Горе, на Улея, Тет дъвчеше студено пилешко бутче и отпиваше от един рог сутрешния си ейл. Той видя как първите Юниседови отряди се строиха в редица пред лагера си в долината.
— Е, няма повече да чакат — рече на офицерите, които дремеха на сутрешното слънце между скалите. — Ще тръгват нагоре!
След миг всички бяха на крак и посягаха към оръжията и оставените настрана през нощта части от броните.
— Не препирайте, няма нужда — каза вождът им. — Както се влачат, ще им трябва поне час, докато се съберат и тръгнат. Пийнете по един бокал от този хубав ейл. За хората зимата беше много тежка, но за ейла изглежда е била добра.
Самите войници също очакваха някои да бъдат убити, а други осакатени, ала туй, както храбро бе заявил от позицията си най-отзад оплешивяващият генерал-интендант, си беше част от войната. Войската имаше за какво друго да мисли освен за лошата храна, усилните походи и кожените камшици на старшините.
Всъщност армията на херцога беше в добро настроение и пееше маршови песни, докато завиваше от трибуната, където херцогът приемаше парада, към самия Улей.
Офицерите чевръсто отдаваха чест и караха хората си многократно да викат ура, когато минаваха край нея.
Една армия пътува на стомаха си, помисли Блейдър и се зачуди защо никой по-рано не бе забелязал това. Тази тук от началото на кампанията нощуваше при по-добри условия и бе по-добре хранена, отколкото при ученията по време на Убийствената зима.
Войниците вървяха с приветствия на устата, щастливи ако не от друго, поне от това, че дните на дългите походи и студените нощи, през които спяха на земята, най-после бяха на свършване.
Челните войски започнаха изкачването. Както Тет бе предрекъл, им трябваше един час да достигнат близо до най-високата точка на прохода. Тези, които не бяха оглушали от собственото си хрипкаво дишане и пъшкане — защото последната третина от пътя трябваше да се катерят педя по педя — доловиха странен нов звук.
— Гръмотевица по това време на годината? — питаха другарите си почти със смях. — Не може да бъде! Слънцето все още свети ярко над нас.
Долу, на равното, Блейдър също наостри уши.
— Чувате ли нещо? — попита другите генерали.
— Громоли като каруца по чакъл — забеляза генерал-интендантът сънливо. Предната нощ си бе легнал късно, зает с дегустацията на едно ново вино, което бе получено в последния момент. — Сякаш каруцарите бързат да опитат от новата реколта…
— Бълнуваш за време оно — озъби му се кавалерийският генерал, който също бе намерил оправдание да не предвожда лично войските си. — На мен ми мяза на гръмотевица или…
Високо над тях първата плътта групичка войници се облещиха от ужас. Към тях с грохот се носеха половин дузина огромни скални късове. Те подскачаха надолу по стръмния склон между стените на Улея — всеки скок по-висок от предишния — звънтяха като камбани от ударите в твърдата земя, размазваха и разцепваха, оголили остри като бръснач краища — блестящи каменни острия колкото човешки бой.
Челните войски на Юнисед застинаха от ужас, а сетне вкупом побягнаха. Те буквално летяха, почти без да докосват земята — толкоз голям бе наклонът. Някои се изхитриха да се втурнат към периферията на Улея и бяха разплескани по стените му. Шепа късметлии се завряха в големи пукнатини в земята или се мушнаха под надвисналите скали, само за да бъдат погребани живи, когато стените се сгромолясаха.
Другите, не тъй бързи, се изтъркаляха презглава надолу по хълма и, пищейки от страх и болка, се врязаха в ужасените редици на копиеносците под тях.
Нова лавина огромни камънаци пометоха втората редица, като тласкаха цели групи пред себе си. Стотици потрошени тела бидоха разхвърляни по склона.
Щом видяха съкрушаващата и изтръгваща писъци смърт да се задава отгоре, повечето войници от третата редица предпочетоха да скочат в пропастта, отколкото да посрещнат ужасната, неумолима сила, носеща камъни и мъртви тела. Междувременно към големите камъни се бяха присъединили и откъртени от стените на Улея скали. Някои бяха големи като къщи, а други — едва колкото топчета за игра, но летяха със страхотна скорост и нанасяха тежки удари.
Вдигна се голям облак прах, който задави и заслепи както катерещите се, така и зяпачите долу. От безопасността на равнината офицерите даваха кресливи заповеди. Противоречаха им по-силните и богохулни заповеди на сержантите, които сами бяха в Улея. Суматохата обхвана дори войските, които бяха настрани.
Така ариергардът се ливна като наводнение от дъното на Улея върху лагера и скалистата равнина зад него, ломотейки несвързано от ужас. Когато неколцина смели офицери се опитаха да възстановят строя с камшици, войниците се обърнаха срещу тях и ги избиха почти до крак.
Най-подир каменопадът престана и ранените войници останаха да лежат на място, като се задъхваха и хлипаха, плямпаха помпозни думи и бълнуваха. Оцелелите бавно се прокраднаха обратно в лагера и започнаха да се фукат с куража си.
От началото до края на Битката в Улея изминаха по-малко от петдесет минути.
Това бе и крайната точка, до която армията на Юнисед стигна в похода си към Хайлендорм. Блейдър, който схващаше цялата безсмисленост, ако не и явната опасност на положението, заповяда на остатъка от войските да останат в лагера, готови за обсада.
— Те не могат да ни атакуват. Предлагам да ги заглавичкваме ден-два, като демонстрираме силата си, за да ги убедим, че възнамеряваме пак да опитаме — рече той вечерта на Юнисед и на другите генерали.
— И после? — хладно се озъби херцогът, който не можеше да понася пораженията… освен своите собствени.
— После ще извикаме товарните кораби, които чакат край брега…
— Разбира се, че ще трябва да ги извикаме, защото иначе ще ни се свършат стрелите и храната — каза генерал-интендантът. — Представяте ли си колко стрели са затрити в тоя проклет Улей? Не изстреляни, а просто затрити! Да побеснееш!
— Ти да мълчиш, дърт пръч! Или по-добре иди и сигнализирай на флотата да тръгне насам — викна херцогът. — Марш! Веднага!
Щом генерал-интендантът се изниза навън, тайничко щастлив, че е извън обсега на застрашителния херцогски гняв, Юнисед отново се обърна с опасна любезност към Блейдър.
— Продължавай, драги Блейдър. Какво предлагаш?
Като мислеше напрегнато, Блейдър се надигна от табуретката си и рече:
— Благодаря, Ваша Светлост, за Вашето доверие в моите способности. Едва ли е моя вината, че днешната атака се оказа неуспешна. Кой би могъл да предвиди атака с камъни? Само диваци могат да измислят такова нещо!
— Наистина кой? — промърмори заплашително Юнисед. — Какъв е твоят план?
— Ах, да, моят план — провлече дребният крадец и любовчия, за да спечели време и да получи вдъхновение. Сетне лицето му се проясни и той сияйно се усмихна.
— Ето го, сир! Нямаме нужда от провизиите в тези кораби от крайбрежието, но аз предлагам да използваме самите кораби. Вероятно не можем да превземем Улея, ала нали целта ни не е платото? Имам предвид, че целта ни е да превземем крепостта Тетгард, нали? Кажете ми, ако греша.
— Не, имате право — съгласи се със саркастична усмивка генералът от кавалерията. — Само че как предлагате да превземем крепостта, без преди това да превземем платото?
— Вие също сте глупак, генерале — рече внезапно Юнисед. — Разбира се, че е тъй! Ще атакувам крепостта от Морето!
— Прекрасно, прекрасно! — извика Блейдър, който притежаваше идеалното качество на един лакей — да направи собствените си хрумвания да изглеждат като идеи на господаря му. Херцогът щеше да ги възприеме като собствени, без да съобрази, че в крайна сметка и отговорността също ще бъде негова.
— Ще натоварим на товарните кораби най-добрите ни отряди…
— През нощта — добави херцогът.
