поставяха в смъртна опасност. Той усети промяната в чувствата й, която се смеси със страха и ужаса, надигащи се в него… И изведнъж главата й изскочи над повърхността.
— Готово — задъхано каза Мара.
Люк я хвана със Силата още преди да бе свършила, и я притегли решително. След това я прехвърли над парапета, постави я да легне по корем на подиума и я прикри с тялото си.
— Кога ще избухне? — Люк се присегна със Силата и се опита да създаде преграда около тях, която да им осигури поне минимална защита от предстоящата експлозия.
— Всеки миг — гласът й заглъхна в скалата, към която бе обърнато лицето й. — Между другото хрумвало ли ти е да не обикваш някого само защото се притесняваш, че може да пострада от това. Особено мен.
Люк се нацупи смутен.
— Не биваше да го чуваш.
Изведнъж зад гърба му се чу пукане и водата започна да нахлува през счупената прозрачна стомана… Люк стисна здраво очи и въпреки това видя яркия взрив. Звукът от самата експлозия не бе толкова оглушителен, но ревът на вълната, която се разби над главите им, в голяма степен го компенсира. Хваната между стените на голямата зала, водата се надигна и заля всичко около тях. Люк отчаяно държеше Мара и със закъснение се ядосваше, че не бе вързал Арту за нещо.
И тогава също толкова внезапно, както бе започнал, бесът на водата се уталожи и тя ги остави понатьртени и мокри до кости, но иначе невредими. Люк отръска глава, надигна се на една ръка и погледна към залата със стаен дъх. Само един от осветителните панели бе останал невредим, но и в мъждивата му светлина Люк видя, че равнището на водата бързо спада.
— Мара… виж. Получи се!
— И сега какво? — попита тя, плюейки малко вода. — Скачаме и се понасяме по течението, така ли?
Люк се наведе през парапета, за да види дали тунелът е пълен догоре с вода… Пълен беше.
— Не е толкова просто. Течението ще ни отнесе до пещерите, но остава проблемът с преминаването през тунела и подземната зала.
— Защо не изчакаме, докато нивото не спадне достатъчно?
— Не можем — отвърна той. — Не зная защо.
— Тогава да се върнем в хибернационен транс — каза Мара.
— Колко време ще ти е нужно, за да ме поставиш в транс?
— Съвсем малко — отвърна Люк. — Поеми си няколко пъти дълбоко въздух и ми кажи с какво изречение искаш да те извадя от него.
— С какво изречение? — повтори тя, вдишвайки дълбоко.
— Дали ще можеш да изречеш например… — тя му каза изречението и се усмихна.
— Добре — отвърна Люк и се присегна към Силата.
След минута Мара дълбоко спеше в обятията му.
— Ти тръгни пръв, Арту — нареди Люк на дроида, вдигна го със Силата и го спусна от другата страна на парапета. — Ние идваме след теб.
Малкият дроид изчурулика и Люк го потопи във водата. Куполът на Арту заподскача над повърхността й и той се понесе към тунела. Люк прегърна Мара и скочи след него. Течението ги пое и ги понесе след подскачащия над вълните дроид. Стената и сводът на тунела изникнаха пред тях и малко преди да се блъснат, Люк си пое дълбоко дъх и се потопи заедно с Мара под водата.
Останалата част от пътуването бе неясна картина, размазана от скоростта, продължителното блъскане от водата, ударите в гладките стени и неравния таван и болката в очите и дробовете. Като в полуунес Люк долови, че излизат от тунела и са в подземната зала, но много по-ясно съзнаваше къде се бяха ударили в новоразширения участък в стената и защитните прегради от кортосна руда, докато въртопът ги запокитваше към скалата. Стремителният поток ги влачеше, въртеше и преобръщаше през пещерните зали и тунели, с такава мъка преодолени само преди няколко дни заедно с Дете на ветровете и комджайците. Като насън, задушавайки се бавно, майсторът джедай си помисли колко добре направиха, като отсякоха толкова много сталактити и сталагмити, които сега можеха да им препречат пътя… Изведнъж той се пробуди, полупотопен, опрял глава и гърди на голям, покрит с тиня камък. Арту френетично пиукаше в ухото му…
— Добре, добре — успя да изрече джедаят и тръсна глава.
В същия миг замръзна. Мара я нямаше. Отново тръсна глава и затърси фенерчето си с вкочанени пръсти, като в същото време търсеше нещо, на което да стъпеше. Оказа си, че водата стига едва до кръста му. Най-сетне намери фенерчето и го включи.
Установи, че се намира в едно езерце, образувано точно до последната от подземните реки, които бяха прекосили с Мара по време на пътуването им през пещерите. На пет метра вляво буйният поток, който ги бе довлякъл дотук от тайната зала, свършваше, оставяйки само вълничките на подземната река леко да къдрят водната повърхност. На два метра вдясно от него, полюлявайки се леко върху повърхността на водата, Мара се носеше към една назъбена скала. Очите й бяха затворени, ръцете и краката — отпуснати. Сякаш животът я бе напуснал. Беше точно копие на видението, което бе имал за нея на Тиерфон.
Люк се хвърли натам, вдигна главата й и се вторачи в лицето й, обзет от внезапен страх. Ако трансът не бе запазил живота й… ако се бе натъкнала на нещо остро, което да я убие, след като я бе изпуснал от прегръдката си… Арту изсвири нетърпеливо.
— Да — Люк обузда паниката си.
За да я извади от транса, трябваше да каже изречението, което бе избрала. Същото, което сякаш се страхуваше, че той няма да може… Люк си пое дълбоко дъх:
— Обичам те, Мара.
Тя премига и отвори очи. Веднага мигна отново, за да отръска водата от тях.
— Здрасти — дишайки тежко, Мара хвана ръката му и се изправи. — Както виждам, планът ти успя.
— Да — Люк я прегърна.
Напрежението и страхът му се бяха изпарили. Усети, че го обземат пълно спокойствие и облекчение. Видението бе отминало. Мара го бе преодоляла. И сега двамата бяха заедно. Завинаги.
— Да, завинаги — тихо каза тя.
Те отслабиха прегръдката си, съвсем леко… и застанали в студената вода, сляха устни в целувка. Сякаш мина цяла вечност, преди Мара внимателно да се дръпне от обятията му.
— Не искам да развалям момента — каза тя, — но и двамата треперим, а и ни чака още доста път, докато се приберем у дома. Всъщност къде се намираме?
— При подземната ни река — неохотно отвърна Люк и върна мислите си към настоящето.
— А! — Мара погледна към водата. — А какво стана с нашата река?
— Изглежда, е спряла — отговори Люк. — Може би сме източили изцялото езеро…
— Не е много вероятно.
— Така е — съгласи се той.
— Може би стената в залата е рухнала съвсем — предположи Мара и вдигна ръка, за да махне кичурчетата коса, залепнали на бузата й. — Или устройствата за клониране са препречили течението.
— Добре, че не чакахме по-дълго, за да излезем от там.
— Да — съгласи се Мара. — Удобно нещо са тези джедайски предчувствия. Ще трябва да ме научиш как става.
— Ще поработим — обеща й Люк и тръгна към края на езерцето. — Май комджайците споменаха, че тази река свършва с малък водопад.
— Звучи добре — каза Мара. — Хайде да го потърсим.
Покрай „Тираничен“ мина още една вълна от щурмови лодки тип „Отскачащ лъч“, обстрелвайки го яростно. След това се появиха два ишорски кораба, бълвайки още по-мощен турболазерен огън по предния ръб на звездния разрушител.
— Още две турболазерни гнезда са унищожени — напрегнато доложи офицерът за наблюдение на стрелбата. — Предният ръб е поразен. Екипажът го запечатва.
— Ясно — отвърна Налгол и чу как гласът му потрепери от безсилие и гняв.
Немислимо… флота от три имперски звездни разрушителя да се озове срещу жалка сбирщина от чуждоземци и поклонниците им и да й се налага да се бие за живота си. Но се бяха озовали именно в такова
