Секретарят побледня като мъртвец, но не отвърна.
— Господине — рече графът, — недейте забравя, че сте в мои ръце. Макар и да съм благородник, в жилите ми тече корсарска кръв. Дайте отговор на въпроса ми!
— Да, познавах го — отвърна секретарят.
— Кога се запознахте с него?
— В деня на неговата смърт.
— Кой осъди на смърт баща ми и моряците, които се бяха спасили от корабокрушението?
— Не знам.
— Няма смисъл да опитвате да ме мамите. — Графът скочи на крака. — Това беше маркиз Монтелимар, вашият господар, нали?
— Защо ме питате, след като знаете? — рече секретарят.
Графът обиколи нервно няколко пъти масата, която се намираше в средата на каютата. След това той рязко се обърна към секретаря:
— Баща ми и двамата ми чичовци, Черният и Зеленият корсари, бяха дошли в Америка, за да отмъстят за смъртта на най-стария им брат, който най-предателски беше убит от херцог Ван Гулд. Преди моят баща да напусне Европа, е бил женен за една брабантска княгиня. След моето раждане княгинята починала. След няколко години баща ми се оженил за дъщерята на княз Хара, владетеля на Дарнен. Тя му родила момиченце. Чувал ли сте да се говори за това?
— Да, но не знам нищо със сигурност.
— Когато корабът на баща ми се е разбил на брега на Маракайбо, детето се е намирало между спасените. Така ли е?
— Кой ви е казал това?
— Когато разглеждах един ден документите на баща ми, научих, че съм имал сестра в Америка. Адмирал Морган, който в момента е губернатор на Ямайка и е съпруг на Йоланда, дъщерята на Черния корсар, потвърди това. Сега вие ще ми кажете какво е направил маркиз Монтелимар с това момиче.
Лицето на графа се промени до неузнаваемост. Очите му светеха зловещо.
— Разбрахте ли ме, господине! — извика той и удари с юмрук по масата. — Какво е сторил със сестра ми маркизът? Дошъл съм в Америка да я търся и се кълна в Бога, ще я намеря!
— Успокойте се, господин графе — рече секретарят.
— Жива ли е сестра ми или не?
— Жива е.
— Заклевате ли се в това?
— В честта си.
— Вие спасихте живота на господаря си, господине.
— Нима искахте да го убиете?
— Да… Къде се намира сестра ми в момента?
— Давам ви честната си дума, господин графе, не знам!
— Не ви вярвам — каза заплашително графът. Събеседникът му почервеня от гняв.
— Господин графе — започна възбудено той. — Когато един испански благородник дава честната си дума, никой няма право да се съмнява в нея. Ако не ми вярвате, съм готов да кръстосаме шпагите си!
Граф Вентимилия се хвана за шпагата си, но след кратък размисъл махна ръка от нейната дръжка.
— Нямах право да ви обиждам — рече той. — Като благородник ви се извинявам. Значи вие не знаете къде се намира сестра ми?
— Един ден чух маркиз Монтелимар да казва, че я бил поверил на един от майоралите на тихоокеанското крайбрежие. Дали тя е била дадена в Панама, или някъде другаде, не знам.
— На един от майоралите? Кой е той? Извинете ме, но не разбирам докрай езика ви!
— Това е един вид управител — отвърна събеседникът на графа.
— Познавате ли го?
— Не.
— Тогава ще трябва да открия вашия господар.
— Ще го намерите само при положение, че научите къде се намира.
— Вече знам — рече графът.
— Не може да бъде.
— О — рече графът. — Нека ви кажа тогава: господарят ви е в Пуебло Виейо.
Секретарят скочи разярен.
— Кой може да ви е казал това? Сигурно маркиза Монтелимар. Знам, че тя винаги е мразила брата на своя съпруг. Знам също така, че тя ви е помогнала да избягате.
— Лъжете се — отвърна графът. Научих го от Морган, губернатора на Ямайка.
Секретарят прехапа устни.
— Значи, не знаете къде се намира момичето? — повтори въпроса си графът.
— Както ви казах, то е било поверено на един майорал. Повече нищо не зная.
— Е, какво пък — рече графът. — Тогава маркизът ще ми го каже.
Той стана и продължи:
— Искам да ви обърна внимание на това, че вие оставате мой пленник, докато мисията ми не бъде приключена. Не се опитвайте да бягате. Хората ми ще ви убият при първия опит. Ще се погрижа пленничеството ви да бъде по-леко. Ще се храните на трапезата ми, към вас ще се отнасят с вниманието, което може да изисква един испански благородник. Вие сте мой гост!
След тези думи графът напусна каютата и излезе на палубата, където лейтенантът, Мендоса и Барейого чакаха нетърпеливо.
— Е? — попита лейтенантът.
— Засега се знае само, че сестра ми е жива — отвърна графът.
Той се обърна към Мендоса и добави:
— Ти си стар, опитен корсар. Вярваш ли, че аз сам ще успея да извърша тази работа?
— Не, господин графе — отвърна Мендоса. — Испанците в Средна Америка са много силни. И кой тук ще се откаже да се притече на помощ на сина на Червения корсар? Ако потърсим небезизвестните корсари Дейвис, Тъсли и Гроние, корабите им, хората и шпагите им веднага ще бъдат предоставени на услугите на граф Вентимилия!
— Как обаче ще ги откриеш?
— Зная от сигурен човек, че те са превзели остров Сан Джовани.
— Сан Джовани ли казваш?
— Да. Това е малък остров, на около пет мили от сушата.
Графът помълча някое време, след което каза:
— Аз също смятам, че трябва да си осигурим тяхната помощ.
— Говори се, че те имат най-малко осемстотин души бойци и че са замислили голямо нападение срещу Средна Америка.
— Но къде ще оставим фрегатата?
— Бихте могли да я поверите на губернатора на Ямайка — рече Мендоса. — В Ямайка има много сигурни пристанища.
— Така ще е най-добре — реши графът. — Най-напред трябва да потърся маркиз Монтелимар в Пу-ебло Виейо. Тежко му, ако откаже да върне сестра ми! Ще узнае, че като чичо си бих могъл да бъда неумолим!
ВТОРА ЧАСТ
Глава първа
ДВАМАТА САМОХВАЛКОВЦИ
— Това ксерес ли е, или аликанте?
— Гръм и мълния, братовчед — не мога да знам!
