— Сребърна, или сивкава, по-скоро. Като Морето при буря. Нежна като момински за… нежна като моминска буза. Никой от нас никога не беше виждал такава перла до този момент!
Те свършиха вечерята си набързо и подкладоха наново огъня срещу студа от мокрия вятър.
— Вече се виждаше Нос Суерм на югоизточното крайбрежие. Куиркъл — никога не можах да започна да го наричам „капитане“, никой не му викаше така — обяви „време за кръпки и поправки“, а това е празник на всеки кораб. „Време за кръпки и поправки“ казва той и ние налягахме наоколо и започнахме да си разправяме разни истории, говорехме си за вкъщи, потанцувахме малко. Някой отвори една бъчвичка от чоинската бренди фунга. Тъжно ми е да си призная, но до полунощ всички ние така се бяхме натряскали, че изпозаспахме като заклани.
— Още по-тъжно ми е да си призная, че не всички бяхме пияни. Четири от нашите другари не се бяха докосвали до брендито, така че когато утрото ни прободе очите, всички ние бяхме така овързани, че не можехме да мръднем и пръст. И устите ни даже бяха запушени.
— Нима! — извика Дъглас — Първият помощник-капитан ли?
— Да, момчето ми, и трима от неговите специални приятелчета, дано зелени Морски червеи да им изядат вътрешностите!… Защото струва ми се, че вече са мъртви. Този Куиркъл обърна „Сали“ встрани и я поведе по курс юг-югоизток в продължение на три седмици — направо в Топлите морета. А колкото до нас — някои умряха от горещото тропическо слънце, а другите се съгласиха да работят по кораба в замяна на лоша вода и още по-лоша храна. Беше истинска помия!
Споменът го накара да се изплюе в тъмнината вън от входа на пещерата.
— Тия пирати разбиха „Сали“ в един остър риф близо до един пуст остров. И досега не знам дали това беше в резултат на грешка или дали някой от нас, робите, не преряза въжета на кормилото в критичен момент.
— Е, господине, беше страхотен удар през нощта и от кораба се носеше такова скърцане и пъшкане, сякаш беше наистина жив. Аз се събудих с уста, пълна със солена вода, на пет метра дълбочина, до рифа. Как плувах! До този момент не бях и предполагал, че мога да плувам, но плувах, и точно когато си мислех, че дробовете ми със сигурност ще се пръснат, главата ми излезе над повърхността. Бях потънал със „Сали“, бях успял да мина през рифа и да изплувам вътре в лагуната! И при това аз бях единственият, който видя лагуната отвътре. Всички останали, и добри, и лоши, загинаха при корабокрушението.
— Е, трябва да си призная, че ми беше доста трудно там! Излязох на брега на този остров и навсякъде около себе си виждах палми, дюни и димящи вулкани, да, там на върха на острова, гъргорещи и хвърлящи настрани пламъци и облаци гаден дим! В първия момент реших, че само съм отложил умирачката и че е по- добре да побързам и да свърша и тая работа. Но не съм такъв човек, не, не съм!
— Намерих прясна вода, и ако само знаеш колко вкусна беше тя, по-вкусна от всякаква фунга, казвам ти. Успях да убия едно от дивите прасета на острова. Свинското, подхранвано с кокосови орехи, печено върху огън на пясъка, беше великолепно на вкус!
— Направих си нещо като сал от палмите, които бурята беше съборила и отидох да видя какво е останало от „Сали“. Тя беше там, разбира се, разхвърляна върху целия риф, който почти се подаваше над водата при отлив. Измъкнах бъчонки с фунга… но ги изхвърлих в лагуната и направих от тях сал, подобно на саловете, които правех като дете.
— Натоварих го с всякакви неща. Много малко храна, но подбрани чоински работи. Най-хубавото нещо намерих между два корала. Дърводелски Сандък, пълен с най-хубавите уестонгски инструменти — чукове, триони, бичкии, брадви, длета, рендета и какво ли не. Доплувах до брега с всичките корабни греди, които можах да намеря и които бяха достатъчно малки, за да мога сам да ги преместя…
— Накрая си построих малка платноходка, с една мачта и три платна, уестонгски. Беше здрава като банков сейф. След шест месеца я напълних с кокосови орехи, пушено свинско и шунка. Отплувах на северозапад, ориентирайки се по звездите…
Дъглас не можа да се въздържи и попита:
— Ами Перлата?
— К-как позна? — заекна Морякът. — Почти в последния ден — беше ужасно, нямам нищо против да си призная, че беше страхотно. Бях тръгнал да търся малко въже за платната и видях доста оплетено въже на около четири-пет метра дълбочина в кристалната вода. Водата там беше като син въздух, толкова беше чиста.
— Трябваше ми въже за основното въже на платната, най-дългото въже на един кораб, ако не се брои котвеното въже. Трябваше ми и беше пред мен, малко извън досега ми, а аз нямах нито кука, нито нищо. Нямаше какво друго да направя, освен да се гмурна, затова така и направих. Понякога ми се ще да бях останал на острова, вместо да се гмуркам.
Той се спря, поклати глава и си запали лулата.
— Хванах един край и го измъкнах на повърхността. Започнах да го навивам. Беше поне десетина метра, повече от достатъчно, но аз продължих да навивам още и още, защото въжетата никога не са излишни на един кораб, момчето ми. Малко по малко. Слънцето вече се бе спуснало до морето — денят клонеше към края си. Затова и не гледах надолу в блясъка му, когато стигнах до края на въжето. Кошмарен край!
— Ръцете ми се протегнаха — ето така, виждаш ли — и изведнъж, вместо около здраво ютено въже, пръстите ми се свиха около плъзгав, слузест кокал!
— Погледнах надолу и почти паднах във водата от ужас. Виждал бях много мъртъвци преди, но този накара стомаха ми да се обърне! Бях хванал за ръката един скелет, на който цялото месо беше изядено от рибите. Беше се заплел във въжето.
— Стегнах се малко като си казах, че това е мой морски другар, който заслужава по-добра участ от това да го хвърля обратно в морето без да го погледна дори. По скелета все още имаше останали парчета от дрехи и аз се опитах да позная кой може да е бил той, за да съобщя тъжната новина на вдовицата му в Уестонг, ако успея да се завърна там.
— Намерих една кожена торбичка около врата му, в която със сигурност се усещаше, че има нещо. И точно тогава познах чий е трупът и го хвърлих обратно на рибите с ругатня, която се срамувам да си припомня. Беше на този убиец Куиркъл! Той бе откраднал Перлата от мъртвия готвач! О, аз запазих проклетия камък, но хвърлих кокалите на Куиркъл обратно в Морето.
Той замълча, свит край огъня, а очите му светеха по странен начин, докато си припомняше своя последен курс до този риф.
— Е, и можеш ли да ми кажеш какво се случи после?
— Разбира се, приятелче. Сложих Перлата в кутийката си — тя за щастие беше оцеляла през корабокрушението в джоба ми заедно с иглите, конците и всичко останало. А след това не се бавих повече и подкарах веселата си платноходка с попътен вятър право към къщи. Както вече казах, понякога съжалявам, че го сторих.
— Защо?
— Когато влязох в пристанището на Уестонг, мошениците на Херцога причакваха всички добри моряци — и насила ме накараха да служа на дука! Въобще не стъпвах на брега! Беше отчайващо, казвам ти. Юнисед или не ни плащаше въобще, или ни плащаше съвсем по малко! Затова и се наложи да продам Перлата.
— На кого?
— На един старец с черна котка. Той се появи на борда на моя кораб една нощ и започна да задава въпроси. Бяхме пуснали котва до Найтстауър Хийт, на север. Не мога да си представя как въобще беше успял да се качи на борда.
— Аз мога — каза Дъглас усмихнато.
— Така ли? Той се приближи и започна да ми шушука и ме запита дали не съм виждал една перла. Бях смаян. Този старец…
— Е бил Магьосник, разбира се. Името му е Флеърмън Флоуърстолк.
— Така е, в името на горящата брада на Белиол! — извика Каспар. — Точно така ми се представи и той!
— Оставих го преди три дни малко по-надолу по брега да чака кораб и по-добро време.
— Наистина ли? Тук? Колко е малък светът, все пак.
— А с теб какво стана след това?
