сам казахте, че имам връзка със случая.
Шефът Галънт събра пръстите на ръцете си и ги изви навън, ставите му изпукаха. Хелма трепна.
Може пък да е настъпил моментът да му каже за жълтото листче, изпаднало от градския указател, да му покаже неразбираемия набор от букви, цифри и регистрационен номер на кола. Току-виж, се окаже, че и те „имат връзка със случая“.
— Мис Зукас, ценя вашия интерес. — Шефът Галънт говореше с тон, към който тя често прибягваше в обясненията с някои добронамерени посетители в библиотеката. — Но това е полицейско разследване. Вие сте квалифицирана библиотекарка, а аз съм квалифициран полицай. — Той се усмихна. — Знам, че не бих се справил добре с вашата работа.
— Мистър Галънт, твърде снизходително се отнасяте към мен. Надявам се не смятате, че умението да се разсъждава по дедукция е дадено единствено на полицаите.
Полицейският началник се изчерви.
— Не исках да…
Пералнята избръмча, за да обяви началото на изплакването.
— Моля да ме извините — Хелма му обърна гръб.
Сипа пълна капачка от бутилка с плътна синя течност в отвора на пералнята, нарочно се позабави.
— А сега коя е следващата стъпка в това разследване? — попита тя.
— Ще вземем отпечатъци от пръстите ви, за да знаем чии са отпечатъците по рафтовете и вратите ви.
Застанаха пред шкафа. Шефът Галънт хвана едната ръка на Хелма, притисна палеца й към напоената с мастило възглавничка, после към съответния квадрат на листа с обозначени места за всеки пръст. Ръцете му бяха топли и учудващо много по-едри от нейните. Харесваше й, че кожата й е много по-бледа от…
Хелма се прокашля.
— Знаете ли нещо повече за това, как убиецът е влязъл в библиотеката?
Тя с неудоволствие се загледа в почернелите си пръсти.
— Все още сме на мнение, че убитият го е пуснал да влезе.
Той притисна кутрето й към възглавничката.
— Ще приключим след минута-двее и ще можете да се наспите.
— Отпечатъци от пръсти — удивено промълви Хелма. — Взимате ми отпечатъци от пръстите.
— Това мастило се измива лесно — увери я шефът Галънт.
Хелма вдигна ръка пред очите си и се взря в зацапаните линии и извивки на кожата си.
Полицаят Леман се върна, закачаше фенерчето си на колана.
— Както изглежда, извършителят е избутал с лост прозореца на спалнята, който гледа към площадката. Отворен ли го оставихте?
— Само два-три сантиметра, да се проветри — каза му Хелма.
— Толкова стига. Бихте могла да слагате дървено клинче в улея, за да не се плъзга навътре — предложи той.
Хелма кимна уморено.
— Имате ли телефон в спалнята? — попита шефът Галънт.
— Да.
— Добре. Ако чуете нещо подозрително, обадете ни се. До сутринта ще оставим една кола да патрулира района. Уведомете ни, ако откриете, че нещо липсва. — Той помълча. — Същото се отнася и за жертвата. Обадете ни се, ако си спомните още нещо, каквото и да е то.
Полицаите си бяха отишли и Хелма се изтягаше в леглото между новите чаршафи, когато се сети за листа, на който преписа буквите и цифрите заедно с номера на колата и възможните телефонни номера в Белхавън. Вече почти се унасяше и не можа да си спомни какво направи с този лист. Седна в леглото. И си спомни — обърна и го на другата страна започна да съставя списък за покупки. Дали точно листът беше целта на взломаджията? Измъкна се от леглото, облече си халата и пъхна крака в чехлите.
Хартията си лежеше на масата недокосната, точно както я остави, с молива върху нея. Всеки само би я погледнал, за да се убеди, че вижда някакъв списък за покупки: „Препарат за почистване на прозорци, репички, обезмаслено мляко, шоколадови пръчици“.
Хелма седна, взе бележник, обърна листа и още веднъж грижливо преписа буквите и цифрите. „SQ VILKE HRC 10 март, 7 април, 1469 или 1649.“ Когато свърши, взе плик от бюрото си и пъхна вътре новия лист. С равния си почерк адресира плика до себе си.
Глава 7
Изчезналата кола на Рут
В съботното утро Хелма Зукас се събуди със смъдящи очи и мътна глава. Беше девет часът и двадесет и три минути. Не можа да си спомни кога за последен път се е успивала след осем и половина. Няколко дълги секунди поседя замаяно на леглото, дишаше дълбоко и ритмично, опитваше се да изчисти от съзнанието си представата, че е затворена в мокра картонена кутия.
Остана под душа, докато все още потъмнелите върхове на пръстите й се набръчкаха. Забеляза къси косъмчета по краката си, но щеше по-късно да се заеме с тях. Стигна до решението да си купи нова завеса за банята — прозрачна. Все си представяше Антъни Хопкинс в „Психо“.2
Хелма не вярваше взломаджията да е ровил из горните й дрехи в гардероба. Нищо не беше разхвърляно или преместено. Извади широка кафява пола и карирана памучна блуза.
Някой бе влизал в апартамента й. Стаите сякаш излъчваха чувство, сякаш бяха насилени, неприятна миризма, която изчезваше, щом се опиташе да я определи. Хелма постави ароматични свещи на масата в кухнята, на шкафа, в хола и на мивката в банята и не ги угаси, докато въздухът не се насити с ароматите на ванилия, рози и ягоди.
За закуска си намаза една кифла с масло и конфитюр, но едва я докосна, мислеше за отминалата нощ — започна с обажданията й по телефона на номерата, които извлече от преписаното жълто листче.
И последното, мълчанието в слушалката. Тъкмо преди да прекъсне, тя бе чула нещо — почукване или щракане. Пресегна се към другия край на масата, за да вземе листа от бележника.
Ето го — 676–1649, номера, на който мъжът се обади, а после млъкна.
Тогава чу металическото прещракване. Не беше ли същото, когато й се обадиха и мълчаха?
Тя въртеше бурканчето с конфитюра между дланите си. Доста особен бе този метален звук.
Хелма взе телефона и набра номера на обществената библиотека. Позна гласа на Кърт:
— Библиотеката.
— Правилно е „Обществена библиотека на Белхавън. С какво мога да ви бъда полезен?“. Сега, моля те, свържи ме със справочното бюро.
— Да, госпожо. Извинете, госпожо.
— Справочно бюро. Мога ли да направя нещо за вас?
Беше Патрис. От гърдите на Хелма се изтръгна беззвучен стон. Представи си Патрис, седнала на стола, сякаш е глътнала бастун, представи си нейните стрелкащи се, изпълнени с подозрение очи.
— Здравейте, Патрис. Обажда се Хелма Зукас. Ще ви затрудни ли да погледнете градския указател? Искам да науча чий е един номер.
— Но, разбира се, Хелма. Нали затова сме тук, за да служим на хората.
— Благодаря. Номерът е 676–1649.
— Моля, изчакайте един момент.
Тракна оставената на бюрото слушалка. Докато чакаше, Хелма зарея поглед към група яхти, устремили се в надпревара навътре в залива, ярките платна изпънати от вятъра — цветни петна в мрачния ден. Някога, много преди да дойде в Белхавън, Хелма си бе мечтала да има своя яхта.
— Хелма? Този номер не е включен в указателя.
— Сигурна ли сте?
Мълчание. Хелма си представи как Патрис величествено изпъва гръб.
— Сигурна съм без никакво съмнение. Разполагате ли с фамилия, която да потърся?
— Вероятно номерът е на скоро включен телефон — побърза да каже Хелма.
