— Как се осмеляваш да ме докосваш? Махни се!
Джей Ти потръпна.
— Добре. Оставям те сама. Можеш да си лежиш и да си мислиш за времето, в което няма да ти се налага да ме виждаш.
Той отиде на своето легло, но беше твърде ядосан, за да заспи. Каква несправедливост! Спаси й живота, ожени се за нея, толкова труд положи да я обучава да се държи като американка и тя да го изпъди!
Вярно е, че трябваше да постави Хедър на място. Тя си беше истинско малко зверче. Сигурно се е надявала, че той ще се ожени за нея. Но все му се струваше, че тя е влюбена по-скоро в парите на корабостроителниците Уорбрук, отколкото в него самия.
Проклинаше и жените, и армията, и деня, в който извади Арайа от водата…
Стана и отново отиде при нея.
— Може би трябваше да се държа другояче. Познавам Хедър, ясно ми е колко противна може да бъде понякога! Съжалявам, че те нараних… — Тя мълчеше. — Разбра ли ме? — Той погали слепоочието й. — Но ти плачеш?! — изненада се той и я привлече в прегръдките си. — Съвсем не исках да те карам да плачеш, миличко! Та аз дори не знаех, че ти можеш да плачеш!
— Разбира се, че мога… да плача — подсмръкна сърдито Арайа. — Просто една принцеса не плаче пред хора, това е всичко.
— Аз не съм „пред хора“! — протестира той засегнат. — Аз съм твой мъж.
— Само че не се държа тази вечер като такъв! Държа се така, като че Хедър е твоята жена!
— Възможно е някога да стане.
— Какво? — изплака Арайа.
— Трябва да мисля за бъдещето, детенце! Ти ще си останеш при твоя гаден граф в Ланкония. А какво ще стане с мен? Точно свикнах с приятните страни на брака…
— О! Какво имаш предвид? — запита тя нежно и се гушна в него.
— И аз самият не зная точно, защото при нас трудно може да се говори за уюта и спокойствието на един приятен дом.
— Точно се питам, лейтенант Монтгомъри, дали не можеш да останеш в Ланкония като мой съпруг? Моята страна ще има голяма полза от твоите познания.
— И да стана крал, така ли? Можеш направо да ме показваш в зоологическата градина! Не, благодаря! Няма жена, която да заслужава такава жертва… Чакай, къде тръгна пък сега? — попита той, когато тя рязко стана. — Какво направих погрешно пак?! — изпъшка той.
Доли и Бил пристигнаха на летището, за да се сбогуват. Арайа не видя нищо нередно в това, че Доли я прегърна пред очите на всички.
Доли й подаде едно малко пакетче.
— Вземи! Не е нищо особено! Просто да си спомняш за Америка и за нас… — Очите й се напълниха със сълзи и тя млъкна.
Джей Ти раздруса ръката на Бил.
— Ще се върна, когато… когато всичко се уреди.
— Довиждане! — развикаха се Бил и Доли, когато Арайа и Джей Ти се отправиха към самолета.
Полетът продължи сравнително дълго — самолетът трябваше да лети над Русия. Опасността да бъде обстрелван над Германия, беше твърде голяма.
Арайа седеше облегната назад и гледаше с тъга през малкия прозорец.
— Горе главата! — каза Джей Ти. — Отиваш си в къщи! Какво ти подари Доли?
Арайа попремига, за да прогони сълзите си и отвори пакетчето. Дъвка! Тя се засмя.
Джей Ти поклати глава в недоумение:
— Какво е това? Принцеса, която обича дъвка!
Помощник-пилотът донесе на Джей Ти куп документи, които той прегледа набързо.
— Това са заповедите за нас! — обясни той на Арайа. — Когато кацнем в Ланкония, ти ще трябва да си усвоила новата си автобиография и да си се вживяла напълно в новата си личност. Генерал Брукс смята, че ще е най-добре, ако и ти си от Уорбрук в Мейн. Така ще мога да ти разкажа всичко необходимо за моя роден град. Името ти е Катлийн Фарнсуърт Монтгомъри и се знаем от малки. И така, давай, Кети! На работа!
И Джей Ти й разказа всичко за своя роден град. За баща си, който в момента ръководеше сам семейното предприятие, за тримата си по-възрастни братя, за гребните регати, в които се бяха състезавали.
— Все аз печелех — заяви той и се усмихна дяволито. — Бях най-дребен, но бях твърде силен за ръста си.
Тя погледна едрото му мускулесто тяло, изпълнило тясната седалка.
— Но сега вече не си най-дребният, нали? — запита тя и в гласа й ясно прозвуча истински ужас от тази фамилия гиганти.
— Естествено, че не! — отвърна той и й намигна, след това бутна листовете настрани и я целуна.
— Не сега! — изсъска тя.
Той се отдръпна леко и се засмя, като видя как цялото й лице пламна.
— Та докъде бяхме стигнали? Ах, да. Уорбрук. — И продължи своя разказ.
Кацнаха в Лондон за бензин. След като отново излетяха, Джей Ти я заразпитва за нейния живот. Бяха вече някъде над Русия, когато заспаха. Събудиха се чак когато се приземиха в Ескалон, столицата на Ланкония. Джей Ти погледна през илюминатора. В далечината се открояваше заснежена планинска верига.
— По голямата част от Ланкония е на голяма надморска височина — обясни Арайа. — Намираме се на повече от две хиляди метра, затова въздухът е малко разреден.
Той я целуна.
— Ти не познаваш страната, запомни това и не го забравяй! Никога не си била тук! Никой от нас двамата не е идвал в Ланкония.
— Окей, бейби! — отвърна тя и пъхна в устата си парченце дъвка.
— Така вече е по-добре. Непременно ли трябва да дъвчеш непрестанно този боклук?
— Ами страшно американско е. А имай предвид и друго: скоро ще ми се наложи да се откажа от много неща. Корона на главата и дъвка в устата, не върви! Хайде, стани най-сетне! Искам да проверя да не ми счупи някой плочите, които нося на сестра си!
— Кети няма сестра! Забрави ли?
Той я изгледа толкова строго, че тя му се опули и направи от дъвката един голям балон.
— Хайде, хайде, тръгвай! — подвикна тя весело. Посрещна ги хладен, прозрачен въздух. Летището беше съвсем малко, не кацаха много машини. Чакаше ги кола.
— Лейтенант! — обърна се към Джей Ти един мъж в тъмен костюм, който държеше в ръката си куфарче за документи. — Всичко е подготвено. Добро утро, Ваше…
— Колко е хубаво да ви видя! — възкликна Арайа, грабна ръката му и я разтърси силно. — Тук все така ли е кучешки студено? Изглежда доста тъпо. Какво може да предприеме човек?
Очите на мъжа проблеснаха развеселено.
— Добро утро, мисис Монтгомъри!
— Наричайте ме спокойно Кети, всички така ми казват. Освен него. — И тя посочи с палец към Джей Ти. — Той ми измисля разни други имена. — Тя изплю дъвката си, хвана Джей Ти под ръка и го погледна прехласнато.
— О, да — каза мъжът смутено. — Ще отидем ли най-напред в хотела?
— Каква роля играеш всъщност? — попита Джей Ти тихо, докато й помагаше да се качи в колата.
— Ланконците си представят така една американка. Човекът, който шофираше, се казваше Джеймс Сандерсън. Беше служител при американския посланик в Ланкония. Само той и посланикът бяха осведомени за двойничката.
— Вашата история е добре прикрита — убеди ги Сандерсън. — Утре сутрин ще бъдете отведен до
