точно по средата, откривайки дълбока, черна дупка, зад която започваше тунел под планината.
На входа на тунела стоеше едно Джудже, малко дори за своята раса. Когато те се приближиха, той поздрави Джордж Бекет с топла усмивка и, обръщайки се, каза:
— Добре дошли в Дуелмленд на Вас, Пътуващи Магьоснико, и на Вас, Бронзов Бухале. Вие сте добре дошли и очаквани, и Господарят нареди да ви изпратим напред по най-късия път, така че да ви види колкото се може по-скоро.
Той се поклони дълбоко на Дъглас и му стисна ръката.
— Ние бяхме предизвестени за вашето пристигане и много от нас ви разпознаха отдалеч. Освен това снощи до тази врата дойде и един странник, който търсеше Принца от името на Флеърмън Флоуърстолк, а и от твое име.
— Хайде, Джордж, интересно е да се слушат хорските разговори на входа, но бих предпочел първо да приберем моите бъчви на сянка. Хей, Дронгъл — каза той, — я помогни на хората от Феърстранд с тоя товар.
Една дузина шишкави Джуджета с кожени престилки и високи кожени шапки се появиха тичешком от тъмнината и започнаха да търкалят бъчвите навътре във входа на пещерата, където набързо ги натовариха на каручки, теглени от големи зелени гущери. Те щяха скоро да се върнат, според Фортуут, с празните бъчви от предишни доставки.
Рибарят козирува и докладва, че целият товар е бил пренесен вътре. Фортуут извади от колана си един грамаден портфейл и плати за рибата.
— А сега, господа, трябва да се отправям към пристанището, макар че не ми се нрави пътя обратно без вашата приятна компания. Милион благодарности, Магьоснико!
Джордж се качи обратно на своята седалка и се сбогува с пътниците и с Джуджето.
— Колко Джуджета живеят в Дуелмленд? — запита Джордж Прислужника докато вървяха в пещерата. В тунела се виждаха няколко дъбови врати, повечето от които бяха затворени. Най-голямата от тях, точно пред двамата, беше отворена.
— Шейсет хиляди, като се брои и Дворцовата Стража. Не трябва да се забравя Дворцовата Стража — усмихна се Фортуут. — Когато са тук, ядат два пъти повече от всяка банда миньори с техния ръст. Но те вече са на път за Топлите Морета.
Те продължиха да вървят и Фортуут изсвири с една сребърна свирка и извика при себе си едно младо Джудже. Дъглас можа да познае, че е младо, защото имаше съвсем малка брадичка от едното ухо до другото около челюстта си. Колкото е по-голяма брадата, толкова по-старо джуджето.
— Додъл ще ти покаже прекия и кратък път до Залата — им каза Фортуут. — Много бих се радвал, ако можех аз да ви заведа дотам, но трябва да се оправя с доставката на рибата и на някои други неща. Поздравявам ви отново, Магьоснико и Бухале! Добре дошли в къщата на моя Господар, и се надявам, че отново ще се срещнем. Аз често обикалям из тези пещери по работа.
— Води ни, Мастър Додъл — каза Бронзовият Бухал и Джуджето се обърна и започна да подтичва из най-въртеливия и виещ се лабиринт, който човек може да си представи. Те свиха три пъти наляво, два пъти надясно, преминаха през един наклон след втората извивка и пресякоха едно мостче, прехвърлено над бездна, от чиито дълбини се чуваше шум от течаща вода. Мостчето нямаше никакви перила, и Дъглас гледаше да върви колкото се може повече в средата му, докато го пресичаха.
Извивките и отбивките твърде бързо станаха повече, отколкото е възможно човек да преброи, и Дъглас се задоволи просто да следва младото Джудже по този „най-пряк“ път. Вървяха повече от два часа, докато стигнат до Залата, в която Брайърмот живееше.
Стигнаха до част от тунела, който беше много по-внимателно издълбан в скалата отколкото предишните проходи, и по-луксозно обзаведен.
— Това е входът за Залата на Брайърмот — обяви гордо и малко церемониално Додъл. — Тук трябва да позвъня за Главния Иконом.
Той дръпна едно златно въженце, което беше завързано за сребърна верижка, която пък от своя страна изчезваше в една нищожна дупка на тавана високо над тях. Някъде в далечината иззвъня камбана и преди звукът й да отзвучи, едно достолепно Джудже със смокинг и раирани панталони се появи пред тях — гледка, която накара Дъглас да се засмее непочтително — с изпънати рамене, изпъната и трепереща брадичка, стегнат и прибран корем (а големите кореми, както и дългите бради, са източник на голяма гордост за джуджетата).
— Господа — извика той, и от всички коридори се чу как ехото повтаря след него и звукът отеква из цялата Зала. — Господа? — каза той малко по-тихо. — Моля, следвайте ме до Принц Брайърмот, който ви очаква.
Той се обърна на пети и се запъти напред. Дъглас не обърна внимание на отдалечаващия се гръб, а се обърна и благодари на Додъл.
Те си стиснаха ръцете и се разделиха, като Джуджето се върна на поста си в другия край на планината, а Дъглас и Бронзовият Бухал се засилиха, за да настигнат нетърпеливия Главен Иконом.
Те бяха въведени в една ярка, просторна пещера, плътно застлана със зелена вълна и окачена с дузина чудесни портрети и пейзажи. Пещерата беше издълбана в гранитни Морски скали и бе по-близо до повърхността, отколкото Дъглас си представяше. Цялата стена срещу вратата представляваше прозорец, гледащ към един Морски проток далеч под тях. Слънцето, което сега залязваше на запад, осветяваше една красива гледка от назъбени планини и дълбоки сини води, размесени с начупени редици бели вълни, които бавно се приближаваха към брега. Огромни бели облаци плуваха на дясно като на парад, а около десет мили навътре една дузина платна се бяха опънали, за да хванат вечерния бриз.
След кратък поглед към тези красоти, Дъглас се шмугна покрай Главния Иконом, който точно си поемаше дълбоко дъх, за да извести за пристигането им и с всичка сила прегърна усмихнатия Брайърмот, който го стисна в истинска прегръдка на Джудже.
— Е, най-после пристигна! — каза Принцът на Джуджетата. — Добре дошъл в Дуелмленд. И ти също, Бронзови Бухале.
Дъглас забеляза и една втора фигура, облегната на перваза на прозореца, която пушеше каменна лула, пълна с ароматния тютюн на Джуджетата.
— Но това е Каспар Мерлин! — извика Дъглас възхитен като стисна ръката на стария моряк и го потупа по гърба. — Как стигна дотук? Мислех, че си се запътил към Уестонг!
— Това е дълга и интересна история, която веднага ще разкажа — каза морякът — с разрешението на Принц Брайърмот, разбира се.
— Разбира се, но нека да седнем на терасата и да пийнем по една студена напитка преди вечеря, приятели. Нашият Каспар има да разказва, както самият той каза, дълга и интересна история, която трябва да призная, че е и доста обезпокояваща.
— Правите цяла мистерия от това — обвини го Дъглас. — Нека да чуем самата история.
— Не и преди да те поздравя — каза Брайърмот, — за това, че вече си станал Пътуващ Магьосник. Много добре! И за рекорден срок, струва ми се, доколкото разбирам от тези неща.
Те седнаха в удобните кресла на откритата тераса, от която можеха да наблюдават как Морето си сменя цветовете на залеза на слънцето.
— Не знам дали този напредък се дължи на моите качества или на времената, в които живеем — каза Дъглас.
— Глупости — прекъсна го Джуджето. — Флеърмън не би ти позволил да станеш Пътуващ Магьосник, ако не беше сигурен, че изцяло си го заслужил.
— Хайде да чуем историята на Каспар — каза Пътуващият Магьосник притеснен.
Когато тя беше разказана, а вечерята — сервирана — Дъглас никога не можа да си спомни какво е ял тази вечер в планинското убежище на Принц Брайърмот — той погледна замислено към Джуджето и каза:
— Е, какво ще правим ние сега?
— Скъпи мой млади Магьоснико — каза Джуджето, — аз точно мислех да ти задам същия въпрос. Един Магьосник, дори и да е само Пътуващ Магьосник, е много по-важен от един обикновен Принц, независимо от неговия ум и красота.
— Магьосниците не са задължително и умни — каза бавно Дъглас. — Вземете за пример Фриджън.
