— През нощта, разбира се; прекрасна идея, Ваша Светлост! Можете ли да направите това, кавалерийо?
— Естествено, проста работа! — лавна конекрадецът, който нямаше и бледа представа как се товарят хиляда мъже и коне на дузина кораби по тъмно.
— После ще заобиколим края на Вътрешната стена и ще атакуваме Тетгардската крепост призори откъм Морето. Когато види, че сме го нападнали в гръб, Тет ще изпрати войски от горния край на Стената към крепостта. Оставените тук наши войници ще видят оттеглянето и отново ще атакуват Улея, като този път ще го превземат изцяло.
— Гениално! Направо гениално! — изреваха останалият генерал и Юнисед, който дори скочи от походния си трон и изтанцува една джига около него.
— Аз лично ще водя атаката откъм Морето, сир — заяви Блейдър, пленен от идеята да се отправи към битката на един величествен кораб. — Вие трябва да изчакате нашия сигнал за падането на крепостта, да минете на кон по Улея и платото и да влезете триумфално.
В противен случай, помисли си, ще бъдеш на моето дередже.
Пратеникът от Морската кула стигна до стените на крепостта. Откри вожда да закусва каша с пържени кубчета хляб и пикантна сладка дребна бяла риба, току-що уловена във фиорда под крепостта.
— Сир, забелязахме дванадесет лодки, натоварени с войници, да напускат Уестфи и да се насочват на изток.
И той описа какво е видял и чул заедно с другарите си. Плещестият вожд продължи да дъвче безмълвно рибата, докато рапортът не приключи. После се обърна към Торнууд, който бе дошъл да сподели с него закуската си.
— Е, това са новините, които чакахме, законни херцоже. Юнисед възнамерява да отплава и да атакува крепостта откъм Морето.
— Точно както ти очакваше — съгласи се Торнууд, преглъщайки последната хапка бяла риба. — С твое позволение ще помоля капитан Пеланс незабавно да ме откара до моята флотилия…
Тет му пожела късмет в лова и проследи с поглед как се отправя бързо към пристана.
— Къде е сега моят „Дар“? — попита Торнууд.
— Ту влиза, ту излиза от Вечните мъгли край плитчините Меридиън, милорд — отговори капитанът и добави:
— С този вятър за един час ще стигнем до него. А ако се извърти откъм изток, както обикновено прави след изгрев слънце, още по-скоро.
— Тъкмо ще се приготвим да посрещнем техните закръглени корита — зловещо рече Торнууд.
Екипажът и офицерите на „Кларис“ бяха в отлично настроение. Да отплаваш в студена, прекрасна утрин, след като си похапнал обилно, а преди туй добре си се наспал — привързан към кнехта и на сигурно място под надвисналата крепост — отговаряше точно на техните представи за голямо приключение… особено когато караха такава важна персона към дрейфуващата й флота. Доброто настроение сякаш даваше криле на оперения малък кораб.
Докато наближаваха „Дар“, Торнууд стоеше с Кримай и мрачно се усмихваше.
— Кримай, върни се колкото можеш по-бързо и се качи да наблюдаваш от върха на скалата Кораба на феите. Сигнализирай ни с флагове за действията на Юнисед. Само че се пази, защото си приятел, който си заслужава да се пази.
Бившият шпионин отдаде тържествено чест, пусна една усмивка на възбудено очакване и щом комодорът на Уейнес се прехвърли на борда на флагманския си кораб, нареди на екипажа на „Кларис“ да потегли към Кораба на феите. Както бе предрекъл Пеланс, в платната му задуха свеж източен вятър.
„Дар“ се извъртя и потъна в мъглата.
Глава единадесета
Беше нощ — няколко дни след Битката в Улея, при все че за нея в Долината още не знаеха. Бронзовият Бухал бе кацнал на задния лък на седлото, запълнено от добре закръгления нявга задник на фермера Посумтейл, понастоящем капитан от Патрула на Долината. Човекът и Бухалът плямпаха приятелски, докато Патрулът яздеше в източния край на Долината.
— Далече ли сме от Морето? — попита един млад конник. — Никогиш не съм виждал океана.
През пролетта един от патрулиращите беше ходил с Кримай до Уейнес и сега се опита да му опише Морето. Той даже дръзна да предположи, че най-близкият морски бряг е вероятно на двайсетина мили от тях.
— Бая път, макар че точно сега бих се заклел, че съм помирисал Морето — рече друг патрул. — Ето! Пак го усетих при този полъх. Подуши ли го?
И шестимата конници се изправиха в седлата си и навириха носове, за да подушат лекия бриз, който повяваше от изток.
— Аз мисля — рече Посумтейл след миг, — мисля… че помирисах нещо особено. Това дето го помирисах, Морето ли беше?
— Внимавай, капитане — разсмя се едно войниче. — Във Фаранго казват, че за да станеш моряк, е достатъчно да помиришеш Морето.
— Дрън-дрън ярина — подигра му се фермерът. Всички се изхилиха, като си представиха Посумтейл на някой кораб. — Аз съм човек на угарта и обора. Морето не е за мен!
— Все пак туй, което и аз подушвам, е морето — заяви Бронзовият Бухал. — И повярвайте ми, че това е крайно необичайно, защото съм на ти с ветровете и знам, че над Височините рядко минава и намек за морски бриз. Там, на изток, нещо е станало.
След няколко минути конниците стигнаха до източния край на маршрута си и обърнаха към дома. Морето все още се чувствуваше във въздуха, когато Бронзовият Бухал разпери криле и тихо се издигна към лунния полумесец.
— Какво ли целеше с всичките тия приказки за Морето? — запита учудено Посумтейл. Всички бяха приели за другар магическата метална птица и я уважаваха заради мъдростта и способността да вижда в мрака. Но птицата, натъртваха те, „не бе родена от яйце“ като всички домашни птици, които познаваха. Въпреки вярата им във Флеърмън имаше някои тайни, в които не смееха да надникват твърде много.
Бронзовият Бухал се заиздига все по-високо и по-високо, докато Височините, които разделяха Морето и Долината, не се простряха под него на слабата светлина на новата луна. Той тихо описваше напред-назад широки, спокойни кръгове, като проверяваше възходящите по скалите течения на океанския вятър и неизменно гледаше надолу и към Морето.
Той видя как три проблясващи бели точки се носят по вятъра към насечената земя в бърз, целенасочен прав полет. Бронзовият Бухал изчака търпеливо те да се обърнат и да размахат дългите си грациозни бели криле, за да наберат височина и да минат над скалите, и после се плъзна по въздушния склон към тях. Можеше да са пратеници, а можеше и да са шпиони.
— Морски чайки — рече си. — Нощен полет на чайки от североизток. Е, скоро ще разберем…
Той направи бърз, безшумен кръг почти над птиците, които сега възлизаха над главното било на Височините. Пикиране, застрашително бухане и той ги връхлетя. Трябваше или да обърнат срещу бриза, или да се спуснат към скалите под тях. Най-голямата чайка, чисто бяла с изключение на един чер диамант на гърдите и черни върхове на крилете, почти не се колеба. Безопасността бе долу — в открити води, където само морските птици могат да кацат. И въпреки това чайката пикира към скалите с надежда да стигне до земята навреме, за да организира тройката си за отбрана.
Бухалът кръжеше безмълвно, докато водачът на чайките не заповяда на двамата си другари да застанат гръб в гръб с него, обърнати навън, с разтворени остри човки, и да се приготвят да посрещнат атаката. Със силен мах на металните си криле и тракайки като камбана с човка, Бронзовият Бухал почти спря в кръженето си над трите. Той викна заповеднически:
— Кои сте вие, Морски птици, и защо летите в тази посока през нощта? Отговаряйте честно, защото аз съм поставен да браня този бряг и Долината отвъд Височините.
— Кацни, за да можем по-лесно да приказваме — рече лукаво водачът. — Кажи ни какви са ти
