Пътуващ Магьосник, нали? Аз във всичко се доверявам на здравия разум на Флеърмън. Случвало му се е да прави понякога грешки, но не и този път, струва ми се. Благословен да е за всичко това.
Тя се изправи на пръсти и го целуна по бузата и се засмя, когато той се изчерви от изненада и удоволствие.
— Синият Чайник все още ли е при нашия Флеърмън?
— О, да! Все още там, макар че сега, като ни няма и двамата, вероятно няма много работа — каза Дъглас. На него му беше приятно да си говори за дома с тази прекрасна дама.
— Знаеш ли — каза Файнсголд, — аз лично дадох Синия Чайник на Флеърмън преди много, много години. Обучих го да готви и да поддържа ред в къщата, защото реших, че един Магьосник-ерген има нужда от редовна топла храна и чисти чаршафи в леглото си.
— Не знаех това, госпожо.
— Ако не ми вярваш, просто попитай Синия Чайник.
— Вярвам ви. Нещо във вас ми напомня за Синия Чайник. Подозирам, че и Бронзовият Бухал знае тази история. Той знае твърде много неща за Флеърмън Флоуърстолк.
— А, ето го и бронзовото клепало! — извика Файнсголд, като сочеше през прозореца.
Бронзовият Бухал влетя в широката закрита градина и кацна на облегалката на едно от малките, дамски кресла. Той им кимна за добро утро.
— Току-що разбрах, че Принцеса Файнсголд е подарила Синия Чайник на Магьосника — му каза Дъглас.
— Да, разбира се. Спомням си това — каза Бронзовият Бухал, като кимна със скърцане. — А тя каза ли ти какво й даде Флеърмън в замяна?
— Не, не съм.
— Той й даде едно клепало за врата…
— Да не би да си ти! — извика Дъглас изненадано.
— Не, не! Друго! То е на вратата й, хей там — и той посочи вратата, през която Дъглас току-що беше влязъл. Момчето си спомни, че го беше забелязало на влизане — представляваше една голяма бронзова ръка.
— В него има магия — обясни Файнсголд гордо. — То ще се пресегне и ще задържи всеки, който се опита да влезе без разрешение, и ще вдигне страхотна аларма, ако някой се опита да проникне в стаята.
— Но за приятели звъни чудесно — каза Бухалът. — Винаги ми е харесвал звука му.
Файнсголд хвана Дъглас за ръка и го заведе да му покаже цветята си.
— Искам да те попитам нещо — каза тя изведнъж. — Добре ли е Флеърмън?
— Бих искал да мога да отговоря „да“ със сигурност — поклати Дъглас глава. — Но той се е оставил да бъде пленен от хората на Фриджън и Чайките са казали на нашия приятел Каспар Мерлин, че ще бъде отведен до Вечния Лед.
— О, за Бога! — възкликна Файнсголд, макар да не изглеждаше толкова притеснена от новините на Дъглас, колкото той бе очаквал. — Надявам се, че се е сетил да си вземе галоши и топло наметало. Фриджън винаги е бил немарлив по отношение на студа и теченията, да знаеш. Това беше и една от причините да не го харесвам, дори в Старите Времена.
— Ти си познавала Фриджън! — попита Дъглас изненадано.
— Разбира се! Преди много години ние всички бяхме съседи. Фриджън и тогава, и сега беше припрян и обичаше да командва и все да се налага, вместо да остави нещата сами да се оправят, нещо, което обикновено дава по-добри резултати, както сам знаеш.
— А, Брайърмот — каза тя, когато видя сина си да влиза. — Кажи да донесат чая тук, ако обичаш. Знам, че бързаш, но този Магьосник толкова ми харесва, че не ми се ще да го пусна да ходи в бой.
— Да, разбира се, че знам за плановете на Фриджън и всичко останало — продължи тя, когато се настаниха на балкона. — Но не съм особено притеснена за изхода, защото тук са синът ми и моите Магьосници.
— Мамо, ти с оптимизъм ли очакваш този бой? — попита с уважение Брайърмот. — Знаеш, че ще бъде доста кръвопролитен. Много хора ще умрат, а и — което е още по-лошо — много може да бъдат поробени, преди всичко това да свърши.
— Знам — въздъхна Принцеса Файнсголд, след което обаче веднага се усмихна. — Но аз съм убедена, че ще успеем да победим Фриджън, независимо от Силите, с които той е се е обградил. Аз ги познавам всичките, и от двете страни, и винаги бих заложила на Флоуърстолк и Компания!
Като целуваше Дъглас за довиждане, тя каза:
— Отнеси едно съобщение от мен за Флеърмън, Дъглас. И, между другото, не се притеснявай за него — той ще се оправи. Стига, разбира се, да се сети за галошите и да се пази от течения. Кажи на Флеърмън, че след сина ми и паметта на покойния ми съпруг все още него обичам най-силно. Кажи му, че като свърши тази история искам да дойде да ми гостува цял месец.
Тя ги изпрати махайки им с ръка, а когато Дъглас се обърна назад за последен път, тя му изпрати въздушна целувка.
На здрачаване те се качиха на „Диамантеното острие“, шхуната на Брайърмот, и отплуваха, хващайки попътния бриз, който ставаше все по-силен, колкото по̀ на югоизток отиваха.
Каспар, който сега беше Старши Матрос, беше страшно горд от новата си длъжност. Брайърмот, капитанът, не го биваше много за Моряк. Няколко минути след като отплуваха, Каспар доказа своите качества. „Диамантеното острие“ цепеше водите към Уотъранд и Топлите Морета с опънати платна.
Глава петнадесета
По пътя към Ледения Дворец Флеърмън се спъна и безмълвно изтърпя войниците да го вдигнат за яката. Усещайки, че те смятат да повтарят това унижение колкото могат по-често, той шепнешком произнесе една магия.
След това вече се носеше напред като шейна, без дори да движи краката си под мантията. Като видяха, че няма повече да им достави удоволствието да падне, Страшилищата започнаха да се движат все по-бързо и по-бързо, опитвайки се да го накарат да се просне отново на твърдия лед.
Докато стигнат до вратите на Двореца обичайно безизразните Страшилища вече се препъваха, вдишвайки тежко и издишвайки големи облаци пара с аромат на бира.
Флеърмън бе все така тих и спокоен.
Ръждясалите панти на Вратата изскърцаха и Магьосникът, заобиколен от маршируващата си охрана, влезе вътре. Там по-малка група — десет от най-големите и грозни Мъже, които Флеърмън някога бе имал нещастието да срещне — го поведе по огромните, затворени между голи стени, прави и пусти коридори от черен лед покрай редица от четириметрови затворени врати, неми пазачи на празните стаи, скрити зад тях.
Повечето от стаите стояха неизползвани, а вратите им бяха напълно заледени с вековен лед. Прахът по пода бе плътен и равномерен.
— Мрачно, студено място — каза весело Магьосникът на Капитана на Страшилищата. Офицерът го изгледа мрачно. Отрядът зави бързо зад един ъгъл и пое по нов коридор. По него имаше следи от живот, боклуци и замръзнали остатъци от храна по пода.
Минаха покрай кухни, от които се носеше неприятната миризма на лошо сготвени храни. Самият въздух миришеше на стара, многократно използвана мазнина. Флеърмън смръщи нос, премлясна един път и направи магия, която поднесе до носа на всеки един от войниците най-ароматните миризми, които някога бяха помирисвали.
Те се размърдаха, облизаха устни и изругаха. Флеърмън си представи точно какви миризми са усетили. Дали офицерът не се тормозеше от мисълта за кекса с боровинки на майка си? Оня обезобразен убиец там дали не бе облян в ароматната миризма на крехко и сочно телешко печено? Един разбойник, този с препаската на едното око, даже се облизваше!
Магьосникът тихо се усмихна.
Вратата на неговия затвор се затвори с глух тътен и изведнъж настъпи пълна тишина. Стените бяха
