— Е, какво ще кажеш за това? — попита принцът, след като Бюси два пъти прочете писмото.
— Ще кажа, че на вас добре ви служат, монсеньор.
— Тоест, напротив, че ме предават.
— Да, вярно, забравих какво беше след това.
— Да ме излъже мен! Мерзавец! Той ме накара да повярвам в смъртта на жената…
— Която е откраднал от вас. Наистина подла постъпка — отбеляза Бюси, без да скрива иронията в гласа си. — Но господин дьо Монсоро има оправдание — той се е влюбил.
— Мислиш ли? — каза принцът с недотам добра усмивка.
— Проклятие! — отговори Бюси. — По повод на това нямам свое мнение. Ще мисля така, както вие считате.
— А какво би направил ти на мое място? Не, почакай, първо ми разкажи как е действал той.
— Той е убедил бащата на младото момиче, че сте я похитили вие. Предложил му своите услуги и се явил в замъка Боже с писмо от барон дьо Меридор. Приближил се с лодка под прозорците на замъка и откарал пленницата със себе си. А след това я затворил в онази къща, която вие знаете, и със заплахи я принудил да се венчае с него.
— Нима това не е подло вероломство! — изкрещя херцогът.
— Да, но прикрито от вашето собствено вероломство — отговори Бюси с присъщата си смелост.
— Ах, Бюси… Ще видиш как ще отмъстя.
— Бие да мъстите? Престанете, монсеньор, не се унижавайте дотам.
— Защо?
— Принцовете не отмъщават, монсеньор, те наказват. Вие ще разобличите подлостта на този Монсоро и ще го накажете.
— По какъв начин?
— Като направите щастлива Диана дьо Меридор.
— Нима това е по силите ми?
— Разбира се.
— И какво може да се направи?
— Да й се върне свободата.
— Я обясни!
— Няма нищо по-просто — бракосъчетанието е било насилствено, следователно то не е действително.
— Прав си.
— Заповядайте да разтрогнат брака и ще постъпите като истински благородник и благороден принц, монсеньор.
— Виж ти — каза с подозрение в гласа принцът. — С какъв жар само! Изглежда, ти самият си заинтересован от тази работа, Бюси?
— Аз ли? По-малко от всичко на света. Интересува ме само това да не може да се говори за мен: този е Луи дьо Клермон, граф дьо Бюси, който служи на един вероломен принц и безчестен човек.
— Е добре, ще видиш ти. Но как да се разтрогне този брак?
— Много просто. Достатъчно е да се обърнете към бащата.
— Барон дьо Меридор?
— Да.
— Но нали той е далече.
— Той е тук, монсеньор, тоест в Париж.
— При тебе?
— Не, при своята дъщеря. Поговорете с него, монсеньор, накарайте го да разбере, че може да разчита на вас. Нека види в лицето на ваше височество не онзи, когото е виждал досега, не врага, а покровителя, и тогава той, който днес проклина вашето име, ще ви обожава като добър гений.
— Той е могъщ господар в своите земи — каза херцогът — и казват, че се ползува с голямо влияние в цялата провинция.
— Всичко това е така, монсеньор, но не бива да мислите преди всичко за това. Преди всичко — той е баща, чиято дъщеря е изпаднала в беда, и е нещастен от нещастието на своята дъщеря.
— И кога ще мога да го видя?
— Щом се завърнете в Париж.
— Добре.
— Значи договорихме се за всичко, монсеньор?
— Да.
— Думата ви на благородник?
— Думата на принц.
— А кога тръгвате?
— Довечера. Ще ме почакаш ли?
— Не, ще тръгна напред.
— Заминавай и бъди готов.
— На вашите услуги, монсеньор. Къде да намеря ваше височество?
— В будоара на краля утре около обед.
— Ще бъда там, монсеньор, сбогом.
Бюси не губи нито секунда и пътя, който херцогът, дремейки в каретата, би пропътувал за петнадесет часа, Бюси преодоля за пет. Той се носеше с препълнено от щастие и любов сърце, за да може, колкото се може по-скоро, да успокои барона, комуто бе обещал помощ, и Диана, на която връщаше половината живот.
Глава 34
За това, как Шико се завърна в Лувъра и как беше приет от крал Анри III
Удари едва единадесет часът сутринта и целият Лувър още беше потънал в сън. Стражите на двора се стараеха да се движат безшумно, конниците, сменящи постовете, яздеха бавно.
Изморен от вчерашното поклонение, кралят спеше и никой не се осмеляваше да наруши съня му.
Двама души едновременно се приближиха до главните порти на Лувъра. Единият беше яхнал отпочинал арабски жребец, а другият — запенен от езда андалузки кон. Пред самите порти те се спряха и неволно се спогледаха, тъй като, пристигайки от две напълно противоположни посоки, почти се сблъскаха.
— Господин дьо Шико — възкликна онзи от пристигналите, който беше по-млад, и се поклони учтиво. — Как сте?
— А, сеньор дьо Бюси! Както никога добре, господине — отговори Шико с непринудена учтивост на истински благородник, а и приветствието на Бюси го разкриваше като уважаван и добре възпитан сановник.
— Вие сте пристигнали, за да присъствате на сутрешния тоалет на краля? — осведоми се Бюси.
— И вие също, както предполагам?
— Не, аз искам да засвидетелствам своето почитание към монсеньор херцог д’Анжу. Вие знаете, господин дьо Шико, че аз нямам щастието да принадлежа към любимците на негово величество.
— За това следва да бъде упрекнат кралят, а не вие, господине.
Бюси се поклони.
— Да, господине, аз бях на лов — отговори Шико. — А вие също ли пътешествахте?
— Да, обикалях из провинцията. А сега, господине — продължи Бюси, — ще благоволите ли да ми направите една услуга?
— Няма защо да питате. Всеки път, когато господин дьо Бюси благоволи да се обърне към мен с молба, независимо каква би била тя — той ми оказва най-висока чест.
— Отлично. Вас като привилегирован човек ще ви пуснат в лувърските палати, а аз ще остана да чакам
