Глава тринадесета
Три нощи по-късно Дъглас продължаваше да следва назъбения, очукан от бури бряг. Той хвърли носната си кърпичка в една малка пещера — по-скоро нещо като скален навес, а не пещера, по средата на изпречилото се на пътя му било, и се скри, доколкото можа, от най-силните пориви на влажния вятър.
Вече му бе омръзнала неизменната скитническа диета от хляб и вода, въпреки че хлябът на феите бе вкусен и живителен. Порови в багажа си и най-отдолу откри принадлежностите си за риболов. Слезе до водата с надеждата, че ще хване нещо за вечеря въпреки дъжда, който все още валеше, макар и леко.
Стръвта пльосна в спокойните води отвъд надигащите се вълни и изчезна. Той започна да прибира малко по малко кордата.
Той хвърли така десетина пъти стръвта, а дъждът междувременно отново започна да се лее на потоци, съскайки като намокрен саламандър при сблъсъка си с вълните и покорявайки в крайна сметка крайбрежния им порив. Дъглас, напълно мокър и убеден, че Морските риби не кълват при бурно време, хвърли въдицата си за последен път.
Както често се случва при риболова, последното хвърляне закачи една голяма, розово-сребриста пъстърва, която младият мъж ловко извади на брега. Вече напълно мокър, той я изчисти, закачи я на част от кордата на въдицата си за да я носи по-лесно и щастливо се запъти към пещерата си.
Той беше много изненадан, когато видя, че пред палатката му гори весел и ярък огън.
— Бухале? — извика той, защото кой друг можеше да е запалил този лагерен огън? Отговор не последва и той остави пъстървата до огъня. Остана неподвижен за миг, опитвайки се да проникне в сенките с очи и с магическите си способности.
— Донесе ли ни вечеря? — попита един глас от дъното на малката пещера. Дъглас рязко се извърна с ръка на ножа си.
— Хайде, не бъди твърде прибързан, момко — каза гласът. — Нищо лошо няма да ти сторя. Аз съм само Моряк, когото морето е изхвърлило на негостоприемен бряг. Да, така е, а и съм мокър и гладен колкото теб.
Говорещият излезе иззад палатката и се приближи към огъня с миролюбиво протегнати напред ръце. Той беше на средна възраст и със среден ръст, с добре развити, едри мускулести ръце, ниско подстригана руса коса и бледи сини очи. Носеше панталоните и куртката на Моряк.
— Въпреки че аз няма как да знам дали ти си дружелюбно настроен — каза странникът, като се спря до огъня. — Не знам кой си ти и откъде идваш, обаче няма и да питам, освен ако сам не решиш да ми кажеш.
Пътуващият Магьосник дълго разглежда чужденеца, като напрягаше способностите си, опитвайки се да вникне в неговите намерения.
— Нямам нищо против. Казвам се Дъглас Брайтглед.
— От Перт, значи, така ли? Бил съм в този фиорд много пъти. Най-добрите корабостроители в целия Свят, бих казал аз.
— Какво правеше там? — попита Дъглас, който все още не беше сигурен какви са намеренията на чужденеца.
— Предимно доплувах и отплувах — отвърна той.
— Както и да е — каза Дъглас, — няма да е зле да знам името ти и откъде си.
— Когато, преди много години, за пръв път тръгнах по Море — започна странникът, — не представляваше никакъв особен проблем да назова името на мястото откъдето отплувах пред непознати, но времената тогава бяха по-прости и по-гостоприемни. Де да можех отново да ги видя тези времена! Вече отдавна се научих да не ръся имена пред непознати хора в усамотени кътчета, докато не съм видял и не съм чул, както казват старите моряци.
Той поседя мълчаливо за момент, сякаш се вслушваше в съскащия вой на вятъра и дъжда, който с падането на нощта изпълваше целия свят извън пещерата.
— От друга страна, обаче, ти си каза името и откъде си, така че и аз ще ти кажа истинското си име. Ще ти го кажа, въпреки че много пъти съм използвал фалшиви имена, защото съм се занимавал и със занаяти, в които е по-добре никой да не те нарича с истинското ти име. Аз съм Каспар Мерлин и съм от Уестонг в Дукството.
— Радвам се да се запозная с теб, Мастър Мерлин. Хайде да си разделим моята пъстърва над твоя огън — каза Пътуващият Магьосник вежливо.
Морякът заобиколи огнището и двамата си стиснаха ръцете, доволни, че са си намерили компания.
— Служил съм в много корабни кухни — каза Каспар, пресягайки се за рибата. — Въпреки че рибата не ми е любимото ядене — винаги бих предпочел парче телешко, ако имах избор — знам как да я приготвя така, че да не е особено лоша. Дай…
И той бързо изчисти рибата и я нагласи да се пече, нанизана на пресни зелени клонки върху жарта. Почти веднага, докато седяха край огъня и си приказваха, до обонянието им достигна една безкрайно апетитна миризма.
— Претърпял си корабокрушение?
— Не точно корабокрушение, по-скоро може да се каже, че бях изтласкан на брега.
— Избягал си от някой кораб? Да не беше кораб от Уейнес под командването на Торнууд?
— Не, разбира се! Не, разбира се. Пътувал съм в кораби от Уейнес и те винаги са били щастливи и много сплотени. Не, аз имах… това е дълга история.
— Имаме време — отбеляза Дъглас, обръщайки рибата на огъня.
— Да, започни от началото, Каспар — каза морякът. — Преди осем, а може би и девет години аз плувах на една бригантина към Чоин, там долу на югоизток. Никога не бях ходил там. Никога не бях срещал човек, който да е ходил, затова имах желание да отида и да видя къде е и какво представлява, нали разбираш. Какви странни истории мога да ти разкажа за тази империя! Чоин е… е, хайде, за това ще ти разправя по- късно…
— Трябваха ни почти два месеца, за да стигнем дотам, толкова бяха опаки ветровете. И ти ли си така учуден като този стар Моряк, момчето ми, разбирайки колко е голям, в крайна сметка, Светът?
Дъглас кимна с глава, осъзнавайки каква малка част от него е видял досега.
— Е, нашият капитан беше добър човек, от Уестонг, родното ми пристанище, та той се разболя и когато пристигнахме в Чоин го заведохме при един местен мистик, за го излекува. Той му излекува болежките и го запозна с чоинската мистика, така че накрая капитанът реши да продаде своя дял от бригантината „Сали“ (така се казваше тя) и да остане там до края на живота си.
— Нас това ни устройваше много добре, защото вече бяхме събрали такъв товар от слонова кост, коприна, благовония и най-хубавата хартия, която някога си виждал! Щяха добри пари да ни донесат тия неща вкъщи!
— Разбрахме се всички да делим по равно. Първият помощник-капитан — един човек на име Куиркъл, дано Морските Чудовища си играят с черепа му, на този гнусен калтак — събра най-много пари и ние го избрахме за капитан. Всички се включихме с каквито пари имахме, само за да докараме кораба натоварен обратно вкъщи. Аз имах един чорап спестявания и си купих дванайсет дяла. Първият помощник имаше сто дяла, но беше алчен за още. Само Морският Демон Гриндъл знае колко алчен беше той!
— На връщане имахме попътен вятър. Не ни липсваше вода или храна, защото чоинското месо ставаше по-сладко с всеки изминат ден, вместо да се развали като нашето. Опъвахме платната и повече от седмица не се налагаше да ги пипаме. Дни, разбираш ли, дни! Такъв късмет имахме.
Дъглас донесе своята кутийка със сол и те седнаха да ядат.
— Ха, че и готвачът даже намери една голяма, лъскава перла в някаква риба, която улови в открито море. Ха!
Той спря за секунда, за да хвърли няколко костици в огъня, след което продължи, като дъвчеше и говореше едновременно.
— Перла, голяма колкото… какво да кажа? Беше толкова широка — и той протегна ръка и показа с палец и показалец едно разстояние, което беше повече от два сантиметра. — Толкова голяма перла си струваше, даже и да не беше с подходящ цвят.
В този момент Дъглас наостри уши, въпреки че успя да скрие изненадата си.
— Толкова голяма! И какъв цвят беше тая перла, казваш?
