чакат. Все ми се струва, че ще ти бъде много по-трудно да ни подчиниш на волята си, отколкото ти се струва. Не бях впечатлен, например, от твоите Страшилища. Въобще не ме плашат. Не знам защо, но им е много трудно да мислят сами. Не бих разчитал много на тях, ако бях на твое място. Но ти всъщност сигурно на никого не вярваш, а, Фриджън?
— Сбогом, стари друже — изръмжа Фриджън през надигналите се вълни от гняв в сърцето му. — Мразя те повече, отколкото може да се опише с думи. Ще те победя и ще намеря начин и да те унищожа. Никога недей да забравяш това!
— Страхувам се, че никога няма да имаш силата да го сториш, стари неприятелю. Бъди сигурен, обаче, че пак ще се срещнем.
След което, Флеърмън Флоуърстолк с едно потупване накара стола си да изчезне и слезе надолу по стълбите докато Фриджън вбесено биеше по един бронзов гонг до трона си.
Страшилищата от Ескорта, превъзмогнали объркването си влязоха отново в залата. Те се наредиха, образувайки квадрат около Магьосника и когато той стигна до огромните врати, се промушиха и продължиха след него надолу по кристалната стълба. Сто царедворци гледаха с учудване и загриженост. Няколко се захилиха, като се опитваха едновременно с това да изглеждат и войнствени, но без успех.
Флеърмън мина напреко през лабиринта от коридори и излезе през главната врата, попадайки право във виещата снежна буря. Той въобще не се поколеба, а се плъзна по неравния и хлъзгав път, като че ли караше зимни кънки в гимназията за Магьосници. След малко повече от час, без дори да се запъхти, той пристигна, усмихнат и спокоен, при доковете, заобиколен от двадесет и пет задъхани, напълно покрити със сняг и отново разчорлени Страшилища.
— Ехо, „Ледената Принцеса“! — провикна се Флеърмън от кея. — Разрешете да се кача!
Той се покатери по стълбата и скочи на борда.
— Не, не, Капитане — извика той на Капитана на Страшилищата. — Вие по-добре си останете там. Само ще навлечете неприятности на Вас и Вашите момчета, ако се опитате да ме последвате по-надалеч. Върнете се вкъщи и се стоплете, момчета. Помнете какво ви казах за приличната закуска. И благодаря за ескорта, Капитане.
Той кимна приветливо на Фриби, който стоеше наблизо, онемял от изненада при вида на завръщащия се Магьосник и хриптящите на студа Страшилища. Войниците се отдалечиха в снега с вид на бити кучета.
— Можете ли да потеглите в тази буря, Капитан Фриби? — попита Флеърмън.
— О, да, разбира се, Господин Магьоснико. Вятърът е попътен и снегът не ще ми попречи да намеря изхода от тук. След по-малко от час настъпва и приливът, така че можем веднага да вдигаме котвата. Струва ми се, че е по-добре да се отдалечим колкото се може повече от Фри… Фриджън, нали?
— Само така! Този път каза името му без почти никакво запъване. Хайде, да отплуваме. Това на кормилото кой е? Шкембо ли?
— Да, сър. Старши матрос Шкембо, искам да кажа, сър. Добре дошли на борда! Бих казал, Капитан Фриби, че човек, който може да си тръгне когато поиска от Фриджън, си заслужава да бъде следван.
В една ветровита, запусната и много долнопробна кръчма на кейовете седяха свити две треперещи фигури, увити в топли нови вълнени наметала срещу щипещия студ.
— Проклет да бъда… — изтрака със зъби Блейдър. — Видя ли това?
— Бях готов да се закълна, че в този момент старият Магьосник вече е превърнат в парче замразено месо — съгласи се Юнисед.
— Да — каза другият, треперейки неконтролируемо. — Трябва да внимава човек с него, мисля си аз. Откраднал е „Принцесата“ и е отплувал на юг, за да се присъедини към Торнууд и Огурян!
— Сигурен съм в това. Там долу се очертава сериозна битка. А ние трябва да поемем курс встрани от нея, Генерале. Кой е нашият кораб?
Блейдър посочи една стара, но бързоходна бригантина, закотвена в пристанището, която буйно се поклащаше на веригата си и едва се виждаше през снежната виелица.
— Ето я там. По-добре да се качваме. Започва отливът, а лично аз нямам никакво желание да се срещна било с Иконома, било с Краля, когато става дума за нашите провизии и екипировка.
Те откраднаха една малка лодка от дока и неумело започнаха да гребат към кораба „Тромав“. Неговият Капитан не възрази, когато видя Печата на Фриджън върху документите, които Юнисед бе фалшифицирал. Той веднага започна да подготвя кораба за отплуване.
— Аз си отивам в койката — каза Блейдър на Юнисед. — И не ме събуждай, докато не е станало по- топло!
Неговият другар го последва към каютите.
През нощта капитанът на „Тромав“ чу слаби звуци от кораб в далечината пред тях, но скоро след това те заглъхнаха, докато „Тромав“ следваше своя курс на юг.
— Ние изпреварихме и подминахме „Ледената Принцеса“ — каза Капитанът на Първия си офицер. — Надявам се само, че нашите нови господари не са имали предвид да я проследят, защото иначе, бъди сигурен, ние ще сме виновни.
— Нищо не можехме да направим по въпроса — успокои го другият. — Нямахме никакви заповеди.
И той продължи да държи курс на юг през цялата нощ.
Вятърът край люковете на „Принцесата“ продължи да вее упорито и виещата се мъгла, която беше заместила снега, я остави изолирана като в безшевен черен чувал, без звезди и луни и без какъвто и да е изглед към морето освен някой сив гребен на вълна от време на време.
— Кога ще излезем от тази мъгла? — попита Флеърмън на вечеря. — Твърде дълго плуваме в нея и скоро ще сме вече в Топлите Морета, а доколкото знам, водите им са пълни с остри скали и плитчини, с малки назъбени островчета и други подобни опасности. Прав ли съм?
— Аз, разбира се, никога не съм плувал толкова на юг, че да достигна Уотъранд — призна Фриби, — но доколкото знам, сте напълно прав, Господин Магьоснико. Само че по това време на годината в Топлите Морета времето е обикновено много хубаво или поне така съм чувал. Вероятно затова Фриджън е решил точно сега да нападне.
— Да — добави Шкембо, — през лятото има чести бури, наречени тайфуни. През зимата обаче моретата между Вечния Лед и Юга са по-спокойни. Рано или късно и на Фриджън ще му стане трудно да маневрира и да снабдява флотата си.
Флеърмън кимна с разбиране.
— И колко време ще пътуваме в тази мъгла, Капитане? — повтори той.
— Трудно е да се каже — отвърна Фриби. Той погледна към Шкембо за потвърждение. — Може да свърши всеки момент, а може и да продължи още ден или два. Така или иначе, предстои ни още път. Така поне врагът няма да може да ни забележи.
Двамата моряци се сбогуваха, като благодариха на Възпитаника на Огъня за най-вкусната вечеря, която някога бяха опитвали. Когато излязоха на палубата, Шкембо погледна нагоре и каза:
— Почти мога да видя края на мачтата, Капитане. Мъглата май вече се вдига.
Мъглата около „Тромав“ вече се беше вдигнала. Безименният Капитан отиде до главната каюта и долепи ухо до вратата.
— Все още спят, а ние нямаме никакви заповеди! Добре! Ще поддържаме този курс, кормчия.
И той отиде да си легне в койката, като знаеше, че ако вятърът си смени посоката или ако се наложи да сменят платната ще го повикат.
Дъглас и Каспар се разхождаха по палубата, когато „Диамантеното острие“ излезе от Вечните Мъгли като иззад завеса, която се отдръпва и зацепи в пълния блясък на чудесната нощ, обсипана с милиони звезди.
— Сега ще сменим курса — реши Каспар.
— Нека да помогна, Каспар. Наистина бих искал да се науча да бъда Моряк — рече Пътуващият Магьосник. — Какво трябва да се направи?
