„Да видим — каза си той, — може би това е просто угризение на съвестта?“
— Монсеньор — възрази той на херцога, — вашата природна доброта ви кара да се оклеветявате напразно, защото вие не сте причина за смъртта на Диана дьо Меридор, а също и аз не съм виновен.
— Защо? Обяснете!
— Ако позволите. Нима в своите мисли сте допускали, че може да не се спрете даже пред смъртта на Диана дьо Меридор?
— О, разбира се, не!
— Тогава вашите намерения ви оправдават, монсеньор. Вие нямате нищо общо, че е връхлетяла беда, случайна беда, такива нещастия се случват всеки ден.
— При това — добави херцогът, пронизвайки с поглед чак в сърцето Монсоро, — смъртта е обвила всичко със своето вечно безмълвие.
В тези думи прозвуча такава зловеща интонация, че Монсоро впери очи в принца и помисли: „Не, това не е угризение на съвестта…“
— Монсеньор — каза той, — позволете ми да говоря с ваше височество откровено!
— А какво всъщност ви пречи? — с високомерно учудване се осведоми принцът.
— Право да си кажа, не знам и аз какво ми пречи.
— Какво искате да кажете с това?
— О, монсеньор, искам да кажа, че отсега нататък откровеността трябва да бъде главната основа на моя разговор с принца, надарен с такъв забележителен ум и толкова благородно сърце.
— Отсега?… Защо едва отсега?
— Но нали в началото на нашата беседа ваше височество също така счете за нужно да бъде откровен с мен.
— Нима? — парира херцогът с изкуствен смях, който издаваше кипващия му гняв.
— Чуйте ме, монсеньор — смирено каза Монсоро. — Зная какво се готви да ми каже ваше височество.
— Щом е тъй, говорете.
— Ваше височество искаше да ми даде да разбера, че Диана дьо Меридор може би не е умряла и това избавя от угризение на съвестта онези, които се смятат нейни убийци.
— О! Колко дълго протакахте, господине, преди да се решите да ме докарате до тази утешителна мисъл. И се наричате още верен слуга! Виждахте колко мрачен и потиснат бях. Признах ви, че след смъртта на тази жена ме измъчват кошмари, мене, човека, който благодарение на бога не е склонен към изострена чувствителност… и вие ме оставихте да се терзая и измъчвам, макар че една ваша дума, едно изказано от вас съмнение, можеше да облекчи моите страдания. Как би трябвало да назова подобно поведение, господине!
В думите на херцога прозвучаха предупредителните нотки на готовия да избухне гняв.
— Монсеньор — отговори Монсоро, — може да се помисли, че за нещо ме обвинявате.
— Предател! — внезапно закрещя херцогът, като пристъпи към главния ловчия. — Обвинявам те и поддържам обвинението си… Ти ме излъга и ми отне жената, която обичах.
Монсоро страшно пребледня, но продължи да стои спокоен, дори предизвикателно спокоен.
— Това е вярно — каза той.
— Ах, вярно!… Измамник! Предател!
— Благоволете да говорите по-тихо, монсеньор — каза Монсоро, все още запазвайки спокойствие, — ваше височество забравяте, че разговаряте с благородник, с добър слуга…
Херцогът избухна в конвулсивен смях.
— …с добър слуга на краля! — завърши Монсоро. Той произнесе тази страшна заплаха, без да промени безпристрастния си тон.
Щом чу думата „крал“, херцогът веднага престана да се смее.
— Какво искате да кажете с това? — промърмори той.
— Искам да кажа — почтително, дори угоднически продължи Монсоро, — че ако монсеньорът пожелае безпристрастно да ме съди, той ще разбере защо мога да завладея тази жена, нали ваше височество също така искахте да я завладеете.
Херцогът се втрещи от тази дързост и не намери какво да отговори.
— Ето и моето извинение — естествено каза главният ловчия, — аз горещо обичам Диана дьо Меридор.
— Но и аз също — надменно възрази Франсоа.
— Това е вярно, монсеньор, вие също сте и мой господар, но Диана дьо Меридор не ви обича!
— А тебе те обича? Теб?
— Възможно — измънка Монсоро.
— Лъжеш! Лъжеш! Ти си я принудил с насилие, както можех да я принудя и аз. Само че аз, твоят господар, претърпях неуспех, а ти, моят слуга, си успял. И това е така, защото аз действах просто със сила, а ти с вероломство.
— Монсеньор, аз я обичам.
— Какво ме засяга това! Мен!
— Монсеньор…
— Ти ме заплашваш, змийо?
— Монсеньор, пазете се — произнесе Монсоро, навеждайки глава като тигър, който се готви за скок. — Аз я обичам и ви повтарям, че аз не съм от вашите слуги, както току-що ме нарекохте. Моята жена ми принадлежи като моята земя. Никой не може да ми я отнеме, никой, дори самият крал. Аз пожелах тази жена — и аз я взех.
— Твоя работа — каза Франсоа и посегна към сребърното звънче на масата, — както си я взел, така ще я върнеш.
— Грешите, монсеньор — възкликна Монсоро и се хвърли към масата, за да спре принца. — Оставете тази нечестива мисъл да ми попречите. Ако извикате тук хора, ако ми нанесете публично оскърбление…
— Казвам ти: откажи се от тази жена.
— Да се откажа от нея? Невъзможно… Тя е моя жена, ние сме венчани пред бога.
Монсоро разчиташе на въздействието на името божие, но и то не укроти бесния гняв на херцога.
— Ако тя е твоя жена само пред бога, то ти ще я върнеш на хората — каза принцът.
— Нима той знае всичко? — изтръгна се от Монсоро.
— Да, аз знам всичко. Този брак, ако ти сам не го разтрогнеш — ще го разтрогна аз, ако щеш се кълни пред всички богове, които някога са царствали на небесата.
— Монсеньор, вие богохулствате — каза Монсоро.
— Още утре Диана дьо Меридор ще се върне при баща си, още утре ще те пратя на заточение. Давам ти едни час да продадеш длъжността на главен ловчия. Такива са моите условия. Иначе, пази се, васале, ще те счупя като тази чаша.
Принцът взе от масата голямата кристална чаша, украсена с емайл, подарена му от австрийския херцог, и с всичка сила я хвърли в краката на Монсоро. Парчетата стъкло се пръснаха по главния ловчия.
— Аз няма да дам своята жена, няма да се откажа от длъжността и ще остана във Франция — натъртено произнесе графът, като се приближи към втрещения от учудване принц.
— Как смееш… негоднико!
— Аз ще се обърна за помилване към краля на Франция, към краля, избран в абатството „Света Женевиев“, и нашият нов върховен владетел, толкова добър, изпратен ни по божия милост, няма да откаже да изслуша първия човек, обърнал се към него с молба.
Монсоро говореше и се въодушевяваше все повече и като че ли огънят, пробляскващ в очите му, възпламеняваше и думите му.
Сега дойде редът на Франсоа да пребледнее. Той отстъпи една крачка и вече се готвеше да дръпне завесата на вратата, когато изведнъж хвана Монсоро за ръката и каза като разтягаше всяка дума, сякаш я произнасяше със сетни сили:
— Добре… добре… графе, прошението си… изложете го пред мен… но говорете по-тихо… слушам ви…
