Анри се протегна, разтърка очите си и също се усмихна.
— Този път — каза той — нашият глупак е дяволски прав.
Разговорът се промени.
— Господине — шепнешком каза Монсоро, обръщайки се към Шико, — няма ли да ви бъде угодно, без да привличате ничие внимание, да ме почакате ей там, в нишата до прозореца.
— То се знае, господине — каза Шико, — с преголямо удоволствие.
— Добре, тогава да идем там.
— С вас съм готов да отида дори в най-гъстите дебри, господине.
— Стига шегички, тук те на никого не са нужни, нали няма кой да се смее на тях — каза Монсоро, присъединявайки се към шута, който вече чакаше в посочената му ниша до прозореца. — Тук сме на четири очи и можем да си поговорим откровено. Слушайте, господин Шико, господин глупако, господин шуте, един благородник ви забранява — проумейте добре тези думи — забранява ви да му се присмивате.
Той ви предлага да поразмислите както трябва, преди да определяте срещи в гората, защото в тези гори, където сега ме приканвахте, растат цял комплект тояги и пръти, напълно пригодни да заменят онези ремъци, с които толкова забележително ви напердашиха по заповед на херцог дьо Майен.
— А-а — проточи Шико, без да показва ни най-малък признак на вълнение, макар че в черните му очи проблесна зловещо пламъче, — господине, вие ми напомняте за моя дълг към херцог дьо Майен и искате да задлъжнея и към вас също така, както към херцога, да впиша вашето име в същата рубрика на паметта си и да ви предоставя с херцога равни права на моята признателност.
— Струва ми се, че сред вашите кредитори, господине, вие забравихте да назовете най-главния.
— Това ме учудва, господине, винаги съм се гордял със своята памет. Кой ще е този кредитор? Разкрийте ми, моля ви!
— Метр Никола Давид.
— О! За него не се безпокойте — с мрачна усмивка каза Шико, — на него вече нищо не съм му длъжен — всичко е платено докрай.
В този миг към разговора се присъедини трети събеседник.
Това беше Бюси.
— А, господин дьо Бюси — каза Шико, — моля ви, помогнете ми. Ето господин дьо Монсоро, който се готви да ме преследва като че ли съм лопатар или елен. Кажете му, господин дьо Бюси, че той греши, той има работа с глиган, а глиганът се нахвърля върху ловеца.
— Господин Шико — отговори Бюси, — според мен вие сте несправедлив към господин главния ловчия, мислейки, че той ви взема не за онзи, който сте, тоест не за благородник. Господине — продължи Бюси, обръщайки се към графа, — на мен е възложена честта да ви уведомя, че монсеньор херцог д’Анжу желае да побеседва с вас.
— С мене? — обезпокои се Монсоро.
— Именно с вас, господине — потвърди Бюси.
Монсоро хвърли на пратеника на херцога остър поглед, мъчейки се да проникне в дълбините на душата му, но очите и усмивката на Бюси бяха изпълнени с такава безгрижна яснота, че главният ловчия бе принуден да се откаже от намерението си.
— Вие ли ще ме заведете, господине? — осведоми се той.
— Не, господине, аз ще побързам да известя негово височество, че веднага ще се явите при него, а вие през това време помолете краля да ви разреши да напуснете.
И Бюси се върна по същия път, по който беше дошъл, промъквайки се с обичайната си ловкост през тълпата придворни.
Херцог д’Анжу действително чакаше в кабинета си, препрочитайки известното вече на нашите читатели писмо. Щом чу шум от разгръщане на завеси, той помисли, че това е Монсоро, който идва по негово нареждане, и скри писмото.
Влезе Бюси.
— Къде е той? — попита херцогът.
— Сега ще дойде, монсеньор.
— Нищо ли не подозира?
— Е, дори и да е така, дори да подозира нещо — каза Бюси, — нима той не е ваше създание? Вие сте го извадили от калта, нима не сте в състояние да го изпратите там обратно?
— Без съмнение — каза херцогът с оня загрижен израз на лицето, който се появяваше винаги, когато чувстваше приближаването на важни събития и необходимостта от някакви енергични действия от негова страна.
— Какво, днес той по-малко виновен ли ви се струва, отколкото вчера?
— Напротив, стократно по-виновен. Неговите деяния се отнасят към престъпленията, които стават все по-тежки, колкото повече се размишлява върху тях.
— Каквото и да се говори — каза Бюси, — всичко се свежда до едно: той вероломно отвлича млада девойка от благородническо потекло и с измама се жени за нея, използвайки за това средства, недостойни за един благородник; той трябва или сам да поиска разтрогване на брака, или вие да направите това заради него.
— Договорихме се.
— Заради дъщерята, заради бащата, заради Меридорския замък, заради Диана — давате ли ми думата си?
— Давам.
— Помислете, те са предупредени, те с тревога очакват как ще завърши разговорът ви с този човек.
— Девойката ще получи свобода, Бюси, давам ви дума.
— Ах — каза Бюси, — ако вие направите това, монсеньор, вие действително ще бъдете велик принц.
И като взе ръката на херцога, същата онази ръка, която подписа толкова лъжливи обещания и наруши толкова клетвени обети, той почтително я целуна.
В този момент пред вратата се чуха стъпки.
— Това е той — каза Бюси.
— Поканете господин дьо Монсоро да влезе — извика със строг тон Франсоа и в тази строгост Бюси съзря добро предзнаменование.
Този път младият човек, почти уверен в това, че най-после достигна венеца на своите желания, разменяйки поклон с Монсоро, не можа да потуши в погледа си тържествуващия и насмешлив блясък. Колкото се отнася до главния ловчия, то той посрещна погледа на Бюси с помътнял взор, зад който като зад стената на непристъпна крепост скри своите чувства.
Бюси чакаше в известния вам коридор, в онзи същия коридор, където веднъж през нощта Шарл IX, бъдещият Анри III, херцог д’Алансон и херцог дьо Гиз едва не удушиха Ла Мол с колана на кралицата майка. Сега в този коридор и на площадката на стълбата, където той излезе, се тълпяха благородници, пристигнали да се поклонят на херцога.
Бюси се присъедини към този жужащ рой и придворните побързаха да му сторят място. В двореца на херцог д’Анжу Бюси се ползуваше с почитание както за своите лични заслуги, така и за това, че в негово лице виждаха любимец на херцога. Нашият герой надеждно скъта в дълбочината на сърцето си обхваналото го вълнение и с нищо не издаде смъртната тъга, затаена в душата му. Той чакаше как ще завърши разговорът, от който зависеше неговото щастие, цялото му бъдеще.
Беседата обещаваше да бъде твърде оживена. Бюси вече добре познаваше главния ловчия и разбираше, че той не е от онези, които се предават без борба. Херцог д’Анжу трябваше само да сложи ръка върху Монсоро и ако той не се огъне — тогава по-зле за него — ще бъде сломен!
Изведнъж от кабинета се разнесе познатият тътен на гласа на принца. Изглежда, той заповядваше.
Бюси потрепера от радост.
— Аха — каза си той, — херцогът държи на думата си.
Но след тези първи шумове не последваха други.
Изплашени, придворните замълчаха и с безпокойство започнаха да се споглеждат, а в коридора настъпи
