпусна тук — в Лион. Не, аз превъртях малка дупчица в стената, през която да мога да ви изучавам колкото ми душа иска и да си призная, неведнъж на ден си доставях това удоволствие. Но ето, че се разболяхте. Стопанинът искаше да ви изхвърли, а вие бяхте определили именно в странноприемницата „Под знака на кръста“ среща на господин дьо Гонди. Страхувахте се, че на друго място той няма да ви намери или ще загуби много време да ви търси. Болестта ви беше мнима и успя да ме заблуди наполовина, но тъй като бях длъжен да предвидя всички възможности, дори онази, че действително сте болен и доколкото всички сме смъртни — истина, в която сега ще се опитам да ви убедя, — аз изпратих при вас моя юначен монах, моя приятел, моя другар, за да ви помоли да се изповядате и покаете. Но вие, неразкаяни грешнико, се опитахте да му пронижете гърлото с рапира, забравяйки евангелската мъдрост: „Който меч вдигне — от меч загива.“ И тук, любезни господин Давид, се появявам аз и ви казвам: „Ние с вас сме стари познайници и приятели. Дайте да уредим нашите малки разногласия чрез взаимно съгласие.“ Е, сега, когато знаете всичко — съгласен ли сте да се споразумеем?
— Зависи за какво.
— За това, че всичко ще бъде направено така, като че ли вие действително сте били болен и брат Горанфло ви е изповядал, а вие сте му връчили книжата, които ви е поискал. Тогава аз бих ви простил и от все сърце бих прочел за вас „In manus“45. Аз няма да изисквам от живия повече, отколкото от мъртвия и ми остава да се обърна към вас с думите: господин Давид, вие преуспяхте във всичко — и във фехтовката, и в ездата, и в заяждането, и в ламтенето за пълни кесии за дълбоки джобове, вие събрахте в себе си всички таланти. Би било жалко такъв човек да изчезне от лицето на земята, където му е отредена блестяща кариера. И тъй, господин Давид, не се забърквайте повече в заговори, доверете ми се, скъсайте с тези Гиз, дайте ми вашите книжа и имате думата ми на благородник, че ще ви помиря с краля.
— А ако не ги дам? — поинтересува се Никола Давид.
— Е, ако не ги дадете, тогава друга работа. Давам думата си на дворянин — ще ви убия! Това също ли ви се струва забавно, любезни господин Давид?
— Все повече и повече — отговори адвокатът, поглаждайки любовно шпагата си.
— Но ако ми ги дадете — продължи Шико, — всичко ще бъде забравено. Може би не ми вярвате, господин Давид, тъй като по природа сте недоверчив човек и мислите, че злобата се е впила в сърцето ми като ръждата в желязото. Не, аз ви ненавиждам, това е вярно, но херцог дьо Майен ненавиждам повече от вас. Помогнете ми да погубя херцога и аз ще ви спася. Впрочем, ако желаете, аз мога да добавя още няколко думи, на които няма да повярвате, та нали не обичате никого освен себе си. Работата е там, че аз обичам краля, какъвто глупак, развратник или изрод да е той. Той ме приюти, защити от вашия месар Майен, който можа начело на петнадесет разбойници да нападне през нощта на Лувърския площад един човек и да го убие — става дума за бедния Сен-Мегрен. Вие не бяхте ли сред неговите палачи? Не? Така си и мислех, че не сте били, а сега съм уверен в това. Аз искам едно — нека моят крал Анри да си царува спокойно. Но с генеалогичното дърво на Никола Давид и с разни Майеновци това е невъзможно. Дайте ми тази генеалогия и кълна се в честта си — ще премълча вашето име и ще устроя съдбата ви.
Шико нарочно разтегна своето изложение на мислите, тъй като искаше между другото да понаблюдава Давид, когото познаваше като умен и твърд човек. Но нищо не трепна в ястребовите очи на адвоката, нито една добра мисъл не озари мрачните му черти, нито едно ответно движение на душата не разслаби пръстите, стискащи дръжката на шпагата.
— Добре — каза Шико, — виждам, че думите ми бяха напразни и че вие не ми вярвате. Остава ми само един изход, с който да мога както да ви накажа за предишните ви провинения пред мен, така също и да очистя земята от човек, който е загубил вяра в честността и човещината. Ще ви пратя на бесилката. Сбогом, господин Давид.
И Шико отстъпи крачка към вратата, без да сваля очи от адвоката.
Адвокатът подскочи напред.
— И вие мислите, че ще ви позволя да си отидете? — възкликна той. — Не, малко мое шпионче, не, приятелче Шико! Онзи, който знае такива тайни като тайната на генеалогичното дърво — ще умре! Онзи, който дръзва да заплашва Никола Давид — ще умре! Онзи, който посмя да влезе тук, както влезе ти — ще умре!
— Вие просто ме радвате — отговори Шико все със същото хладнокръвие. — Аз не се решавах да ви предизвикам само защото съм уверен в изхода на нашия двубой: ще ви заколя по всяка вероятност. Преди два месеца, фехтувайки се с мен, Крийон ми показа един много опасен удар — един-единствен, но честна дума, друг повече не ми трябва. Стига вече! Дайте ми вашите книжа, иначе ще ви убия! Аз даже ще ви кажа как ще стане това: ще пронижа гърлото ви на онова място, където искахте да пуснете кръв на брат Горанфло.
Гасконецът още не беше спрял да говори, когато Давид с див взрив от смях се нахвърли върху него. Шико срещна врага с шпага в ръка.
Двамата противници бяха приблизително еднакви на ръст. Мършавото тяло на Шико беше закрито от дрехите, докато в същото време дългият кокалест и гъвкав корпус на адвоката не беше прикрит почти с
