Когато Улф изпадне в отчаяние, не се спира пред нищо. Би ме изложил на риска от пет години тъмничен затвор, без да му мигне окото. Добре, че нямаше да бъда сам! Сол попита дали по това време момичето си е в къщи.
— Ако е на работа, няма да се върне преди 5,30, а ако е вкъщи, ще отидем двамата с нея за шампанско, докато ти действаш. Да опитам ли с телефона?
— Защо не?
Набрах номера и почаках доста за отговор. Нямаше я. Предложих на Сол да вземем само ключове. Той взе четири връзки и ги пусна в джоба си, докато аз се запасих с два чифта гумени ръкавици.
— Трябва да ви напомня — прозвуча като предупреждение от страна на Улф, — че една елементарна предпазливост никога не е излишна, макар че не искам да бягам от отговорност на съучастник.
— Много сме ти задължени — казах с престорена благодарност. — В случай на фал ще кажем на полицията, че си ни молил да не отиваме.
Взехме такси от 9-то авеню до улица Кристофър, оттам се придвижихме пеша до улица Арбър, свихме зад ъгъла и продължихме до 43. В преддверието натиснах звънеца на Брандт. Не чух изщракване. Натиснах още два пъти. Входната врата беше отворена. Останах да наблюдавам. Тази улица не беше 5-то авеню и докато чакахме със Сол, покрай нас минаха само две момчета и жена с куче. След минута и половина Сол се обади зад гърба ми, че всичко е готово. Мина пред мен по стълбите. Планът му бе да претърсим набързо двамата, а после да остане сам вътре, докато аз го пазя долу. Пред вратата на мис Брандт той извади връзка с ключове и тъкмо се канеше да започва, когато се сетих за предпазливостта. Отидох и почуках на вратата. След като не последва отговор, почуках повторно и оставих Сол да си върши работата. За разлика от вътрешната врата долу, тук се забавихме около 3 минути. Редно беше да вляза пръв, но той направи автоматично една-две крачки навътре и едва сподави вика си.
Стояхме един до друг и не вярвахме на очите си. Идвах тук за втори път, но хаосът, който намерихме трудно се поддаваше на описание. Мебелите си стояха по местата; всичко останало беше в пълен безпорядък. Навсякъде наоколо имаше разпилян пълнеж от разпраните и изтърбушени възглавници. Всички книги и списания се въргаляха, нахвърляни по земята. Тук-там попаднах на пръст и изпочупени саксии. Сякаш в стаята се бяха гонили 10 орангутана.
— Този не се шегува! — едва успях да кажа и млъкнах.
Погледите ни едновременно се спряха на някаква купчина малко по-нататък в другия край на стаята. Беше тялото на Дилиа Брандт — почти до дивана, където седяхме с нея неотдавна. Лежеше по лице с разтворени настрани крака. Приклекнахме от двете страни на трупа. Не усетихме пулс. Беше мъртва поне от 12 часа. Нямаше рани. Не се наложи да търсим. Около шията й още стоеше въжето. Изправихме се да огледаме наоколо.
Проверих в банята, а после в спалнята, докато Сол затвори вратата към коридора. В спалнята беше още по-страшно. Навсякъде в стаята имаше дрехи и всевъзможни други неща. Дюшекът беше свален на пода с вътрешността навън. В банята не се оказа по-различно. Сол застана отново до трупа. Разсъждаваше на глас:
— Убил я е преди да започне търсенето.
— Добре е работил. Почти нищо не е оставил непокътнато. Казвам „почти“, защото горката Дилиа е все още с дрехите по нея. Или е намерил каквото търси, или изведнъж се е изплашил. А може и въпросният предмет да е бил по-голям.
— Не е трудно да съблечеш днес една жена. И ръкавици ли ще слагаме? Какво си намислил?
— Ще опитаме късмета си с това, от което се е отказал той, ако не възразяваш.
— Но по дрехите не остават следи!
— Когато си с ръкавици, да.
Извадих нож от джоба си, отворих го и започнах с блузата. Разпрах я до кръста. Сол се справи с ципа и хвана полата за подгъва да я издърпа надолу. Събу й обувките и ги остави настрана. Под блузата имаше комбинезон, прерязах презрамките и след като го порнах до талията, отметнах двете половини от гърба. Долната част на бельото свалихме без трудности. Само колана ни отне повече време. Не исках да оставя драскотини по кожа та.
— Съвсем е студена — забеляза Сол.
— Помогни ми да я обърнем по гръб! Подхванах я с една ръка под бедрото, а другата пъхнах под рамото, за да я изтърколя леко. Сол пресрещна трупа и го спря. Лицето на удушен човек изглежда ужасно 12 час след настъпването на смъртта. Сол го покри с възглавница.
Между дрехите не открихме нищо. Когато посегнах да махна сутиена, трудът ни бе най-сетне възнаграден — между гърдите й с лента беше залепен ключ. Дръпнах го и раз гледах лентата. На нея пишеше: „Личен шкаф за багаж на централна гара. Действай бързо!“. Завихме я с одеяло. Сол беше вече на вратата и сваляше ръкавиците си. Свалих моите в движение. С една от тях той хвана дръжката на вратата и я затвори след себе си. Буквално летяхме надолу по стълбите. Не ни срещна никой. Само един от живеещи те в къщата, влизайки във входа, се загледа след нас за малко. С две секунди закъсня, за да може да твърди, че идваме отвътре. Кога то излязохме на улица Кристофър Сол каза:
— И цялата тази гадост без нищо насреща?
— Ще се справим после. Има ли някакво значение какво точно правиш, след като всичко в тази работа е мръсотия? Е, понякога не е чак толкова неприятно! Ще се разделим на 7-мо Авеню — един от двамата трябва да отиде до гарата, а другият да се обади първо в полицията и после на Улф.
— Ще прескоча до пощата — избра Сол.
— Добре, но ми остави ключовете и ръкавиците. И внимателно! Може да те следят.
На 7-мо авеню той се отправи към метро то, а аз влязох в малко магазинче за пури и съобщих в полицията с преправен глас:
— Име Дилиа Брандт, адрес улица Арбър 43 Манхатън. Записахте ли? Мисля, че е мъртва. Не е зле да побързате!
Проверих дали автоматът не се беше излъгал да ми върне центовете, излязох и взех такси. В 4,45, точно час след като се разделихме с Улф, бях пред каменната крепост. Фриц ми отвори. Изглежда външният ми вид доста го изплаши, защото от гърлото му се изтръгна само едно „Ах!“.
— Прав си, Фриц, но ако не искаш да бъдеш съучастник, по-добре си внуши, че всичко е наред.
Оставих връзките с ключове и ръкавиците на мястото им и побързах да се свържа с Улф по вътрешния телефон. Не ми се обади веднага, трябва да е бил много зает.
— Извинявай, че те безпокоя, но според мен нещата са по-сериозни от едно обикновено претърсване. Натъкнахме се на труп със следи от насилие по него. Като че ли ураган е бушувал в апартамента на Дилиа Брандт. Намерихме я удушена на пода във всекидневната. Съблякохме дрехите й и открихме ключ за личен шкаф от централна гара, залепен за тялото. Сол го взе и отиде да провери съдържанието на шкафа. Ще се върне след 20 минути. Вече се обадих на полицията от външен телефон.
— Кога е починала?
— Според мен преди повече от 12 часа.
— Към колко беше тук Уилям Лесър вчера?
— Към 4,40.
— Мисля, че трябва да чакаме засега, докато разберем какво има в шкафа. Ако пак намерим долари… Предположението ми е, разбира се, съвсем произволно. Каквото и да е, Сол и ти ще се занимаете с него.
Едва потиснах изкушението да го попитам дали не настоява да го занесем направо горе. Сигурно би казал „не“.
За разлика от Улф аз нямах железни прави ла и когато затворих телефона, излязох пред вратата да чакам Сол. Не усетих как бях преодолял седемте стъпала — стоях на тротоара. Две съседски деца играеха на гоненица по улицата. — Като ме видяха, спряха играта и се оттеглиха на отсрещния бордюр. Гледаха ме, без да помръднат. Къщата на Улф и нейните обитатели привличаха като магнит вниманието с някаква мистериозност и дори злокобност — кое от двете не зная точно. И всичко това, откакто момчето Пит Дросос поканено от мен да поговори с Улф, бе намерено убито на следващия ден. За десети път си погледнах часовника, а хлапетата ме следяха с очи доста напрегнато. Тъкмо се канех да се прибера и едно такси спря пред къща та. От него излезе Сол със средно голям, черен, кожен куфар в ръка, и бързо плати на шофьора.
