Глава 36
За това, как протече големият кралски съвет
Желанието на граф дьо Монсоро, изложено пред херцог д’Анжу, се изпълни същия ден: графът представи младата си съпруга в двореца на кралицата майка и на кралицата.
Анри си легна с лошо настроение, тъй като дьо Морвилие го предупреди, че на следващия ден би трябвало да се събере Големият кралски съвет.
Кралят не попита канцлера за нищо. Времето беше напреднало и на негово величество му се спеше. За съвета беше избрано най-удобното време, за да не се попречи нито на съня, нито на почивката на краля.
Почтеният канцлер добре беше изучил навиците на своя повелител и знаеше, че за разлика от Филип Македонски, Анри III, когато не си беше доспал, или беше гладен, слушаше докладите невнимателно.
Той знаеше също, че Анри, който страдаше от безсъние — да не спи самият той, това е участта на онзи, който се грижи за съня на другите, — посред нощ непременно ще се събуди и ще мисли за предстоящата аудиенция и на заседанието на съвета ще се отнесе към всичко с изострено любопитство и необходимата сериозност.
Всичко стана така, както предвиждаше господин дьо Морвилие.
След първия сън, който продължи около четири часа, Анри се събуди. Спомни си за молбата на канцлера, седна на леглото и започна да размишлява; скоро му омръзна да размишлява сам и като се плъзна по пухените постелки, той намъкна копринените си панталони, които прилепваха по тялото, пъхна крака в пантофите и в това нощно облекло, което му придаваше вид на привидение, при светлината на свещника тръгна към стаята на Шико, към онази стая, където така щастливо прекара първата си брачна нощ Жана дьо Брисак.
Гасконецът спеше непробудно и хъркаше, сякаш лъхтяха ковашки мехове.
Кралят три пъти раздруса рамото му, но Шико не се събуди.
Когато обаче третия път кралят не само раздруса спящия, но и му извика силно, последният отвори едното си око.
— Шико! — повтори кралят.
— Какво има? — попита Шико.
— Ах, приятелю мой — каза Анри, — как можеш да спиш, когато твоят крал бодърства?
— О, боже! — възкликна Шико и се престори, че не е познал краля. — Нима негово величество има лошо храносмилане?
— Шико, приятелю — каза Анри. — Това съм аз.
— Кой си ти?
— Това съм аз, Анри.
— Точно така е, сине мой, бекасите ти тегнат на стомаха. Аз обаче те предупреждавах. Ти снощи изяде твърде много от тях, а също и от супата от раци.
— Не — каза Анри, — едва ги опитах.
— Тогава — заяви Шико — трябва да са ви отровили. Пресвета Дево! Анри, вие сте бял като платно!
— Това е платнената ми маска, приятелю — каза кралят.
— Значи не си болен?
— Не.
— Тогава защо ме събуди?
— Защото ме е обзела натрапчива тъга.
— Ти тъгуваш?
— И то как!
— Толкова по-добре.
— Защо по-добре?
— Защото тъгата навежда на мисли, а като поразмислиш хубавичко, ще разбереш, че един порядъчен човек може да бъде събуден в два часа през нощта само за да му се даде подарък. Да видим какво ми носиш.
— Нищо, Шико. Дойдох да си побъбрим.
— Но това ми е малко.
— Шико, господин дьо Морвилие снощи дойде при мен.
— С лоша компания си се събрал, Анри. Защо идва?
— Идва да моли за аудиенция.
— Ах, този човек умее да живее. Не като тебе: да се вмъкваш в чужда спалня в два часа през нощта.
— Какво може да ми каже той, Шико?
— Какво? Нещастнико — възкликна гасконецът, — нима ме будиш само за да ми зададеш този въпрос?
— Шико, приятелю мой, ти знаеш, че този господин оглавява моята полиция.
— Какво говориш! — каза Шико. — Ей богу, нищо не знаех.
— Шико — не млъкваше кралят, — за разлика от теб намирам, че господин дьо Морвилие е винаги добре осведомен.
— Като си помисли човек — каза гасконецът, — че можех спокойно да си спя, вместо да слушам тези глупости.
— Ти се съмняваш в бдителността на канцлера? — понита Анри.
— Да, кълна се в тялото Христово, съмнявам се — каза Шико — и си имам причини за това.
— Какви?
— Стига ли ти, ако ти кажа една-единствена?
— Да, стига да бъде съществена.
— И след това ще ме оставиш на мира?
— Разбира се.
— Е добре. Един ден, не, почакай, беше вечер…
— Каква разлика има?
— Има разлика, и то голяма. И така, една вечер аз те поналожих на улица Фроадмантел. Ти беше с Келюс и Шомберг…
— Ти си ме наложил?
— Да, с бастуна и не само тебе, а трима ви.
— И защо?
— Бяхте оскърбили моя паж и си получихте заслуженото, а господин дьо Морвилие нищо не ви донесе за това.
— Как! — възкликна Анри. — Значи това си бил ти, негоднико, вероломник такъв!
— Аз — каза Шико и потриваше ръце, — нали е вярно, сине мой, че когато бия — бия здраво?
— Нечестивец!
— Признаваш ли, че казвам истината?
— Ще заповядам да те напердашат, Шико.
— Не става дума за това. Кажи: беше ли така, или не беше — това искам да знам.
— Отлично знаеш, че беше, негоднико!
— На следващия ден ти извика ли господин дьо Морвилие?
— Разбира се, нали идва в твое присъствие.
— Разказа ли му за досадния случай, който бил станал предната вечер с един благородник, твой приятел?
— Да.
— Заповяда ли му да намери виновника?
— Да.
— А той намери ли го?
— Не.
— Ето това е, а сега върви да спиш, Анри. Виждаш сам, че твоята полиция не струва пукната пара.
