дълбока тишина.
Тишината разтревожи Бюси, наруши неговите мечтания. Надеждата го напусна и в замяна дойде отчаянието. Той чувстваше как бавно текат минутите и в такова състояние се измъчва около четвърт час.
Внезапно вратата на стаята на херцога се разтвори, иззад завесите се разнесоха весели гласове.
Бюси изтръпна. Той знаеше, че в стаята няма никои, освен херцога и главния ловчия и ако тяхната беседа протичаше така, както очакваше той, не би могло да има причини за веселие.
Гласовете се усилиха и скоро завесата се вдигна. Монсоро излезе, отстъпвайки заднешком и кланяйки се. Херцогът го изпрати до прага на стаята с думите:
— Сбогом, приятелю. Между нас всичко е решено.
— Приятелю — промърмори Бюси. — По дяволите! Какво значи това?
— По този начин, монсеньор — говореше Монсоро, все още обърнат с лице към херцога, — ваше височество счита, че най-доброто средство — това е гласността?
— Да, да — каза херцогът, — всички тайни от този род — това са детинщини.
— Значи — продължи главният ловчия — довечера аз ще я представя на краля.
— Вървете и не се бойте от нищо. Аз всичко ще подготвя.
Херцогът се приближи до главния ловчия и му прошепна няколко думи на ухото.
— Ще бъде изпълнено, монсеньор — отговори онзи.
Монсоро отмери последен поклон на херцога, който оглеждаше събралите се придворни, без да забележи Бюси, скрит зад завесата, в която се беше вкопчил, за да се задържи на краката си.
— Господа — каза Монсоро, обръщайки се към придворните, които очакваха своя ред за аудиенция и вече предварително се бяха преклонили пред новия фаворит, както изглежда затъмнил с блясъка на подарените му милости самия Бюси, — господа, позволете ми да ви съобщя една новина: монсеньорът ми разреши да оглася брака си с Диана дьо Меридор, която вече от един месец е моя съпруга и която аз под неговото покровителство тази вечер ще представя в двореца.
Бюси се олюля, ударът, макар че вече не беше внезапен, все пак беше ужасен и на младия човек се струваше, че е смазан от тежестта на стоварилата се върху него беда.
В този момент Бюси вдигна глава, херцогът също, и двамата бледни, но под наплива на съвършено противоположни чувства, се спогледаха: погледът на Бюси изразяваше безкрайно презрение, в очите на херцога се четеше уплаха.
Монсоро се промъкваше през тълпата благородници, обсипван от поздравления и любезности.
Бюси понечи да тръгне към херцога, но херцогът, виждайки това движение, побърза да спусне завесата; зад нея вратата тутакси се захлопна и се чу как щракна ключът в ключалката.
Бюси почувства как горещата кръв като поток нахлу към слепоочията и сърцето му. Ръката му сама се спусна към дръжката на кинжала, който висеше на кръста му, и наполовина измъкна острието от ножницата, понеже този човек не умееше да се съпротивлява на първия порив на своите неукротими страсти; обаче същата тази любов, която тласкаше към насилие, парализира порива. Горчивата, дълбока, разкъсваща мъка заглуши гнева. Сърцето не се изду под напора на яростта — то се пръсна. В този пристъп на две едновременно борещи се в душата му страсти енергията на младия човек секна. По този начин се сблъскват и едновременно падат две могъщи вълни, които се издигат като че ли чак до небето.
Бюси разбра, че ако остане тук, разкъсващата го мъка може да се превърне в любопитно зрелище за придворната тълпа. Той се добра до тайната стълба и се спусна по нея в двора на Лувъра, яхна коня и в галоп се понесе към улица Сент-Антоан.
Баронът и Диана очакваха отговора, обещан им от Бюси. Младият човек застана пред тях бял като платно, с изкривено лице и налети с кръв очи.
— Госпожо — възкликна той. — Презирайте ме, ненавиждайте ме! Предполагах, че все нещо представлявам на тоя свят, а аз съм просто една нищожна прашинка. Мислех, че съм способен на нещо, а се оказва, че не мога дори да си изтръгна сърцето от гърдите. Госпожо, вие действително сте съпруга на господин дьо Монсоро и от този час — законно призната. Днес вечерта вие ще бъдете представена в двореца. А аз съм само един беден глупак, жалък безумец, впрочем, не, по-скоро вие бяхте прав, господин барон — херцог д’Анжу е страхливец и подлец.
И оставяйки изплашените баща и дъщеря, обезумял от мъка, пиян от ярост, Бюси изскочи от стаята, изтича по стълбата надолу, скочи върху седлото, забоде двете шпори в корема на коня и се понесе накъдето му видят очите, захвърлил поводите и предизвикващ около себе си объркване и страх. Притиснал ръка към гърдите, той мислеше само за едно: как да накара отчаяно биещото си сърце да замлъкне.
Глава 35
За това, какво се беше случило между херцог д’Анжу и главния ловчия
Настана време да обясним на читателя, защо херцог д’Анжу наруши дадената на Бюси дума.
Приемайки граф Монсоро след разговора със своя любимец, херцогът искрено смяташе да изпълни всички съвети на Бюси. В неговото тяло жлъчта лесно се възбуждаше и изливаше от сърцето, разядено от двете главни страсти, свили в него гнездо: честолюбието и страха. Честолюбието на херцога беше оскърбено, а страхът пред позорния скандал, с който Бюси заплашваше от името на барон дьо Меридор, твърде осезаемо подхранваше неговия гняв.
Всъщност, ако две такива чувства се съединят, те предизвикват опасен взрив, особено ако сърцето, в което те гнездят, има дебели стени и е здраво запушено като бомба, догоре напълнена с барут, тогава натискът отвътре удвоява силата на взрива.
Затова херцог д’Анжу прие главния ловчия, запазвайки на лицето си едно от онези сурови изражения, които вселяваха трепет и в най-безстрашните придворни, тъй като отмъстителният характер на Франсоа и широките възможности, с които разполагаше, не бяха тайна за никого.
— Ваше височество сте пожелали да ме видите? — спокойно се осведоми Монсоро и заразглежда гоблена на стената.
Този човек, свикнал да направлява настроенията на своя покровител, усещаше какъв яростен пламък бушува в него под външно хладното държане. И може да се каже, че одушевявайки неодушевените предмети, той се опитваше да научи от стаята замислите на стопанина.
— Не се бойте, господине — каза херцогът, отгатвайки истинското значение на погледа на Монсоро, — зад тези гоблени няма никой: може да разговаряме свободно и най-вече откровено.
Монсоро се поклони.
— Вие сте добър слуга, господин главен ловчия на Френското кралство и сте привързан към моята особа, не е ли така?
— Надявам се, монсеньор.
— От своя страна аз съм убеден в това, господине; нали вие неведнъж разкривахте заговори, замисляни срещу мен; та нали вие ми помагахте в моите работи, при което често забравяхте своите собствени интереси и даже излагахте живота си на опасност.
— О, ваше височество!
— Всичко знам. Обаче съвсем наскоро… Налага се да ви напомня този случай, понеже самият вие наистина сте въплъщение на деликатност и никога, даже косвено не бихте споменали за оказаната ми от вас услуга. Та наскоро, по време на злощастно произшествие…
— Кое произшествие, монсеньор?
— Отвличането на Диана дьо Меридор! Бедното младо създание!
— Уви — промърмори Монсоро така, че не можа да се разбере към кого се отнася неговото съжаление.
— Вие я оплаквате, нали? — каза херцогът, отново пренасяйки разговора на твърда почва.
— А нима вие не я оплаквате, ваше височество?
— Аз? О! Нали знаете как съжалявах за моя съдбоносен каприз! И представете си, заради приятелските си чувства към вас, поради навиците да използвам вашите хубави услуги, аз съвсем бях забравил, че ако не бяхте вие — не бих отвлякъл младата девойка.
Монсоро усети удара.
