— Рискувате война между Ишори и Корускант — повторно извика Авмуру, продължавайки да крачи към нея. — Докато стигна до вас, трябва да сложите край на действията си и да върнете кораба под мое командване.
С крайчеца на окото си Лея видя как Гаврисом тичешком застана до капитана на ишорския кораб… Оставаше й само един коз.
— Няма нужда да забърквате Новата република — отвърна тя. — С настоящото се оттеглям от Висшия съвет, Сената и президентството. Аз съм обикновен гражданин.
— В такъв случай нямате вече никакъв имунитет — каза Авмуру. Гаврисом вече го бе настигнал и сега двамата крачеха към нея. Явно президентът се опитваше да стигне пръв до нея. Вероятно се надяваше да я спре лично и така да намали политическите щети, които току-що бе нанесла на Новата република. Но беше вече късно и той, изглежда, го съзнаваше.
— Намирате се на борда на ишорски съд — продължи Авмуру. — Наказанието за бунт на борда му е смърт.
Лея усети буца в гърлото си. Това, безрадостно си даде сметка тя, е краят. Капитанът бе изрекъл думата „бунт“ и това означаваше автоматично позоваване на най-високото равнище на ишорския военен закон. Ако не се покореше, преди Авмуру да стигне до нея, той нямаше да има друг избор, освен да призове цялата сила на бойния си кораб срещу нея. Можеха ли да я спрат? Разбира се, че не, преди да стигнат кометата.
Но на каква цена? Лея, разбира се, можеше да ги отблъсне, но това едва ли щеше да стане без кръвопролитие. А ако действията й доведяха до смърт, дори и причинена от рикошет на нейно оръжие, съдбата й щеше да бъде решена. Кодексът на ишорското военно правосъдие щеше да изиска нейната смърт в замяна на смъртта на матросите. И в името на единството на Новата република Лея трябваше да се подчини. Авмуру и Гаврисом вече почти бяха стигнали до нея…
И тогава за нейна изненада президентът изведнъж спря и рязко се обърна. Тялото му препречи пътя на ишорския капитан между двата края на централното контролно табло.
— Аз не мисля така, капитане — спокойно каза калибопът. — Поставям този космически съд под прякото командване на Новата република.
— Значи предателство и от страна на президентството на Новата република? — извика Авмуру и се опита да изтласка калибопа от пътя си. — Дръпнете се или умрете с нея!
— Няма предателство — отвърна Гаврисом. Гласът му продължаваше да е спокоен, президентът не отстъпи и милиметър. — Няма смисъл да си навличате неприятности, като отказвате да предадете кораба си след официално извънредно искане за реквизиция от Новата република по силата на параграф четирийсет, петдесет и две от Договора за преданост.
Ишорецът изведнъж спря.
— Говорите безсмислици — викна той с цяло гърло. — Официална реквизиция не е имало.
— Договорът не определя изрично формите, в които трябва да се извърши реквизицията — студено отвърна Гаврисом. — Направено е умишлено, тъй като извънредните положения изискват гъвкавост — той махна с крило към Лея. — В този случай реквизицията започна, когато висшият съветник Органа Соло…
— Според собствените й думи тя вече не е висш съветник!
— …когато висшият съветник Органа Соло — повтори президентът на Новата република, натъртвайки всяка дума — започна да придвижва този съд към забелязания източник на опасност.
Авмуру се взря в Гаврисом, после в Лея и пак в президента.
— Едва ли си въобразявате, че Конгресът ще приеме такова налудничаво искане — извика капитанът.
— Това, което ще приемат или няма да приемат, е въпрос на бъдещо обсъждане — посочи Гаврисом. — За съжаление заглушаването на диамалците ви отне всяка възможност да се свържете с правителството си за разискване — той тръсна гривата си. — Решението е ваше, капитане. Трябва да го вземете въз основа на изискванията на закона, положението ми на президент на Новата република и думата на рицар джедай, че корабът ви е в смъртна опасност.
Авмуру трепереше от гняв. Очите му се мятаха между Гаврисом, Лея и гледката от другата страна на илюминаторите. Самата Лея също си позволи да хвърли един бърз поглед и се увери, че „Надмощие“ наистина се движи към кометата.
— Кормчия — извика той.
— Слушам, капитане — отвърна другият ишорец и колебливо застана до него.
— Заемете мястото си — нареди Авмуру. Гласът му започваше да се успокоява. — Продължете по курса, който рицарят джедай Органа Соло е въвела — той направи кратка пауза.
— И увеличете скоростта.
— Слушам, капитане! — отвърна кормчията и внимателно мина покрай калибопа, който се дръпна, за да му направи път. Лея също се дръпна и кормчията предпазливо седна в креслото си. — Курсът и скоростта отговарят на заповедите.
— Елате, съветник — каза президентът и махна на Лея с крило. — Да не им пречим.
Двамата отново излязоха зад външния кръг екрани.
— Благодаря ви — тихо каза тя.
— Просто си върша работата — отвърна Гаврисом. — Често съм чувал да казват, че калибопите били добри в думите, а не в делата — той разроши гривата си. — Тъй или иначе, често думите трябва да са първи.
— Да — тихо се съгласи Лея и се вгледа в кометата. Можеше само да се надява, че това, което щеше да последва, щеше да бъде извършено навреме.
— Хванахме ги и двамата, капитане — провикна се към командната пътека щирбордовият офицер, командващ прехващащите лъчи. — Два товарни кораба. Единият е YT-1300, другият корелиански — „Действие 2“.
— Добре — каза Налгол, все още ядосан заради неочакваната промяна във внимателно планираното им разписание. Ударният отряд ще има да дава доста обяснения след края на операцията. Междувременно „Тираничен“ бе готов да изпълни определената му задача. И първата стъпка бе да се погрижат за шпионите. — Изтеглете ги по-близо, лейтенант — нареди той. — Внимавайте да не се изплъзнат.
— Няма да се изплъзнат, сър — обеща офицерът.
Налгол усети движение до себе си.
— Викали сте ме, капитане — каза Оисан.
— Списъкът с най-слабите места на всеки от противниковите кораби — кратко отвърна Налгол. — Къде е?
— Предварителният списък бе предаден — малко нервно отвърна шефът на разузнаването. — Очаквах да имаме повече време, за да го завършим.
— Е, нямате време — отсече ядно капитанът. Първо ударният отряд, а сега и Оисан. — Вършете си работата! Имаме още час-два, преди да се наложи да се включим в битката долу.
— Слушам, сър — сковано отвърна офицерът. — Ще наредите ли хората ми да разпитат пленниците?
— Какви пленници?
— Ами… — запъна Оисан. — Екипажът на товарните кораби, сър.
Налгол поклати глава:
— Няма да има пленници.
— Но вие казахте…
— Казах да ги изтеглят по-близо. Това е — кисело го прекъсна капитанът на „Тираничен“. — Не искам никакви отломки да се разлетят извън маскировъчния щит, където могат да бъдат забелязани — той погледна през илюминатора. Товарният кораб YT-1300 се мяташе лудо в хватката на прехващащия лъч и все още се опитваше да избяга, докато по-големият — „Действие 2“, бе странно покорен. — Още една-две минути — добави Налгол — и ще се погрижат за тях. Завинаги.
— Ето! — посочи Ландо през илюминатора на „Усърден размисъл“. — Нали ви казах! Ишорците са засекли опасността и сега отиват да видят какво става.
— Просто бягат в опит да си спасят кожите — спокойно възрази сенатор Миатамиа. — Или са сметнали,
