него — не ми помогна много.
— Но бяхме наблизо в случай, че ти беше притрябвала помощ.
— О, не се оплаквам, стари друже. По време на онова пътешествие многократно оцених твоята загриженост. Пътуването на Дъглас е по-важно от моето. Мен ще ме водят Чайките.
Така и решиха.
Първите четири дни пътуваха заедно на изток към Морето, а Бронзовият Бухал и Чайките размахваха криле и планираха над тях вместо стража. С напредването на есента дните бяха станали приятно хладни. В горната част на Долината, която се издигаше към Височините, дърветата бяха започнали да се пременяват в златисто, алено и пурпурно. Изключение правеха тъмните горички от потайни борове, скупчени около оголените скали и скритите скокливи малки ручейчета, които стремливо се носеха, за да се присъединят към Кривия поток.
Щом се смрачи, си избраха една борова горичка край бреговете на такова чисто и студено ручейче. Дъглас извади от джоба си голяма бяла носна кърпа и я разстла на равно място. Дума, магически жест — тъканта увеличи двадесет пъти обема си и се превърна в ослепително бяла палатка — напълно обзаведена и готова за обитаване. Дъглас сам се удиви колко лесно, почти без да мисли, му се отдаваха сега подобни заклинания.
Флеърмън събра дърва и запали малък, жизнерадостен и ухаещ огън. Дъглас призова обилна апетитна вечеря по любимите рецепти на Синия Чайник. Седнаха и похапнаха под звездите, малко поговориха и помислиха, преди да се увият в одеялата, направени чрез магия от есенни листа.
Точно преди зазоряване закусиха, опаковаха малкото си истински съдинки, върнаха на палатката предишните й размери, а на спалните чували същинския им вид на листа, след което продължиха да изкачват Височините.
На третия ден следобед изкачиха Първата височина и забелязаха две дузини въоръжени Хора. Те вървяха в нестройна група на югозапад между двете височини.
— Това без съмнение са бегълци от армията на Юнисед — рече Бухалът на Флеърмън, — но са твърде надалеч, за да ни попречат. Все пак ще трябва да предупредим Патрула на Долината. Насочват се или към Долината, или към Уейнес.
— Мислех си, че ще се върнат към Столицата — каза Дъглас.
— Едва ли. Те трябва да са наясно, че Торнууд скоро ще се върне в Херцогството. Сега са се запътили на юг — без пари, нежелани и гладни. Можеш ли да предупредиш Посумтейл, Бухале?
След по-малко от два часа Бронзовият Бухал се върна, а междувременно групичката на Вълшебника се бе спуснала в плитката долина между Средната височина и Крайбрежната височина. Спряха да пренощуват под една извисяваща се скална игла, надвиснала над кристален поток. Потокът мирно течеше край скална цепнатина, скачайки щастливо от вир във вир.
На следния ден пътешествениците изкачиха Крайбрежната Височина и прекараха четвъртата нощ току до билото, високо над Морето.
Дъглас за пръв път съзираше открито Море. Видя му се напълно различно от блестящия, с малки вълнички залив Фаранго, където беше роден. Водата тук бе много тъмносиня, без крайбрежни островчета и рифове, като на по-голямо разстояние ставаше тъмно пурпурна, а на хоризонта очертаваше рязка, ясна черна линия. Успоредни бели дъги се търкаляха към пясъчния бряг. По небето на запад се движеха кълбести облаци, а черните им сенки ги следваха във водата. Тъмните им тумбаци подсказваха за края на ясното сухо време, на което досега се радваха.
— Е, сега ще научиш как се пътува под дъжда — рече Флеърмън, като оглеждаше препускащите облаци. — А аз ще трябва да си припомня моя специалитет срещу морска болест.
— Една щипка алое се изгаря с един инч миризливче и се изпива един напръстник вода от Морето — автоматично изрецитира Дъглас. — После се диша дълбоко.
— Хубаво, хубаво, сега се сещам. А ти откъде знаеш? Не си спомням някога да съм те учил на това.
— Аз го научих, естествено, — каза Бронзовият Бухал, който точно се бе завърнал от един полет на север и на запад.
Бронзовият Бухал заописва разузнавателната си експедиция, а Вълшебникът сънливо закима — нямаше нищо интересно. Докато разположат бивака си, задуха бурен вятър и заваля силен дъжд. Страните на палатката се издуваха и плющяха от поривите, а силният дъжд барабанеше по плата. Дъглас заспа с гръмотевици в ушите.
На сутринта на петия ден почти не просветля. Облаците бяха ниско — с ръка да ги пипнеш — и разпръснати светкавици раздираха небето над Морето. Вятърът духаше като пощурял палатката, а дъждът напразно се опитваше да влезе вътре. За пръв път Дъглас долови неспокойния шум на Морските вълни, които се разбиваха на брега под тях. Усещаше звука през масивната скала, където си бе направил легло.
— Боя се, че ще се наложи да изчакам бурята тук — каза Флеърмън, — ала корабът ми ще дойде утре вечер. Колкото и да ми се ще да остана дотогава, Дъглас, синко, опасявам се, че трябва да настоя утре да потеглиш. Бухалът разправя, че на север бурята утихва. Подозирам, че е пратена от Фриджън, за да прекъсне всяка връзка с Херцогството. Ако е тъй, закъснял е с пет дни. Чайките дойдоха навреме, за да ни накарат да се размърдаме.
След като приготвиха багажа си, Дъглас направи тъмнокафяв дъждобран от един мек лист Саргасово водорасло. Дъждобранът го покриваше от главата до петите и по думите на Бухала го правеше да изглежда като крачеща скала. Това беше цветът на Височината.
— Точно туй е идеята. Камуфлаж — рече Дъглас.
Той се обърна към Флеърмън Флоуърстолк, пристъпи напред и прегърна стареца с любов.
— Пазете се, Магистре. Ако водата е достатъчно дълбока, може да угаси огъня.
— Спомням си този урок — каза Флеърмън. — Оттогава науката ми бе подложена на много изпитания. Още ли й имаш вяра?
— Имам… и във вас, Магистре.
— Благодарение на Огурян Морето обикновено е приятелски настроено — заяви Флеърмън и духна от носа си няколко дъждовни капки, за да скрие, че е трогнат от топлите думи на момчето. — Въпреки това, момчето ми, ще внимавам. Внимавай и ти. Уроците ще ти свършат работа. Поздрави Брайърмот и роднините му.
— Къде и кога ще се видим пак, Магистре?
— Ама и аз съм един тъп, недорасъл и надценяван Пътуващ магьосник! На острова на Огурян, разбира се. Доведи и Брайърмот.
— Ще го доведа, Магистре, приятелю, втори татко. Време е да потеглям — каза Дъглас с пресекващ глас.
— Хайде, тръгвай. Бих могъл да ти дам хиляди наставления, но мразя дългите сбогувания. Прощавай!
И се върна в палатката, за да избяга от усилилия се дъжд и да скрие страховете и сълзите си. Впрочем поне половината сълзи бяха от гордост.
Дъглас се спусна по гладкия каменист склон, чувствувайки Бронзовия Бухал над себе си. Дори тази яка птица трябваше да се бори, за да лети високо и право срещу вятъра. Когато стигнаха тясната ивица между влажните скали и ревящия прибой, се обърнаха за малко да погледнат назад. Виждаше се малкото квадратче бял лен върху хълма, а над бурята се чуваха крясъците на Чайките. След толкова много дни „навътре в сушата“ птиците очевидно се наслаждаваха на въздушните вихри и солените пръски.
Брегът бе осеян с изхвърлени от бурята парчетии и боклук — късове от дрехи, счупени стрели, трески от дръжки на копия и дори един необтегнат лък, който Дъглас пригоди за тояга, за да си помага като върви. Видя метален блясък и щом поразрови пясъка с крак, откри една катарама за брониран нагръдник, усукана около дъска от корпус на кораб. Дали всичко това беше издухано и отнесено дотук от крайбрежието на Хайлендорм след Битката край Кораба на феите?
Запокити катарамата в Морето и продължи по пътя си. Бронзовият Бухал често кацаше на рамото му и към пладне докладва, че бурята стихва, както бе предрекъл.
