си, в църквата? Прекалено добър християнин съм, за да го направя.
— Щом е така, всичко е наред — каза учуденият херцог. — Стори ми се, че ти не забеляза това или не пожела да го забележиш.
Бюси на свой ред сви рамене на излизане от катедралата и дръпна принца настрана.
— Отиваме ли у вас, монсеньор? — попита той.
— Незабавно. Трябва да имаш интересни новини за мен?
— Да, несъмнено, монсеньор, даже такива, за които и не подозирате.
Херцогът учудено погледна Бюси.
— Да, да — каза Бюси.
— Е, добре, позволи ми само да се сбогувам с краля и съм на твоите услуги.
Херцогът отиде при краля да помоли за разрешение да напусне свитата му и кралят, поради особената сила на въздействие от Богородица, а също и предразположен към търпимост, дари своя брат с позволение да замине за Париж, когато пожелае.
Херцогът бързо се върна при Бюси и двамата се оттеглиха в една от стаите му в странноприемницата.
— Ето, че сме сами, приятелю — каза той, — сега сядай и разказвай за похожденията си. Знаеш, че те мислех за мъртъв.
— Напълно ви вярвам, монсеньор.
— Знаеш, че откакто се чу за твоето изчезване, целият двор от радост се преоблече в бяло и мнозина въздъхнаха с облекчение за първи път от деня, в който си се научил да държиш шпагата. Но не е там работата — хайде, разказвай! Нали ти ме напусна, за да проследиш прекрасната непозната. Коя е тази жена и какво мога да очаквам от нея?
— Вие ще пожънете това, което сте посеяли, монсеньор, тоест — срам и позор!
— Какво? — възкликна херцогът, поразен повече от загадъчния смисъл на тези думи, отколкото от тяхната непочтителност.
— Монсеньорът чу — с ледено спокойствие отговори Бюси, — не е необходимо да повтарям.
— Обяснете, господине, а гатанките и анаграмите оставете на Шико.
— О, няма нищо по-лесно от това, достатъчно е да се обърна към паметта ви.
— Но коя е тази жена?
— Мисля, монсеньор, че вие сте я познали.
— Нима това беше тя?
— Да, монсеньор.
— Ти видя ли я?
— Да.
— И тя разговаря с теб?
— Разбира се, само призраците не говорят. А нима монсеньорът имаше основания да я счита за мъртва или да се надява на нейната смърт?
Херцогът пребледня и замря, като че ли беше смазан от думите на онзи, който би трябвало да се държи както подобава на дворцов ласкател.
— Е да, монсеньор — продължи Бюси, — макар и тласната към мъчителна смърт, младата девойка от благороден произход успява да я избегне. Не бързайте обаче да въздъхвате с облекчение и да се считате оправдан, тъй като запазвайки живота си, тя попада в още по-голяма беда, отколкото смъртта.
— И какво е станало с нея? — попита херцогът, цял разтреперан.
— Станало е това, монсеньор, че един господин спасява живота и, но иска за тази услуга такава цена, че по-добре би било да не я е правил.
— Хайде, хайде, свършвай.
— Диана дьо Меридор, монсеньор, за да избегне вече протегнатите към нея ръце на херцог д’Анжу, чиято любовница не желае да бъде, Диана дьо Меридор се хвърля в обятията на човек, когото ненавижда.
— Какво каза?
— Казах, че Диана дьо Меридор сега се казва госпожа дьо Монсоро.
При тези думи вълна от кръв нахлу в иначе бледото лице на Франсоа, херцогът почервеня така силно, че изглеждаше, че от очите му ще бликне кръв.
— Дявол да го вземе — заръмжа разяреният принц. — Нима това е истина?
— Да, по дяволите, щом аз ви го казвам — високомерно отговори Бюси.
— Не исках да кажа това — поправи се принцът — и не се съмнявам във вашата искреност, Бюси, просто се питам — как е възможно един от моите хора, някой си Монсоро — да дръзне да ми задигне жена, която съм удостоил с вниманието си.
— А защо не? — попита Бюси.
— И ти самият също би могъл да направиш това?
— Аз бих го направил по-добре, монсеньор, бих ви предупредил, че честта ви е в опасност.
— Почакайте, Бюси — каза херцогът, възвръщайки спокойствието си. — Моля ви да ме изслушате. Вие разбирате, драги мой, че не се оправдавам.
— И правите грешка, принце мой: във всички случаи, когато е засегната честта, вие сте не повече от благородник.
— Е добре, точно затова ви моля вие да бъдете съдник на господин дьо Монсоро.
— Аз?
— Да, вие! И кажете ми: нима той не е постъпил към мен като предател, като вероломен предател?
— Към вас?
— Да, та нали моите намерения му бяха известни?
— А в намеренията на ваше височество влизаше?…
— Да заставя Диана да ме обикне, не го отричам.
— Да я заставите да ви обикне?
— Да, но в никакъв случай не чрез насилие.
— Такива ли бяха намеренията ви, монсеньор? — попита Бюси с иронична усмивка.
— Безусловно, тези намерения аз запазих до последната минута, макар господин дьо Монсоро да възразяваше срещу тях с цялата убедителност, на която е способен.
— Монсеньор! Монсеньор! Какво чувам! Този субект ви е подтиквал да обезчестите Диана?
— Да.
— Тоя ви съветваше за това?
— Пишеше ми писма. Искаш ли да ти покажа едно такова писмо?
— О! — възкликна Бюси. — Ако можех да повярвам на това!
— Почакай секунда и сам ще видиш.
Херцогът изтича да вземе кутията, която винаги се намираше в кабинета му под охраната на пажа, извади от нея записка и я пъхна в ръцете на Бюси.
— Чети — каза той, — щом се съмняваш в думите на своя принц.
Все още съмнявайки се, Бюси взе листчето с трепереща ръка и прочете:
„Монсеньор!
Нека ваше височество бъде спокоен: отвличането ще мине безпрепятствено, тъй като довечера младата особа заминава за осем дни при своята леля, която живее в Людския замък. Поемам върху себе си всичко, така че няма за какво да се безпокоите. Що се отнася до моминските сълзи, то те, повярвайте ми — ще пресъхнат, щом девойката се озове във ваше присъствие. А засега… продължавам да действам… и довечера… тя ще бъде в замъка Боже.
