съобщенийца. „Твърде зает съм“, отвръщаше ми ти, или „току-що се завърнах от дълго пътуване и трябва да си почина отново преди да започна ново пътешествие“. И най-присмехулното „предлагам ти да насърчиш отглеждането на овце във високите райони“. Аз… аз! Юнисед Велики! Бащата на своя народ! Най-великия Дук, който това дукство някога е имало! Велик в бой и щедър в мир! Аз да се занимавам с проблемите на група овчари! Ааах!
Въздухът му свърши и той потъна тежко в един ъгъл на лодката. Китобойната лодка кротко се плъзгаше по спокойното Море. Двучленният екипаж се грижеше за платната и кормилото. Блейдър, позеленял от Морска Болест, се въргаляше безжизнено върху купчина мокри одеяла точно пред мачтата. Той не се беше присъединил към тирадата на бившия Дук, нито пък се бе опитал да я спре.
Флеърмън не каза нищо. Моряците наблюдаваха очаквателно с крайчетата на очите си, защото в техния свят такъв грозен, грубиянски език, неизбежно водеше до насилие… дори до убийство.
— Десет снорка за стария Херцог — прошепна един от тях хрипливо. — Няма да издържи да го слуша още дълго, приятелче!
— Какво може обаче да направи той? — надсмя се другият, завъртайки кормилото малко встрани. — И ръцете, и краката му са овързани със здрави моряшки възли, а и не е продумал нито дума, откакто ти го удари по тази островърха шапка и го натика в лодката. Бих ти приел облога, приятелче, ако можеше да се вярва, че тия двамата ще се придържат към условията.
— Да, но не подценявай тоя Огнегадател. Чувам, че дори и старият Крал Фриджън става лилав като му чуе името. Някои даже казват, че направо се разтреперва целият.
— Само не ги оставяй те да чуят как казваш това, дори и да е истина — предупреди го другарят му. — Не си струва човек да знае твърде много за големците, както казваше старият ми татко неведнъж. Ти също, Шкембо, трябва да разбереш това.
Те говореха шепнешком и почти неуловимо на фона на писъците на Юнисед и стенанията на Блейдър, но в този момент Флеърмън се извърна колкото му позволяваха въжетата и се усмихна на двамата моряци.
— Добър съвет — каза той, — дръжте люковете здраво затворени и двамата отново ще доживеете да видите сушата.
В гласа му нямаше никаква заплаха, но Моряците изглеждаха едновременно изненадани и смутени от това, че е чул разговора им.
— Значи можеш да говориш! — извика Юнисед, навирайки дебелото си сипаничаво лице близо до лицето на Флеърмън. — Отговори ми, в името на Повръщащия Ремит, или ще ти отрежа ушите!
— О, а ти нима очакваше отговор? — каза Магьосникът кротко. — Аз си мислех, че просто ти харесва да слушаш собствения си гняв. Наистина си мисля, стари момко, че трябва да внимаваш. Виждал съм холерични типове като теб да падат като покосени, мъртви, само защото са позволили на гнева си да надделее…
— Нетърпимо вмешателство! Гнусен кръшкач! Как се осмеляваш да ми говориш ти така на мен, твоя Дук, с такъв тон. Та… та…!
— О, хайде стига, Юни — изпъшка Блейдър, опитвайки се да седне — та ти вече не си Дук. Хайде, приеми го един път завинаги, човече!
— Ах, що не ходиш да ядеш вмирисана сланина! — изпищя Юнисед и Блейдър, ставайки с няколко тона по-зелен отпреди, се обърна на другата страна и повече не се обади. Екипажът мълчаливо разучаваше платната и Морето под гневния поглед на Юнисед.
— Ако беше дошъл да ми служиш — изкрещя Юнисед на Флеърмън — аз все още щях да съм Дук, а нямаше да съм на тази мизерна лодка и да изпълнявам поръчките на Фриджън, които могат да ми донесат, но могат и да не ми донесат справедлива отплата. Ако беше в помощ, а не пречеше, Флеърмън Флоуърстолк…!
— Аз ти дадох добър съвет. Ти просто отказа да го последваш, Юнисед. Хайде признай си.
— И какъв беше тоя съвет?
— Казвал съм го не веднъж и дваж — отглеждането на овце за вълна и месо…
Юнисед вдигна рязко ръце към синьото небе над себе си и изкрещя от яд. Той се извърна настрани от Магьосника и седна върху централната пейка, като гледаше назад. Блейдър не обръщаше внимание на господаря си, но моряците го гледаха ужасени.
— Да се разсъхна дано, ако той не плаче като бебе! — стреснато каза Шкембо.
— По-скоро като някой луд — каза приятелят му. Сълзите на Юнисед по никакъв начин не го интересуваха.
Шкембо беше гледал назад през последните няколко минути.
— Хей, приятелче, я свърши нещо и за двама ни. Качи се горе. Стори ми се, че виждам лодка зад нас.
Мърморейки по навик, другият Моряк се покатери ловко по мачтата и се вгледа назад. След няколко секунди се спусна обратно надолу, погледна към Юнисед, който накрая бе заспал на твърдата, студена пейка, и към Блейдър, който мърмореше нещо в неподдържаната си брада за Морските чудовища в корема си.
— Е, приятелче?
— Малка лодчица, доста назад. Държи същия курс като нас, но това не значи, че ни следва — вятърът духа точно в тази посока, и вероятно това е всичко.
Шкембо кимна.
— Може да е куриер, или рибар, който си опитва късмета из плитчините Меридиън. Не ни е работа да задаваме въпроси, а да закараме тези… господа… до „Ледената принцеса“, нали? Е, аз ще хвърлям по едно око, но няма да споменавам нищо за това на нашите пътници, поне засега.
— Аха. О, вятърът си сменя посоката. Я дай сега една ръка…
Те бяха твърде заети в продължение на няколко минути с опъване и свиване на платната и определянето на нов курс към „Ледената принцеса“, един от корабите на Фриджън. Тя ги чакаше вече от няколко дни, през които Юнисед и неговата група бяха слезли на сушата, за да търсят и пленят Флеърмън.
Един от моряците го беше ударил с голяма бухалка по шапката, но островърхата Магьосническа капела криеше в себе си достатъчно магии, за да предпази приносителя си от далеч по-страшни удари, така че той само се престори, че е изпаднал в безсъзнание. Беше му изгодно да го пренесат надолу по стръмната и груба пътека до брега на морето.
След като Юнисед и Блейдър заспаха, той прогори въжетата около ръцете си и завърза по-удобно тези около глезените си. Когато чу моряците да обсъждат следващата ги лодка, отначало се изненада, а после се замисли.
Никой не би могъл да познае кой е в нея, мислеше си той, но вероятността да е приятел е точно толкова голяма, колкото и да е някоя от техните лодки.
Той сви устни и подсвирна тихо и толкова пронизително, че даже и зоркият кормчия не можа да го чуе. Няколко минути по-късно едно ярко око и чифт бели крила се показаха до лодката — Керфю се беше отзовал на повика му.
Те си поговориха тихичко докато кормчията не забеляза птицата и не я прогони. Керфю го нарече с няколко подбрани мръсни думи, след което замина да изпълни заръките на Магьосника.
След малко се завърна и доложи:
— Един стар моряк — сам е в една малка лодка, която е преживяла доста, но той се справя отлично с нея. Той ви следва така, че да не бъде забелязан с просто око, но същевременно да е наблизо. Не, никога не съм го виждал преди.
— Отиди и си поговори с него, ако обичаш.
— О, аз вече сторих това. Той е срещнал младия Пътуващ Магьосник Дъглас.
— Чудесно!
— Дъглас го изпратил към Долината след като той претърпял корабокрушение на брега на Парч и го упътил как да намери пътя за дома си като премине през Долината. Той е от Уестонг, и е бил моряк, насила принуден да работи на кораб. Нали знаеш, има много, сполетени от такава съдба.
— Та той пристигнал при палатката точно след като тези боклуци те отвлекли. Решил, че е нужна помощта му, и че трябва да те последва, за да ти помогне ако може. Трябва да призная, че прилича на
