направени от ледени блокове. Беше невъзможно да прецени дали килията му е над или под земята, тъй като нямаше никакви други отвори, освен един прорез високо горе на едната стена, през който пазачите можеха да наблюдават своя затворник.
На Флеърмън обзавеждането определено не му допадна. Стаята бе празна, без никаква друга лампа освен голата крушка, която мъждукаше високо в единия ъгъл. И най-слабият звук отекваше и ечеше досадно. Мебелите се състояха от обикновен нар, покрит с мръсна слама и парцаливо одеяло, леген върху паянтова подложка и трикрако метално столче.
След половин час стаята вече изглеждаше много по-уютна. С точен огън, пестейки думите и магическите жестове, Флеърмън направи голямо огнище в средата на едната стена, в което ярко проблясваха червени, жълти и сини пламъци и топлеха дебелия, рунтав килим под краката му.
— Нужна е и котка — реши Магьосникът и бъркайки в една от гънките на пътническата си дреха, извади оттам Черния Пламък и го остави в средата на килима. Черният Пламък измяука веднъж, обиколи два пъти килията, легна и започна доволно да мърка.
Флеърмън плесна два пъти с ръце и нарът се превърна на масивно легло с подходящи меки чаршафи и матрак, достатъчно топъл за гърба на един Магьосник. Той обкичи стените с драперии против студа и закачи един герб над огнището. Изсвири по особен начин и столчето се превърна в удобно кресло.
Магьосникът продължи с обзавеждането си, като създаде на едната стена панорамен прозорец с диамантени стъкла и надиплени завеси с изглед към виелицата в тъмнината, но това само подсилваше усещането за уют, което ведрият интериор създаваше. Той добави и една маса, отрупана с различни вкуснотии за ядене, както и няколко лавици с книги, подвързани с черна кожа.
Избирайки си книга с хумористични анекдоти, Магьосникът се настани пред масата и си сипа порция топла супа с много месо, картофи, лук и моркови, зелена салата и чаша топло, димящо кафе. Отваряйки книгата пред себе си, той започна да се храни и да чете, като от време на време се смееше на глас.
По-късно остави книгата си настрана и направи с ръце жест към процепа на стената. Той се превърна в голям прозорец, стигащ от тавана до пода, през който надничащите стражи можеха да видят цялата стая, особено веселия огън и богатата вечеря.
Тъкмо привършваше пудинга си и пред вратата на килията му се чуха стъпки. Затрака ключ. Вратата не се отвори.
Магьосникът не обърна внимание на това и продължи да чете в креслото си пред огъня. Известно време след това нямаше други смущения.
Четвърт час по-късно от вратата се разнесоха по-силни звуци, последвани от глухи бумтежи.
Много досадно, помисли си Магьосникът.
Той отиде до вратата, отвори една шпионка, която дотогава не съществуваше и погледна навън. Две дузини Страшилища държаха ледена висулка, дебела почти цял метър и дълга почти пет. Те блъскаха с нея по вратата — явно безуспешно, защото ругаеха и се потяха, сгорещени от непривичния труд. Много даже се бяха отклонили от предписанията на „Правила и Наредби, Под Страх от Смъртно Наказание“, защото си бяха съблекли кожените куртки.
— Ей, какъв, за Бога, е целият този шум? — попита Флеърмън приветливо. — Защо чукате с буца лед? С ръка също може да се чука. Опитайте се да почукате по-възпитано, господа — добави той, като гледаше към Капитана на Страшилищата. Флеърмън нежно затвори шпионката.
Около пет минути след това по вратата се чу много по-слабото чукане от кокалчетата на ръка по дърво.
Ставайки от креслото си, Магьосникът се приближи до шпионката отново.
— Какво мога да направя за Вас, Капитане? — усмихна се той.
— Затворникът ще отвори вратата си! — изкрещя Капитана.
— Моля?
— Отворете тази врата, затворнико!
— Не — каза Флеърмън твърдо. — Имах дълго и трудно пътуване на това ваше старо корито, както и дълъг преход от Морския бряг дотук. Аз вече не съм млад, Капитане. Тази вечер имам намерение да си остана в стаята, да си чета от книгата — това, между другото, е една великолепна книга, която бих ви препоръчал — и да си легна рано, за да съм бодър, когато утре се срещна и говоря с Фриджън. Или искате да ми кажете, че Фриджън вече е проявил желание да се срещне с мен?
Капитанът на Страшилищата щеше да излезе от кожата си.
— Не, в името на Тот, Негово Величество не е изпратил да Ви викат. Аз искам да Ви преместя в друга килия. Това е ужасно! Кой е чул някога затворник да седи в приятна килия и да се храни по-добре от Капитан на Страшилищата! Отвори тази врата, Магьоснико! Отвори я веднага, или…
— Стига, стига, Капитане. Само ще си докарате някоя болест, ако продължите да викате и подскачате така. Нека ви кажа нещо, Капитане. Можете да си блъскате по тази врата до следващата сряда, но това няма да ви помогне. Колкото повече блъскате, толкова по-здрава ще става тя, и при това няма никакво значение дали аз спя или съм буден.
— Така че отивай си, и не ме занимавай, докато не ти съобщят, че Фриджън е готов да се срещне с мен. Тогава почукай възпитано, и вратата ще ти бъде отворена. Разбра ли ме?
— Ще блъскам по нея докато целият този палат се разтресе! — изкрещя вбесеният войник.
— Както искаш — каза Флеърмън и отново затвори шпионката под носа на почервенелия Капитан.
Последва слаб, бесен вик, след което настъпи тишина. Нямаше повече блъскане, затова Магьосникът се върна в креслото си и продължи да чете. Когато свърши, той стана, изгаси лампите с едно щракване на пръстите си, облече си червената вълнена нощница и червената нощна шапчица и си легна в топлото и удобно легло. Черният Пламък се настани в краката му. Двамата спаха като пеленачета до сутринта.
Флеърмън закусваше с бекон и яйца и пиеше топъл чай, в който топеше шоколадови курабийки, когато на вратата вежливо се почука.
— Влез — извика той, бършейки си устните със салфетка от дамаска и се обърна към вратата, която веднага се отвори, за покаже разчорления и пребледнял Капитан на Страшилищата.
— О, Капитане, добро утро! Колко мило от Ваша страна, че се отбивате. Заповядайте, влезте. Седнете… — От другата страна на масата се появиха стол, чиния и прибори за хранене.
— Сипете си малко чай, или може би предпочитате кафе? Не? Седнете, човече, седнете!
Капитанът на Страшилищата внимателно седна на предложения стол и дори прие порция яйца с бекон и чаша чай. Той цяла нощ не беше мигнал и не бе вечерял, нито закусвал. Храната на Флеърмън беше божествена на мирис и още по-божествена на вкус.
— Господин Магьоснико, моят Господар, Негово Величество Фриджън Първи, Най-големият Ужас, ви кани да го посетите тази сутрин. Моля Ви.
— Добре, добре! Много хубаво, макар че вече е малко късно — съгласи се сговорчиво Магьосникът. — Фриги обичаше да става рано, но вероятно вече е почнал да остарява, също като мен. Обичам да се излежавам напоследък, когато няма какво да върша, но това все още ми се случва само когато съм на гости. Чака ли ме сега?
— Да, Магьоснико. Ще дойдете ли с мен, без да предизвиквате повече неприятности?
— Аз? Да предизвиквам неприятности? Скъпи Капитане, нима искате да кажете, че Ви създавам неприятности?
Офицерът, ставайки, тихо изръмжа под носа си.
— Е, добре, тогава няма какво повече да говорим, нали така? Ще ходим ли при Фриджън? Вероятно ще ме приеме в своята Тронна Зала?
— Да, Магьоснико, там ми е заповядано да Ви отведа.
— Добре, това вероятно е чест за мене, макар че от чисто практическа гледна точка не е необходимо… Но ако Вие настоявате, няма да развалям удоволствието на момчетата.
— Момчетата ли? — попита Капитана, като го водеше към вратата, която се отвори преди той да я е докоснал. Флеърмън се спря само за да прибере Черния Пламък в джоба си.
— Твоите момчета, Страшилищата. Чул съм, че са добре обучени. Имат добра репутация. Твърди се, че войникът трябва да бъде здрав, корав и безпощаден. Но трябва да има и сърце, не мислите ли, Капитане? Иначе се превръща на машина и изпълнява безпрекословно заповедите, вместо да действа с лоялност, мъдрост и здрав разум. Помислете си върху това, Капитане.
