— Аз ще говоря със смирение — каза Монсоро, внезапно успокоен, — със смирение, както подобава на смирен служител на ваше височество.
Франсоа бавно обиколи голямата стая и предпазливо надникна зад всички гоблени и завеси. Изглежда, не можеше да повярва, че никой не е чул Монсоро.
— Какво казахте?
— Казах, монсеньор, че за всичко е виновна съдбоносната любов. Любовта, благородни мой властелине, е най-деспотичното от всички човешки чувства. За да забравя, че Диана се бе харесала на ваше височество, трябваше да загубя всякаква власт над себе си.
— Казах ви, графе, това е измяна.
— Не ме оскърбявайте, монсеньор, чуйте какво видях мислено. Аз ви видях богат, млад, щастлив, видях ви като най-великия владетел на християнския свят.
Херцогът направи предпазливо движение с ръка.
— Но нали това е така — прошепна Монсоро на ухото на херцога, — между този висш сан и вас стои само сянка, която ще изчезне при първия полъх. Аз видях вашето бъдеще в целия му блясък и сравнявайки вашата велика съдба с онази дреболия, на която посегнах, заслепен от вашата бъдеща слава, почти закриваща от мен това бедно цвете — венец на моите желания, аз — жалко човече в сравнение с вас, моя благодетел, си казах: да оставим принца да носи в душата си своите блестящи мечти и величествени планове — това е негова кралска съдба, а аз ще намеря своята съдба в неговата сянка и той едва ли ще почувства, ако от неговата кралска лента се изплъзне отмъкнатата от мен малка скромна перличка.
— Графе! Графе! — прошепна херцогът, против волята си упоен от разгърнатата пред него чаровна картина.
— Вие ми прощавате, нали, монсеньор?
В този момент херцогът вдигна очи. Той видя на тапицираната с позлатена кожа стена портрета на Бюси, който обичаше понякога да гледа също както преди време му харесваше да съзерцава портрета на Ла Мол. От портрета Бюси гледаше така гордо, с такова високомерно изражение, така картинно се опираше с ръка на бедрото си, че на херцога се стори, че това не е изображение, а самият Бюси е устремил към него своя огнен взор, слязъл е от сцената, за да вдъхне мъжество в сърцето му.
— Не — каза херцогът, — аз не мога да ви простя и съм длъжен да бъда строг не заради себе си, бог ми е свидетел. Не е за мен, а за бащата, облечен в траур, бащата, с чието доверие е злоупотребено и който иска да му върнат дъщерята. Отнася се и за жената, която вие сте принудили да се омъжи за вас. Тази жена моли за възмездие. Работата е там, че висшият дълг на принцовете е справедливостта.
— Монсеньор!
— Аз казах — справедливостта е висше задължение на принцовете и аз ще бъда справедлив…
— Ако справедливостта е висшият дълг на принцовете, то благодарността е висше задължение на кралете — възрази Монсоро.
— Какво искате да кажете с това?
— Искам да кажа, че кралят никога не трябва да забравя на кого дължи своята корона. А вие, монсеньор…
— Е?…
— Господарю, короната ви задължава пред мен.
— Монсоро! — гневно възкликна херцогът, обхванат от още по-голям ужас, отколкото при първите атаки на главния ловчия. — Монсоро! — повтори той с тих треперещ глас. — Значи вие искате да измените на краля точно така, както изменихте на принца?
— Аз съм верен на онзи, който ме поддържа, господарю! — каза Монсоро, все повече и повече повишавайки глас.
— Подлец…
Херцогът отново хвърли поглед към портрета на Бюси.
— Не мога — каза той. — Вие сте честен благородник, Монсоро, вие ще ме разберете, не мога да одобря вашите действия.
— Защо, монсеньор?
— Защото те позорят и вас, и мен… Откажете се от тази жена. Ах, любезни графе, направете още една жертва. В замяна на това ще направя за вас всичко, за което ме помолите…
— Значи ваше височество все още обича Диана дьо Меридор?… — попита Монсоро, пребледнял от ревност.
— Не! Не! Кълна ви се, не.
— Но какво тогава смущава ваше височество? Тя е моя жена, а нима в моите жили не тече благородна кръв? И кой ще посмее да си пъха носа в моите семейни тайни?
— Но тя не ви обича.
— Кой го засяга?
— Направете го заради мен, Монсоро.
— Не мога.
— Тогава… — каза принцът в страшна нерешителност. — Тогава…
— Помислете добре, господарю.
Като чу тази титла, херцогът изтри потта, избила по челото му.
— Ще ме издадете ли?
— На отхвърления заради вас крал? Да, ваше величество. Щом моят нов господар посяга върху моята чест и моето щастие, ще се върна при стария.
— Това е нечестно.
— Вярно, господарю, но аз обичам толкова силно, че няма да се спра пред безчестие.
— Това е подло.
— Да, ваше величество, но аз обичам толкова силно, че няма да се спра пред подлостта.
Херцогът направи движение към Монсоро, но графът го удържа с един поглед, с една усмивка.
— Монсеньор, ако ме убиете, не постигате нищо — каза той. — Има тайни, които изплуват заедно с труповете! Нека всеки остане на своето място — вие крал, изпълнен с милосърдие, а аз — най-смирения от вашите поданици.
Херцогът чупеше пръсти, впиваше нокти в дланите си.
— Стига, стига, добри ми сеньоре, направете нещо за човека, който вярно ви е служил във всичко.
Франсоа стана.
— Какво желаете? — попита той.
— Ваше величество…
— Нещастнико! Искаш да ти се моля ли?
— О! Монсеньор!…
Монсоро се поклони.
— Говорете — промърмори Франсоа.
— Монсеньор, прощавате ли ми?
— Да.
— Монсеньор, ще ме помирите ли с барон дьо Меридор?
— Да — каза херцогът и едва си пое дъх.
— И ще уважите моята съпруга с усмивка в деня, когато тя се появи в двореца при кралицата, където искам да имам честта да я представя?
— Да — каза Франсоа. — Това ли е всичко?
— Нищо друго, монсеньор.
— Вървете. Давам ви своята дума.
— А вие — прошепна Монсоро на ухото на херцога, — вие запазете трона, на който ви качих аз! Сбогом, господарю.
Този път той говореше толкова тихо, че думите му прозвучаха като най-сладка музика.
„Остава само да изясня — помисли си Монсоро, — от кого е узнал всичко херцогът.“
