Отрядът маршируваше нагоре по една кристална стълба.
— Като си помисли човек — каза Флеърмън, — няма нищо по-смешно от отряд войници, които се опитват да маршируват в стъпка, когато се качват по стълба, особено по вита стълба.
Картината, насадена в съзнанията им, накара няколко от двадесет и четирите изпънати войника да се опитат да потиснат смеха си и да сдържат неволните усмивки. Тя, също така, почти докара изтормозения Капитан до рев.
Те минаха между редици придворни, облечени в най-луксозни и дебели кожи и вълнени дрехи, но чиито очи бяха замръзнали, а вкочанясалите им лица имаха синьо-бял оттенък. Тронната Зала беше толкова голяма, че на Страшилищата им беше нужна цяла минута, за да я прекосят. Те се спряха в парадна стойка точно на шестнайсет стъпки от най-ниското стъпало на трона на Ледения Крал, изработен от един огромен кристал и окъпан в светлина, която го караше да блести и святка като великолепен син диамант. Флеърмън обаче забеляза, че това все пак е само скален кристал, макар и да бе внушителен със своя цвят и оттенъци.
Флеърмън продължи право напред, преминавайки покрай двамата стражи в първата редица. Преди някой да може да го спре, той се запъти към стъпалата и спря едва когато погледът му директно се впи в студените, изкривени, зли и смачкани черти на Фриджън, които в момента бяха още по-изкривени от яд и изненада… и от малко страх.
— Здрасти Фриджън, стари друже! — поздрави го Флеърмън. — Отдавна не сме били така, нос срещу нос, нали? Променил си се! За по-лошо, страхувам се. Не ти ли повтаряше майка ти, като беше дете: „Не прави такива гримаси, Фриги! Ще ти замръзне лицето така!“ Е, май че твоето наистина е замръзнало!
Той се засмя и звукът на смеха му прозвуча странно в огромната, студена и ужасна зала. Някъде в далечните й краища някой се изхили. Очите на Фриджън веднага проблеснаха от гняв и започнаха да издирват смеха. Нямаше обаче как да познае кой се е засмял.
Когато Фриджън се обърна обратно, за да заговори със своя затворник, той видя как Флеърмън благодари на стражите си за приятния ескорт.
— Ако искаш да приемеш един добър съвет. Капитане — казваше той на висок глас, достатъчно силно, за да го чуе цялата зала — ще отведеш хората си и ще им дадеш една добра закуска. Няма нищо по-добро от хубавата закуска, особено в такова студено място като това. Фриги…
Той се обърна обратно към Ледения Крал с усмивка на уста.
— Фриги…
— Стражи! — извика Леденият Крал толкова силно, че половин дузина декоративни висулки се отчупиха от балдахина над трона и се разбиха на пода. — Стражи!
Капитанът направи крачка напред и отвори уста, за да заговори, но Флеърмън го спря с жест.
— Хайде, Снежко, знаеш че този беден войник не може нищо да ми направи. Да ме умори от глад? Опита се да го направи снощи и накрая беше по-гладен от мен. Да ме умори от студ? Аз съм Възпитаник на Огъня. Ти не по-зле от всеки друг трябва да знаеш, че не мога да бъда охладен, ако не искам да ми е хладно.
— Аз съм тук, защото искам да съм тук — обяви той строго. — Нима наистина си мислиш, че бих позволил на този смешен бивш Генерал и на подсмърчащия около тебе бивш Херцог да ме пленят, ако не исках да дойда? Хайде да говорим по същество и да свършваме с тази неприятна работа, за да се присъединя към моите приятели на топло. Разкарай тази тълпа оттук — каза Флеърмън строго. — Ти ще искаш да говориш с мен насаме.
Фриджън го изгледа кръвнишки, но в крайна сметка накара стражите и придворните да напуснат.
— Не си мисли, че не си ми ясен, Фриджън. Ти трябва да си поддържаш реномето пред разните там лакеи и Страшилища — какво гадно име за сбирщина селски момчета! Не можеш да ги оставиш да видят, че сме на равна нога, нали?
Фриджън се отпусна назад във възглавниците, като ръмжеше нещо неопределено. Не беше очаквал да накара Флеърмън да пълзи пред него, — не тук и не и все още — но беше очаквал, че ще е по-силният поне в своя собствен Дворец.
Междувременно Флеърмън спокойно извади лулата си и я запали, знаейки, че самото му спокойствие вбесява другия. Той направи няколко колелца от дим, които се понесоха към таван и изписаха името му. После те се промениха и изписаха няколко от умалителните, с които някога бяха назовавали Фриджън, и които той мразеше.
— Спри с тези глупости! — изкрещя Фриджън, опитвайки се да го каже с леденостуден глас и не успявайки. — Какво си дошъл да искаш от мен?
— Ти ме доведе до тук — изтъкна Флеърмън Флоуърстолк. — Защо ли? Само за да намериш работа на онзи, как ли се казваше, бивш Генерал?
Фриджън трудно помнеше имена. Това бе едно от нещата в него, които много го притесняваха. Той усети как гневът му отново неконтролируемо нараства. Пое си дълбоко дъх няколко пъти… но каква полза, щом трябваше да гледа пред себе си Флеърмън, който продължаваше да прави кръгчета от дим?
— Ще те заледя — изсъска Леденият Крал в яда си. — Ще те закопая толкова надълбоко във Вечния Лед, че ще ти трябват десетина века, за да излезеш от там, Огнени Магьоснико! Аз може да не съм в състояние да те унищожа, но мога да те извадя от строя за толкова дълго, че даже и Феите да не могат после да те познаят. Също както и онова нахално хлапе, което си взел за чирак.
— Да, ти не би харесал Дъглас Брайтглед — каза Флеърмън опасно тихо. — Той е едно добро, честно момче. Освен това, вече стана Пътуващ магьосник. Роден Магьосник, повярвай ми! А на теб, Фриги, колко време ти трябваше, докато станеш Пътуващ Магьосник, а? Сто и осем години, доколкото си спомням.
Фриджън направи отчаян опит да се контролира.
— Флеърмън, ти, малко петънце такова върху задника на Света, ти ще бъдеш в моя власт! Аз ще те пленя веднага щом унищожа тези бедни, безпомощни и неразумни будали, на които ти се правиш на закрилник. Въобще не можеш да им помогнеш. Поне пет века ще гниеш в леда, повярвай ми!
Флеърмън приближи стола си по-близко и каза на своя Враг, като му се усмихваше:
— Не, Фриджън, стари приятелю, бъркаш. По принцип би трябвало да можеш да направиш точно така, както сега се хвалиш, че ще направиш. Но има едно нещо, едно малко, но много силно нещо, което сега и винаги ще те спира.
— И какво е то? — попита Фриджън с насмешка, настанявайки се по-удобно на тапицирания трон.
— Сивата Перла, разбира се! Тя е извън контрола ти, скрита от теб! И докато ти не знаеш къде е… ти не би посмял да ми се противопоставиш! Защото ако ме изкараш от играта — и той посочи твърдо с пръст към трона — никога няма да можеш да си възвърнеш Сивата Перла!
Фриджън скочи на крака и измъкна леден кинжал от колана си изпод синьо-черната официална мантия. Хвърляйки се напред, той се опита да го забие в гръдта на Възпитаника на Огъня.
Но кинжалът се стопи преди острието му да докосне ризата на Флеърмън и се превърна на вода, а после и на пара. Тя прогори ръката на Ледения Крал.
Двамата дълго стояха неподвижни и се гледаха. Най-накрая Фриджън уморено седна на трона си.
— Няма никакво значение — излъга той, но Флеърмън знаеше, че той лъже. — Да имаш Перлата, и да знаеш как да я използваш срещу мен са две съвсем различни неща. Преди да съумееш да откриеш тайната й, аз ще бъда Господар на света.
— Но поне ще си губиш от времето и енергията, за да я търсиш — каза Флеърмън.
— Аз ще я намеря! Ти ще трябва да я извадиш от скривалището й, да я изучиш, да работиш върху нея, да я обсъдиш с други, да я разглеждаш на дневна светлина, и докато правиш това, тя ще бъде достъпна за хилядите ми шпиони, а аз ще покорявам и разрушавам този твой скъпоценен Свят, превръщайки го в голяма ледена топка. Не съм ли прав?
— Разбира се, че си прав, стари друже. И аз знам това по-добре от всеки друг, освен може би от… не, по-добре нека да остане безименен. Да, да се открие тайната на Сивата Перла ще е трудна работа.
— Когато си я върна — а аз ще си я върна, защото съм достатъчно упорит — в този ден моята власт над света ще бъда пълна и ти ще се намериш затворен в гробницата от Вечен Лед, която ти обещах. И твоят приятел от Топлите морета — също. И твоят Чирак или Пътуващ Магьосник, Дъглас Как-му-беше-името. Даже и Бронзовият Бухал. О, аз ще си припомня важните имена тогава, повярвай ми!
— Много интересно — замислено каза Флеърмън. — Е, а сега аз трябва да си вървя. Едни приятели ме
