— Вчера мислих много след като си отидохте. — Гледахме се право в очите. — Дължа ли някаква сума на Нироу Улф?
— Не, мисис Моллой — долових как той поклати отрицателно глава. Това вече я обвързваше. Отново срещнах погледа й. — В този случай става въпрос за отношения между нас и Фреър. От вас се искат само някои сведения. Попитах за пари, защото съпругът ви може би е оставил известна сума.
— Не ми говорете повече за пари, моля ви! Имам някакви спестявания, които ще ми стигнат на първо време. Не съм в състояние да мисля какво ще стане по-нататък. — Тя отчаяно прехапа устни. — Нямам кой знае какъв избор, но не бих могла да се заема с това, което искате от мен. Трябваше отдавна да се разделим с Моллой. Попречи ми глупавата гордост.
— Както кажете, но не би било излишно да погледнем поне чековата му книжка. Разбрах от мис Брандт, че мебелите от кантората са разпродадени. Малко преди това някакъв мъж е ходил да прибере нещата от бюрото на Моллой. Това известно ли ви е?
— Да, зная. Том Ъруин е наш приятел, мой и на съпруга ми. Кантората трябваше да се закрие и го помолих да направи необходимото.
— Къде са книжата?
— Том ги донесе в къщи. Там са в три кашона. Не проявявам никакъв интерес към тях.
— Може ли да ги видя, мисис Моллой? вие и без това сте заета с Улф. Ако ми дадете ключа на апартамента, още сега ще прескоча до там.
Без да се колебае тя отвори чантата си. Запитах се възможно ли е такава доверчивост към един почти непознат човек, макар че отговорът ми беше много добре известен. Тя го правеше за Питър Хейс; аз бях само непознатият.
Улф кимна одобрително, взех ключовете и обещах да се обадя, ако открия нещо. Добавих, че писмено ще я уведомя какво съм взел и тръгнах. Посегнах към палтото си, когато чух входния звънец — през стъклото на вратата разпознах силуета на Сол Панзър. Отворих му бързо. Сол винаги е бил и ще бъде загадка за мен, като започнем от овехтялото кепе, с което никога не се разделя. С такова нещо на главата в никакъв случай не бих останал незабелязан на улицата, а при срещата ми с клиенти трудно бих се добрал до някаква информация. Но за Сол няма прегради; той е само и единствено физически уязвим. Закачи си палтото, а шапката натика в джоба. Върнах се в кантората да кажа на Улф, че е дошъл. Влязохме почти заедно.
— Разказвай! — Улф зачака с интерес. Сол хвърли бърз поглед към червения стол.
— Давай смело! Мисис Моллой е наш човек. Мисис Моллой, да ви представя Сол Панзър.
Поздравиха се. Той кимна леко както винаги, седна на най-близкия до него стол и започна:
— Двама служители от компанията Метрополитън Сейф Дипозит разпознаха Ричард Рандъл на снимката, която им показах — снимката на Майкъл Моллой. Рандъл е наел сейфа за съхраняване на ценности. Не споменах нищо за Моллой, но имам чувството, че един от тях надуши нещо. Нарочно не попитах за сейфа. Дойдох направо тук да решим как да действаме. Ако усетят, че сейфът е нает под чуждо име от човек, който е бил убит, те ще се отнесат веднага до прокурора. Не познавам законите и не знам какви права има прокурорът след произнасяне на присъдата, но си помислих, че ние първи трябва да се доберем до този сейф.
— Добре си направил. Можем ли да разчитаме, че човекът на снимката е наистина Рандъл?
— Напълно. Да разказвам ли подробно всичко?
— Мисля, че не е необходимо, щом си сигурен. Предизвика ли посещението ти някакво подозрение?
— Не особено. Опитах се да пипам внимателно. Едва ли ще се размърдат, но ако решат, трябва да ги изпреварим.
— Ще се наложи. Мисис Моллой, вие сигурно не знаете за какво става въпрос.
— Като че ли се досещам — погледна към мен. — Вчера споменах на Гудуин за синята хартийка в плика с билета за хокейния мач. — Отговорих й, че е на прав път. — И вече успяхте да откриете, че съпругът ми е бил Ричард Рандъл?
— Да, мисис Моллой — каза Улф. — Това променя нещата. Много бързо трябва да се изясни какво е съдържанието на сейфа. За тази цел Рандъл си остава Моллой за външния свят. Налага се вие да получите право на достъп до сейфа. По него ще има отпечатъци от пръстите на собственика и проби могат да се вземат веднага — това едно. За второто трябва повече време. Мисис, вие казахте, че не искате да се занимавате с имуществото на съпруга си. Напълно ви разбирам и оправдавам. При вас чувствата надделяват над разума, но в момента това не е от полза за никого. За да разберем какво има в сейфа, имаме нужда от вашата помощ. Като вдовица на убития, ваше право е да се разпореждате с имуществото му. Понякога получаването на правомощия е бавна и дълго процедура, но ако… Как да разбирам жеста ви?
— Казах ви вече. Не искам да се занимавам с това!
Почувствах как у Нироу се надига някакъв растящ гняв, а погледът му беше почти свиреп.
— Арчи, как да разбираме мисис Моллой? С моя помощ успяхме да овладеем положението.
— Мисис Моллой, срещу вас седи един почти гениален мъж, но и той има своите слабости. Една от тях е да подклажда у мен самочувствието, че красивите жени не умеят да ми отказват. Това е твърде практично. Когато му откажат, той просто знае кой ще свърши работата вместо него. Не мога да се преборя с тази негова слабост, а и той едва ли го очаква от мен. Току-що го чухте да казва, че чувствата замъгляват разума. Какъв смисъл има да спорите? Искам да ви задам един въпрос! — Тя кимна с глава. — Представете си, че не се стигне до обжалване на присъдата и Питър Хейс свърши на електрическия стол. Ако по-късно отварянето на сейфа доведе до доказателства, че друг е извършил убийството, как ще се чувствате вие?
Отново прехапа устни.
— Не е честно да ми задавате такива въпроси!
— Защо не? Това са само предположения. Този сейф може и да е празен, вие просто знаете, че не съществуват доказателства за невинността на Хейс, защото той е убиецът. Това обяснява вашето нежелание да ни помогнете.
— Не е вярно! Чувате ли? Не е вярно! Наведе глава и покри лицето си с ръце.
Улф ме гледаше сърдито. По време на разпит му се случва понякога да напусне стаята, но когато пред него е жена в такова състояние е готов направо да избяга. Направих му знак с глава. Бях убеден, че Зелма Моллой няма да се подлъже така лесно. Оказах се прав. Тя вдигна глава, погледна ме в очите и каза спокойно:
— Мистър Гудуин, вчера направих за вас каквото можах, а и днес съм тук; но не мога да претендирам за права като вдовица на Моллой, тъй като от две години насам се разкайвам горчиво, че съм била негова съпруга. Не виждате ли къде е абсурдът? Трябва да има друг начин, не може да няма. Не е ли възможно аз да помоля някого да се разпорежда с имуществото на Моллой и той да получи съответните правомощия?
— Мисля, че това са правни въпроси.
— Арчи, обади се на Паркър! — отсече Улф. Набрах номера, зная го наизуст. Паркър непрекъснато ни правеше справки по правни въпроси. Междувременно Сол попита Улф дали да тръгва. Беше помолен да изчака още малко; можеше да потрябва. Възхитих се на самообладанието, което Улф запази през време на разговора с Паркьр. Страшно много му се искаше да сподели с него положението, в което се намирахме, подложени на капризите и своенравието на една жена, но в нейно присъствие това беше неуместно и нежелателно. С няколко думи му обясни, че вдовицата отказва да предяви правата си на съпруга на убития Моллой. Затвори телефона и се обърна към нея:
— Паркър смята, че е доста сложно и го помолихме да дойде тук. Твърди, че нещата могат да се ускорят, ако вие предложите някого по ваш избор.
Тя се замисли, като гледаше ту към мен, ту към него.
— Как да ви кажа? Може ли с това да се заеме мистър Гудуин?
— Уважаема госпожо, — каза Улф почти вбесен — разсъждавайте трезво! Познавате Гудуин от вчера. Той е частен детектив и е крайно неподходящ като такъв. Изберете човек, на когото можете напълно да се доверите! Какво ще кажете за Томас Ъруин?
— Не мисля, че бих се обърнала към него. Няма да се хареса на жена му. Защо да не помоля Пат Дегън?
— Кой е Пат?
