в приемната. Бъдете така любезен, предупредете херцог д’Анжу, че го очаквам.
— Ако херцог д’Анжу е в Лувъра, той непременно ще присъства на кралския тоалет. Защо, господине, да не дойдете заедно с мен?
— Боя се да не видя недоволство върху лицето на краля.
— Така значи!
— По дяволите, той до ден днешен не ме е глезил с мили усмивки.
— Бъдете спокоен, всичко скоро ще се промени.
— Ах, да не би да предсказвате бъдещето, господин дьо Шико?
— Понякога. Не унивайте, господин дьо Бюси — да вървим!
Те влязоха в Лувъра и там се разделиха: единият се отправи към кралските покои, а другият — към апартаментите, заети от монсеньор херцог д’Анжу, в които по-рано, както вече струва ми се, бяхме казвали, обитаваше кралица Маргьорит.
Анри III току-що се беше събудил. Той позвъни с голямата камбанка и тълпа от слуги и приятели се устреми към кралската спалня. На краля вече беше поднесен кокоши бульон, вино с подправки и пастет от месо, когато при своя августейши повелител влезе възбуденият Шико, който дори без да поздрави, започна с това, че грабна парче пастет от сребърната чиния и отпи бульон от златната паничка.
— Дяволите да го вземат — възкликна кралят, придавайки си гневен вид, макар че беше безкрайно зарадван. — Та това е нашият мошеник Шико! Беглецът, скитникът, обесникът Шико!
— Е, е, какво говориш, сине мой — каза Шико и седна, както си беше с прашните ботуши на краката, най-безцеремонно в огромното, бродирано със златни хералдически лилии кресло, където вече седеше Анри III. — Значи забравихме нашето завръщане от Полша, когато ние играехме ролята на елена, а магнатите изпълняваха ролите на хрътки. Дръж го, дръж го, хвани го!
— Ето, върна се този негодник — каза Анри, — отсега нататък ще ми се налага да слушам само остроти. Толкова ми беше спокойно през тези три седмици.
— Ба — възкликна Шико. — Вечно се оплакваш. Приличаш на своите поданици, дявол да ме вземе! Да видим с какво си се занимавал в мое отсъствие и какви глупости си свършил, управлявайки нашето прекрасно Френско кралство!
— Господин Шико!
— Хм! А нашите народи все още ли ти се плезят?
— Безделник!
— Не са ли обесили някого от твоите накъдрени господинчовци? Ах, извинете, господин дьо Келюс, не ви забелязах.
— Шико, ще се скараме.
— И най-после, останаха ли някакви пари в нашите сандъци, или в сандъците на евреите? Парите биха хванали място, трябва непременно да се повеселим, кълна се в светата утроба! Животът е непоносимо скучен.
И Шико алчно се нахвърли върху зачервените парчета пастет в чинията.
Кралят се разсмя — всички подобни сцени неизменно завършваха със смеха му.
— Разкажи къде беше и какво прани през дългото си отсъствие?
— Аз — отвърна Шико — съставях проект за малка процесия в три действия.
Действие първо: каещи се, облечени само по ризи и гащи, се изкачват от Лувъра на Монмартър, като се скубят и се бият с юмруци.
Действие второ: същите каещи се, голи до кръста, се спускат от Монмартър към абатството „Света Женевиев“, като по пътя усърдно се бичуват с трънени броеници.
Действие трето: накрая, тези същите каещи се, вече съвсем голи, се връщат от манастира „Света Женевиев“ в Лувъра, като по пътя се налагат един друг с ремъци, камшици, или бичове.
Отначало бях замислил да въведа като неочаквана перипетия преминаването на процесията през Гревския площад, където палачите да изгорят каещите се — всички, — от първия до последния. После обаче се сетих, че Всевишният сигурно е запазил там, при себе си, горе, малко от содомската сяра и гоморския катран и реших да не го лишавам от удоволствието лично да се заеме с печенето на грешниците. И тъй, господа, в очакване на този голям ден, хайде да се развличаме.
— Почакай, отначало разкажи с какво се занимаваше — каза кралят. — Знаеш ли, че бях заповядал да те издирват по всички вертепи на Париж?
— А Лувъра добре ли претърси?
— Да не би някой развратник да те е държал затворен, приятелю?
— Това е невъзможно, Анри, та ти си събрал при себе си в Лувъра всички развратници на кралството.
— Значи греша?
— Бога ми, разбира се, че грешиш. Впрочем, както винаги и във всичко.
— В края на краищата, ще стане ясно, че си бил на покаяние.
— Да, именно. Заловил се бях с религията, исках да разбера какво е това и ей богу — дойде ми до гуша от нея. Не понасям монасите. Фю! Мръсни животни.
В този момент в стаята влезе господин дьо Монсоро и почтително се поклони на краля.
— Ах, ето ви и вас, господин главен ловчия — каза Анри. — Кога ще ни зарадвате с някакъв увлекателен лов?
— Когато е угодно на вас, ваше величество. Получих известие, че в Сен-Жермен-ан-Ле е пълно с глигани.
— Глиганът е изключително опасен звяр — каза Шико. — Спомням си как крал Шарл IX едва не загина, когато ловуваше глигани, а освен това, копието е такова грубо оръжие, че непременно ще направи мазоли на нашите малки ръчички. Не е ли така, сине мой?
Граф дьо Монсоро косо погледна Шико.
— Погледни — каза гасконецът, обръщайки се към Анри, — неотдавна твоят главен ловчия е срещнал вълк.
— Защо мислиш така?
— Защото подобно облаците на поета Аристофан, той е запазил нещо вълче в лицето си, особено в очите. Просто поразително!
Граф дьо Монсоро се обърна пребледнял и каза на Шико.
— Господин Шико, аз рядко бивам в двореца и не съм свикнал да си имам работа с шутове, но ви предупреждавам, че не обичам да ме оскърбяват в присъствието на моя крал, особено когато става дума за службата ми при него.
— Това се вижда, господине — отвърна Шико, — вие сте пълна противоположност на нас, придворните; затова и ние така се смяхме на последната шега на краля.
— Каква последна шега? — попита Монсоро.
— На тази, че той ви назначи за главен ловчия. Виждате ли, ако моят приятел Анри е по-малък шут от мен, то като глупак е къде по-голям.
Монсоро хвърли на гасконеца страшен поглед.
— Хайде, хайде — примирително каза Анри, чувствайки, че във въздуха замириса на кавга, — да поговорим за нещо друго, господа.
— Да — каза Шико, — да поговорим за чудесата на Шартърската богородица.
— Шико, не богохулствай — строго предупреди кралят.
— Да богохулствам? Аз? — учуди се Шико. — Стига, ти ме вземаш за човек на църквата, а аз съм човек на шпагата. Напротив, длъжен съм да те предупредя за някои неща, сине мой.
— За какво именно?
— За това, че ти се държиш по отношение на Шартърската богородица донемайкъде невежливо.
— Откъде го измисли това?
— За това няма съмнение: светата Дева има две ризи, които са свикнали да лежат заедно, а ти ги разедини. На твое място, Анри, аз бих съединил ризите и тогава ти би имал поне едно основание да се надяваш на чудо.
Този твърде груб намек за разделянето на краля от кралицата предизвика смеха на придворните.
