Джуджето. Синият Чайник се бе погрижил огънят да е готов за вечеря. Бухалът стоеше на облегалката на стола и тихо вчесваше перата си.
— Пътуващ магьосник — рече накрая сам на себе си. Вдигна дясната си ръка и посочи подредените дърва.
Незабавно върху предната цепеница блесна искра и нагоре се заизвива тънко пипалце син дим. После едно жълто пламъче весело зализа дървото. Борината се разгоря и камината потегли. От горящия чам право нагоре се издигна гъст дим, ароматен и бял, който изчезна, щом топлината се увеличи.
— Пътуващ магьосник! — каза бившият Чирак. — Синичък, постави хубавите чинии, че тая вечер ще празнуваме! Само ти и аз, и нашият Господар, котките и Бронзовия Бухал, и мисля да поканя Дека Привидението и Люляка, и Безценния… За да кажа сбогом на детството и ученическите дни… и още веднъж на Флеърмън.
Глава дванадесета
Болезнено слаб човек се влачеше болезнено по леден син коридор, осветен от студено синьо излъчване, идващо едновременно от всички страни. Той взе един остър завой и насреща му се изпречи висок, едър мъж. Двамата спряха, за да се изгледат подозрително.
Кльощавият трепереше от вечния студ. Носеше избледнели окъсани останки от панталони от копринен брокат и тънък син плащ, наметнат върху отворен до кръста кадифен жакет. Пръстите му бяха увити в парцали от старо одеяло, а през обувките му се виждаха пръстите на краката, придобили нездрав синьо-сив цвят.
По-младият беше облечен в топли вълнени и кожени дрехи. На главата си носеше подплатен с вълна и украсен с хермелинова опашка стоманен шлем. Обувките му бяха с дебели подметки и лъщяха от ваксата, която ги правеше водонепроницаеми.
— Блейдър? — проскимтя Юнисед, а гласът му бе тъничък и студен като тялото му. — Блейдър, намери ми топли дрехи. Или я по-добре смъкни тия неща, дето си ги навлякъл. Откакто дойдох тук, така премръзнах…
Блейдър, бившият генерал от армията на Херцогството, отметна назад рошавата си глава и жестоко се разсмя.
— Юни — изпъхтя той между неудържимия си кикот, — Юни…
— Аз съм твоят Херцог! — изпищя другият и размаха увитите си ръце. — Подчинявай ми се, защото може да ти коства живота!
— На теб ли, кльощаво невестулско недоносче? — вбеси се онзи и очите му станаха жестоки. — Ти вече не си Херцог на нищо, така че не се осмелявай да раздаваш заповеди и да се държиш така надменно. Не разбираш ли, че си загубил и Херцогството, и силата, и богатството си? Ти си нищо! Боклук! Мърша!
Лицето на Юнисед се сгърчи и треперенето му стана тъй сърцераздирателно, че дори загрубелият ексгенерал се трогна. В края на краищата тая трепереща развалина беше издигнала Блейдър до висок пост.
— Хайде, старче, нещата не са чак толкоз зле, нали? Ето, облечи това — и той даде на ридаещия мъж своя обточен с кожа плащ. — Какво ще кажеш? Ела да пийнеш нещо топло и да се сгрееш… дотолкова, доколкото е възможно на това място.
— Отидох да видя Фриджън — рече му Юнисед, когато приседнаха край малкия мангал с дървени въглища в жилището на Блейдър. — Той ме накара да го чакам! По-рано беше винаги „Юнисед, приятелю“ или „Ваша Светлост, опитайте сгряващия ликьор“. Сега ме накара да чакам цели три дни!
— Но накрая все пак го видяхте. Той наистина е много зает Крал.
— Да, за около две минути. Не, даже по-малко. Дори не ми благодари за това, което направих за него. Гледаше ме с тези ужасни, хладни очи и нито веднъж не се усмихна. Само ми изръмжа: „Юнисед, глупако тъп! Какво да те правя сега?“
Помислих, че иска да ме убие на място. Опитах се да му обясня…
— Искате да кажете — прекъсна го с усмивка Блейдър, — че сте се опитали да измолите прошка от него. Че сте се унижавали.
— Е… да, признавам. Защо пък не? Аз… ние… направихме всичко, каквото можахме. Всъщност и той го рече.
— Кое? Че сме направили, каквото сме могли?
— Да. Каза: „Свършил си я ни повече, ни по-малко точно както очаквах.“ Това значи, че сме направили това, което той е искал, нали?
— Карайте да върви. Нали не Ви е изхвърлил гол сред Леденото поле, както му е любимият начин за убиване. Той и неговите хора щяха да Ви гледат как замръзвате от студ през големите ледени прозорци зад трона му.
Юнисед посиня още повече, ако това изобщо бе възможно.
— Не, просто ме освободи. Не ми даде храна. Нито огън, нито дори такова местенце, за да има къде да спя.
Блейдър снизходително кимна и смени темата. Фриджън не беше ли намекнал какво ще прави с бившия си съюзник? Не му ли беше дал някое поръчение?
— Никакво! Аз ще умра тук! Не мога да открия стълбите, за да се изкача на по-топлите етажи. Бродя тук от дни!
В очите му имаше ненормален блясък, който сепна и изплаши бившия му офицер. Блейдър намери и му даде чифт изхвърлени обувки и парче баят, замръзнал хляб.
— Е, сир, предполагам, че след като Фриджън няма работа за Вас, мога да Ви използвам аз…
— Да ме използваш? Мен да използваш? Аз съм Херцог! Във вените ми тече благородна кръв. Другите ми служат, не аз на тях. Как смееш…?
Внезапно той се успокои. Дори неговият полупобъркан разум осъзнаваше, че за да оцелее, ще трябва да се храни и да си заработи топли дрехи. А Леденият крал очевидно бе по-благосклонен към Блейдър, отколкото към него. Нека се нахрани, облече и настани, пък после може да изчака да му дойде времето, нали така?
— Какво ще искаш от мен, добри ми стари Блейдър?
— Намери къде да седнеш да пишеш. Имам нужда от човек, който може да чете и да пише, за да ми стане секретар. Ти си човекът! Познавам и добрите ти страни, Юнисед, и лошите, така че внимавай. Най- малкото предателство и аз ще направя това, което Фриджън не е направил — ще те изхвърля на Леденото поле!
Стана и се заразхожда.
— Дръж се прилично. Работи добре. Бъди почтителен — каза той. — В замяна ще бъдеш хранен — не с най-доброто, но достатъчно добре — и почти стоплен. Сега излез оттук и намери наблизо стая, където да работиш. Ако някой те пита, кажи, че действуваш от мое име. Веднага ще разбереш колко почитано е моето име тук! Хайде, шавай! Скоро ще имаме работа.
С тези думи избута бившия херцог, облечен в изхвърлени дрехи и обувки, навън, в синия коридор, а той самият се забърза за срещата си с Ледения крал.
— Блейдър, нали? — запита безразлично Леденият крал.
— Дддда, сир. Ъ-ъ… изцяло на Вашите услуги…
— В това няма абсолютно никакви съмнения — рече Фриджън топло като ледена висулка. — Какво ще речеш да се върнеш още днес в Херцогството?
— Сир, Ваше Величество, защо… защо, ами те сигурно ще ме разкъсат на парчета, ще ме опекат на шиш, ще разпилеят пепелта ми в Морето…
— Може би… а може би не. Тия прости Хора са непредвидими. Могат да бъдат меки като облаци или жестоки като змии!
— Какво имате предвид, сир? — попита един слаб и покрит с отвратителни белези човек, който стоеше наблизо. Носеше сребърна корона с диамантени връхчета и те проблясваха на рязката светлина в залата.
Фриджън се обърна със смразяваща усмивка към питащия. Натруфеният ласкател се разтрепери.
