— Ще чакаме узурпатора там, където той ще се опита да се прехвърли през Улея и ще го върнем назад към Кръговете. След като Морският Път им е запушен от флотилията от Уейнес, те ще трябва или да се опитат да си пробият път до границите на Херцогството, или да се отправят на север.
Кримай помисли малко върху това, което беше чул, след което попита:
— Нима планираш фронтална атака срещу Юнисед?
— Не, поне не за сега. Той има два пъти повече войници от мен. Аз може да съм смел, но не съм безразсъден. Не! Ще го чакаме в Улея. Виждал си Улея, нали? Е, там можем да намалим армията му наполовина, ако той не прояви малко разум. А можем и да го държим там в продължение на дни или седмици докато пристигне Торнууд.
Той се обърна и се взря в морето.
— Да, имаме нужда от тоя Торнууд, бил той Херцог, моряк или търговец, както иска да се нарича.
— Торнууд държи твърдо на думата си, както и на думата на Флеърмън Флоуърстолк! Той ще бъде тук. Само вятърът и приливите, обаче, могат да кажат точно кога ще пристигне…
— Така е, за съжаление! Но ако можех да съм предупреден за пристигането му, и ако можех да му кажа къде и кога да очаква Морското крило на Юнисед… то тази битка щеше да е предварително спечелена за нас. Ти казваш, че планът му е да завие откъм изток преди да се приближи към Тетгард от север. Почти невъзможно е, казват, да се намери отделен кораб в Морето, а аз имам твърде малко кораби, за да ги изпратя да го търсят.
— И все пак, аз бих изпратил седемте, които имате…
— Те в този момент се приготвят за отплуване. Не съм пренебрегнал тази възможност, Кримай. Те най- малко ще се опитат да пресрещнат флотилията на Торнууд.
Студен вятър подухна от североизток и развя плата около голите колене на вожда. Перата върху бойния му шлем също се размърдаха.
Кримай потрепери, но събра смелост да каже:
— Аз може би ще обтегна новото ни приятелство, Тет, като направя едно предложение?
— Разбира се, че няма, човече! — засмя се бойният вожд. — Каквото и да е поискай, та дори и живота ми.
— Не, не, живота ти по-добре да се е в твоите ръце. Нека да отида с някой от седемте кораба, когато отплуват, за да търсят Торнууд.
— Ти би предпочел да се биеш от палубата на кораб? — каза Тет, изненадан от това, че някой би предпочел да стои на люлеещата се палуба, вместо на твърдата скалиста земя. Морският бой за него бе върхът на глупостта, нещо, което се избягваше по всевъзможни начини и на почти всякаква цена.
— Не, не, не! — отвърна вестоносецът, клатейки главата си така, че ушите му щяха да паднат. — Не, но ако аз се покача върху Кораба на Феите, бих могъл да видя корабите на Торнууд преди да се виждат от брега и да ги насоча директно към Уестфи. Торнууд ми е показал някои тайни знаци с флаг и огън, които аз ще използвам, за да го предупредя за разположението на силите.
— А! Това вече е нещо друго, а не сърце на страхливец. Да, и не глупашки приказки! Да, веднага ще ти дам един от моите седем кораба и ще заповядам на капитана и екипажа да стоят на твое разположение при Кораба. Те ще са под твое командване докато не видите флотилията на Торнууд и не се свържеш с него чрез знаменцата си.
— Аз… аз ли ще командвам? О, не! Може би е по-добре да остана сам на скалата? Този кораб ще има по-важни задачи в предстоящия бой.
— Не е така! Мисията ти е по-важна от всичко друго. В допълнение на това, аз те ценя и теб самия. Корабът „Кларис“ е твой. Ето — каза той, като скъса един листо от командирската си тетрадка и започна да драска яростно нещо по него. — По-добре побързай, приятелю. Юнисед се приближава бързо-бързо до Улея. А аз ще си се бия пеши по суша, както винаги до сега. Хайде, тръгвай вече и ми сигнализирай и на мен, когато видиш флотилията.
В един нов лагер на запад, построен в самото подножие на Вътрешната Стена, Юнисед и неговите генерали се подготвяха за нападението си над крепостта Тетгард. Разузнавачите бяха докладвали, че Улеят не е укрепен и не е добре охраняван — не бяха успели да се качат до горе и да преброят хайлендормските бойци там, но бяха наблюдавали движенията им.
Всичките тези данни караха стария пират Блейдър да се чувства несигурен, докато в Юнисед подклаждаха предчувствията за велика победа.
— Ще избягат от нас, скъпи ми Блейдър! — радваше се Юнисед, който не можеше да си намери място от възбуда. — Пийни си още един коняк.
Блейдър разклати рошавата си, немита и невчесана коса и отвърна:
— Да се надяваме, Ваше Височество.
И той вдигна дългия си меч и продължи да го остри. Блейдър можеше да забрави да се изкъпе или среши, но никога не забравяше да се погрижи за оръжията си. Юнисед се обърна към него от бъчонката с коняка и вдигна чаша.
— Да пием за нашата победа утре — каза той помпозно. — И за всички наши бъдещи победи!
— Да, Ваше Височество. По-добре ще е сега да поспим малко, Ваше Височество. Аз самият трябва да проверя стражата и да си легна също.
— Хайде, стига, Блейдър! Малко стар коняк само ще ти помогне да спиш по-добре — присмя се Херцогът. Блейдър обаче настоя на своето — той знаеше, че сутрешният махмурлук ще направи Юнисед още по-раздразнителен и склонен към прибързани необмислени решения.
Той въздъхна с облекчение, когато Херцогът сърдито запуши флакона с коняк и го подхвърли на своя виночерпец. Когато Генералът напускаше палатката, Херцогът вече се бе изпънал върху едно огромно пухено легло, което по време на поход бе носено на гръб от шестима здрави мъже.
Тет стоеше на един скалист нос и гледаше към огньовете в долината под себе си. Пламъците им затихваха, и разузнавачите на Юнисед се бяха оттеглили обратно в дерето. Хората на Тет, скрити в очакване на сутрешната атака, можеха да се отпуснат, да хапнат малко студена вечеря и да поспят.
— Трябва и аз да поспя — каза си той с прозявка.
Кримай се събуди около час след полунощ. Той се изправи от коравото си легло върху плоския скален връх на Кораба на Феите и погледна изпитателно към Морето на юг. Небето бе мастиленочерно. Никакви звезди не светеха през плътната облачна покривка. Морето бе също така черно, но по него на места избиваше по-светъл сивкав цвят, там където подводните скали достигаха близко до повърхността или вълните се разбиваха в брега. До наблюдателницата достигаше постоянен гръмотевичен тътен.
Една ниска звезда изглеждаше не на място и сякаш мигаше твърде дълго. Той внимателно наблюдаваше, когато пред очите му се случиха две неща: бавното мигане се превърна в постоянна светлина, и към първата звезда се присъедини втора, трета, а след това и четвърта, като, всичките първоначално мигаха бавно, а след това започнаха да светят с постоянен блясък ниско долу на хоризонта.
Капитанът на „Кларис“ му бе дал на заем един моряшки бинокъл, който той насочи към странните светлини. Трудно можеше да види нещо повече, отколкото можеше да види с просто око. Но и без да разбира много от Морските работи, той веднага осъзна, че това са мачтовите светлини на няколко кораба — на цяла флотилия, всъщност! Единствената флотилия, за която той знаеше, че е в тия води, бе тази на Уейнес под командването на Торнууд.
Той разтърси своя Моряк-помощник и те заедно се вгледаха в светлините. Морякът се съгласи — това бяха кораби, които току-що излизаха от Вечните Мъгли.
— Кога ще се доближат на разстояние, на което да може да се говори с тях? — попита бившият шпионин. — По изгрев слънце ли?
— Не, през най-тъмната част от нощта, точно преди изгрев, ако вятъра се запази такъв. Но ще трябва да останат на котва в морето, защото не знаят пътя през устието на фиорда. Само някой луд би се опитал да заходи към Тетгард през нощта.
— Може и така да е. Но ние няма да рискуваме. Ти сигнализирай на „Кларис“. Кажи й да дойде да ни прибере. Аз ще те последвам след като запаля сигналния огън, за да кажа на Торнууд да ни изчака. Хайде,
