— Да речем, че държа решаващия коз — меко отговори той.
— А той е…?
— До всички авиокрила, говори Перис — отново се разнесе гласът на бойния координатор. — Заемете позиции. Влизаме.
Антилис си пое дълбоко дъх. Това бе официална заповед и нямаха никаква възможност да лавират, да кръшкат или каквото и да е друго. Животът на генерал Бел Иблис бе заложен на карта…
— Карде, тук Антилис — каза той. — Къде си?
— Зад и над „Сокол скитник“ — отвърна контрабандистът. — Атака ли започвате?
— Нещо такова — каза Уедж и погледна към екрана на задния си скенер. „Волният Карде“ бе там, увиснал на почетно разстояние от часовите на Новата република. — Остани на място… идваме. Червени, да вървим.
Генералът на Червената ескадрила рязко обърна изтребителя си и се насочи към ариергарда. Слушалките му изпукаха… някой набра личната му честота…
— Уедж, какво правиш? — попита Червен девет. — Под разпореждане сме. Виж, ако е заради услугата, която уж му дължа…
— В момента не се интересувам от услуги, Коран — успокои го другият пилот. — Нали чу какво каза Карде? Има имперски код за преминаване през защитата.
— Да, чух. Но това, че има кода, няма да ни е от полза.
— При други обстоятелства не — съгласи се Уедж и се усмихна. — Спомни си какво каза Червен дванайсет за прескачането на турболазерите. Ако преведем Карде оттам и останем близо зад него…
Червен девет подсвирна.
— Може да стане.
— Поне си струва да опитаме — отвърна генералът.
Ако преодолееха имперската отбрана, им се откриваха далеч по-добри шансове да поразят гнездата на прехващащите лъчи, които държаха „Странстваща авантюра“. А колкото по-скоро извадеха от строя, толкова по-скоро Бел Иблис щеше да се оттегли на безопасно разстояние.
— Уедж — повика го Червен девет. Гласът му звучеше странно. — Нали не смяташ, че Карде може наистина да спре битката?
Приятелят му понечи да поклати глава, но се отказа. Питаше го джедаят Коран Хорн.
— Не особено — предпазливо отвърна той. — Империята иска Бел Иблис… това е сигурно. Единствената причина да пуснат Карде, за която мога да се сетя, е той да носи нещо, което желаят повече от генерала.
— И аз това си помислих — каза Червен девет. Гласът му все още беше странен. — Но защо си мисля, че Карде има шанс?
Антилис усети да го полазват студени мравки по тила.
— Не зная — мрачно отговори той. — Зная само, че това е най-добрата възможност, с която разполагаме, за да измъкнем Бел Иблис и Бустър живи. В момента само това ме интересува.
Вече бяха стигнали до „Волният Карде“ и Антилис рязко извъртя изтребителя си, за да застане начело на ескорта.
— Хайде, Карде, тръгваме — каза той и на два пъти провери дали ескадрилата се е построила. — Следвай ме отблизо!
ГЛАВА 39
Стражевият дроид продължи систематично атаката си срещу Мара. Лазерният й меч посрещаше изстрелите. Ръцете й се въртяха, обръщаха се и мушкаха, водени от Силата. Тя знаеше, че ръцете й се движат, зъбите й са здраво стиснати, а по лицето й се стичат едри капки пот, но не усещаше нищо. Съзнанието й бе така съсредоточено, така погълнато от страшната битка за оцеляване, че сякаш във вселената не съществуваше нищо, което да е в състояние да проникне през концентрацията й. Нито останалата част от залата, нито стражевият дроид, чиято фигура се виждаше неясно през ослепителния блясък на бластерните изстрели, нито дори собственото й тяло имаха значение. В съзнанието й съществуваха само лазерният меч и бластерните изстрели, които летяха към нея. И Люк.
Усещането е странно, даде си сметка някаква незначителна част от съзнанието й, която бе свободна да се занимава с такива неща. Двамата стояха с гръб един към друг, потънали толкова дълбоко в Силата, че съзнанията им буквално се сливаха, превърнали се бяха в единно цяло. Джейд усещаше психическото и физическото напрежение, които той влагаше в отбраната си, усещаше упованието му в Силата, отчаяното търсене на план за изход и дълбоката му загриженост за жената, попаднала с него в това положение. Изживяването бе сякаш логическо продължение на краткия емоционален контакт между двамата по време на пътуването им през пещерите. Но погледнато от друга страна, беше напълно ново усещане и не приличаше на нищо, което бе изпитвала дотогава.
Защото чрез тази дълбока душевна връзка Мара напълно бе разбрала Люк Скайуокър. Бе разбрала всичко за него: надеждите и страховете му, успехите и провалите, предимствата и слабостите, най-големите му радости и най-дълбоките му и скрити скърби. Бе видяла най-съкровеното в него, същността на съществото му. И Мара знаеше, че както той е отворен за нея, така и тя е отворена за него.
Но не беше така страшно и опасно, както бе очаквала. Напротив, беше много окриляващо. Мара никога не бе изпитвала такава дълбочина и откритост в отношенията с друг човек, който да я разбира така пълно, както и тя него. Никога не бе допускала, че такава връзка е възможна. И не си бе давала сметка, колко силно я желае.
Точно това бе най-изненадващото: след толкова години да осъзнае колко много я бе наранило собственото й решение да се затвори за другите. Осакатило я бе по същия начин, както упоритият й отказ да поеме отговорността за джедайските си способности, ограничили развитието й в Силата. Прозрението бе невероятно, при това дошло насред битка. Мара можеше само да съжалява, че не бе дошло по-рано. А идваше, когато й предстоеше да умре.
Защото смъртта наистина дебнеше да я грабне по един или друг начин. Мускулите й вече се уморяваха от непрестанното отбиване на яростното нападение и Мара разбра, че нямаше да може да издържи дълго, в най-добрия случай още няколко минути. Трябваше да действа сега, докато още имаше сили, или и Люк щеше да загине с нея.
Планът, който бе замислила, можеше да елиминира опасността от стража пред нея, но не и да обезвреди и двата му бластера достатъчно бързо, за да не допусне да я застигне фатален изстрел. За миг си помисли за Коран Хорн и способността му да поглъща и да разпръсква енергия. Мара никога не бе притежавала това умение и сега не бе времето да го овладява. Не, тя щеше да хвърли лазерния си меч по набелязаната цел, стражът щеше да стреля по нея и тя щеше да умре. Можеше само да се надява, че преди да издъхне, ще се вкопчи в живота достатъчно дълго, за да завърши това, което бе намислила.
Не, Мара, не!
Това нейна мисъл ли е? — запита се тя. — Или на Люк?
Трябва да го направя, Люк! Тази мисъл бе нейна. През собствените си страхове и разкаяния Мара усети вълната от отчаяние, която обзе Люк, докато трескаво обмисляше план, в който да не й се налага да умре.
Но такъв нямаше. Мара вече бе премислила всяка възможност. Просто нямаше начин Люк сам да отбива изстрелите на четири бластера, след като два от тях щяха да стрелят в гърба му. Но ако тя можеше да остане жива достатъчно дълго, за да може тялото й да го защити, докато стражът пред нея бъдеше елиминиран…
Докато още имам сила, напомни си тя. Моментът бе дошъл. Мара си пое дълбоко дъх…
Не! — негласният възглас премина през мрачната й решимост. — Чакай! Виж!
Мара нямаше възможност да отделя никакво внимание освен на стражевия дроид и бластерите му. Но и не се налагаше. Люк вече бе съзрял новия критичен фактор в битката и образът му премина в съзнанието й чрез Силата.
Вдясно от Мара, протегнал напред като оръжие малкия си електрически оксижен, Арту решително се придвижваше на колесната си система към нейния нападател.
