добър човек, а аз съм срещнал доста моряци през живота си.
Флеърмън поразмисли малко върху тия думи. В безлунната нощ Чайката беше напълно невидима за кормчията.
— Как се казва?
— Каза, че името му е Каспар Мерлин.
— О, виж ти, това наистина е съвпадение! Срещал съм го и преди. Сам е навътре в морето — промърмори Флеърмън. — Страхувам се да не затъне по-дълбоко, ако разбираш шегата.
— Хващам се на бас, че той може да се погрижи за себе си — каза Керфю. — Стара пушка е той, господин Магьоснико. Хич няма да е зле да имаме още един чифт ръце, които да ни са притекат по-късно на помощ при нужда.
— Може и да си прав, но ми се струва, че аз и ти, сами ще съумеем да справим с всичко, което ни очаква. Не, върни се и кажи на Каспар Мерлин да обърне на северозапад към Дуелмленд. Кажи му да използва името ми и да настоява да го заведат, веднага щом пристигне, при принц Брайърмот. Дъглас или вече ще е там, или скоро след това ще се появи. Нека той им разкаже какво ме е сполетяло. Да им каже, че смятам да отида с Юнисед и да видя Фриджън, за да науча каквото мога за Вечните Ледове.
— Ти си смел човек, Магьоснико — подсвирна тихо Чайката. — Не са много тези, които биха се срещнали с Фриджън, без всякаква надежда за бягство.
— Смел ли? Може би. По-вероятно — просто глупав. Както и да е, Керфю, мисля, че няма да е зле да започна оттам, а и както знаеш, не съм съвсем безпомощен, когато става дума за Магии. Имам поне едно предимство пред Фриджън.
— И кое е то?
— Че за разлика от Фриджън мога да имам вяра на приятелите си.
И с това той пожела лека нощ на птицата и се нагласи да спи. Керфю се отби да предаде на Каспар съобщението и нарежданията на Магьосника. Той и неговото семейство продължиха да следват похитителите на Флеърмън.
Когато се зазори, кормчията на китобойната лодчица на „Ледената принцеса“ се протегна, прозина се, и погледна назад. Странната лодка беше изчезнала. И в целия кръг на хоризонта около него само четири предмета нарушаваха водната монотонност.
Три от тях бяха големи бели чайки, които плуваха миролюбиво върху спокойните сутрешни води. Четвъртият беше висок, черен тримачтов кораб, който мрачно чакаше с прибрани платна. С едно чисто Моряшко чувство на успокоение кормчията събуди другаря си и се приготви да повика кораба и да акостира до него.
Любопитни лица изпълниха перилата докато Капитанът на име Фриби не ги разпрати по сутрешните им задачи. Висок, едър като канара мъж, с вид, който говореше за много тежки дни по суша и море, той посрещна Юнисед и Блейдър още на стълбичката.
— Качете затворника на борда и го затворете в ареста — разпореди се Блейдър. — Погрижете се да не го повредите прекалено много. Той ще бъде гост на Крал Фриджън. Да го пази тройна стража.
— Да, да — каза Фриби, който едва скриваше лошото си мнение за Блейдър.
— Да, да, сър! — извика Блейдър. — Аз трябва да бъда уважаван! Трябва ли да отрежа ухото ти за урок? Побързай, торба с боклуци такава!
— Да, да, сър! — повтори като ехо Капитанът. Той реши, че не си струва да се заяжда с човек, който, колкото и да е невероятно, може да е приближен на Фриджън.
Докато „Ледената принцеса“ грациозно се приготвяше за отплаване и платната й се надуваха от свежия утринен вятър, никой не обърна внимание на трите големи Чайки, които крещяха ругатни по екипажа. Когато корабният готвач изхвърли остатъците от закуската зад борда, те ги прегледаха с неудоволствие, но все пак си избраха храна измежду различните парчета и трохи.
До Вечния Лед имаше дълъг път и те щяха да се нуждаят от цялата си сила.
Три дни по-късно, след като се разделиха с Каспар Мерлин, Дъглас и Бухалът стигнаха до едно малко рибарско селце, закътано в малко заливче под голяма Морска скала.
— Е, поне сме извън Парч — зарадва се Бухалът.
— Морето е наблизо и предполагам, че риболовът е добър тук. Планината пречупва силата на северните ветрове и осигурява пристанище за техните лодки.
— Да, но чудя се, къде ли продават улова си? Освен ако не живеят само от риба и Водорасли.
В покрайнините двамата срещнаха една много стара баба, която седеше на припек върху една обърната лодка и кърпеше риболовна мрежа с голяма дървена игла. Първоначално Дъглас реши, че тя е сляпа или глуха, тъй като с нищо не издаваше, че ги е усетила да се приближават. Когато се спряха пред нея, тя изведнъж се усмихна, показвайки уста, пълна с много бели зъби.
— Добър ден, странници! Добре дошли във Феърстранд.
— Благодарим ти, бабо — отговори вежливо младият Магьосник. — Какво чудесно име за Крайбрежен град. Всички негови жители ли са така любезни като теб с чужденците, ако смея да попитам?
— Ами… повече или по-малко, да — отговори дамата с усмивка. — Рибарите често са доста груби и могат до ви посрещнат с юмрук по зъбите вместо с усмивка, но това не се случва често.
— Както виждаш, ние сме пътници, и се надяваме да намерим легло за нощта — каза Дъглас. — Ще бъдем ли добре приети във Феърстранд?
— Без съмнение! Но все пак е по-добре да питате нашия Кмет. Ще ви заведа при него.
Тя прибра своите такъми и позволи на Дъглас да й помогне да опъне мрежата върху една сушилня, след което бързо ги поведе към селцето по единствената му уличка, която следваше брега. Като ги видяха да идват заедно с нея множество деца, момичета и усмихнати дами наизлязоха от спретнатите си белосани каменни къщички, за да ги поздравят и да ги последват до центъра на селото.
Той представляваше нещо средно между плаж и калдъръм, заобиколен от три страни с най-големите къщи в селото, малка черква с квадратна кула, която служеше и за наблюдателница и една внушителна каменна сграда, която се оказа кметство и склад едновременно. Тук тяхната водачка ги представи на един възрастен господин с кожена престилка, който носеше тежък дървен чук с къса дръжка.
— Това тук е нашият Кмет — каза тя, като се поклони пред него, след което се поклони по същия старомоден начин и на Дъглас и Бухала. — Той е добър Кмет, но ужасен Моряк, което е и причината да не е в Морето, а тук при склада.
— Хайде, стига, Майко — каза човекът с усмивка.
— Той е мой син, и аз съм много горда с него въпреки всичко — каза старата дама. — Казва се Чарли Бекет, а аз съм Мириам Бекет.
След което тя отново се поклони и отстъпи назад, усмихвайки се и кършейки кокетно ръце. Чарли Бекет се разсмя на глас с отметната назад глава, като бършеше сълзите от очите си. Всички, включително и двамата пътници, се включиха в дружния смях.
— Добре дошли! Добре дошли! — извика Кметът, когато можеше отново да говори. — Трябва да ми простите, че така се разсмях, но майка ми е моята радост и утеха. И тя е права! Аз съм Кмет на Феърстранд, защото никога не можах да се преборя с Морската Болест! Затова добрите хора тук ме направиха Кмет и Преброител на Бъчвите.
Дъглас побърза да представи себе си и Бронзовия Бухал преди кмета да започне отново да се смее, и попита:
— Бъчви ли? Бъчви с какво?
— Жив и здрав да си момко — намеси се Мириам, която не можеше да не участва във всеки разговор, — бъчви със солена риба, разбира се. Мъжете ги хващат в мрежи. Ние жените се грижим за Солниците, за да добием хубава, вкусна Морска сол в която да ги консервираме, а моят син, Кметът, подрежда рибата и солта в бъчвите.
— След което слагаме бъчвите в нашите лодки и ги носим на клиентите си, някои от които са чак в Уейнис, но най-вече ги продаваме в Дуелмленд. Твърди се, че рибата от Феърстранд се запазва по-дълго и е по-вкусна от всички останали риби — добави Негово Височество Кметът гордо.
— Значи търгувате и с Брайърмот от Дуелмленд също, така ли? — попита Дъглас.
— Най-добрият ни клиент — обади се Баба Мириам. — Но по-добре да не стоим на студения вятър,
