господин Кмете. Нека да се приберем вкъщи да вкараме малко вкусен ейл и вкусна гозба в тези пътници. Те доста са вървели и без съмнение са гладни. Къде са ти добрите обноски, на които съм те учила?
С такива добродушни закачки тя ги подкара към най-голямата къща на площада и ги настани около огън, поддържан с Морски Въглища, докато тя и нейните снахи и прислужници се разшетаха да приготвят вечерята.
Много от хората, които ги бяха придружили до площада, сега ги последваха и в къщата на Кмета, където всички се настаниха като у дома си. Един доброволец отвори буренце с ейл и напълни с него всички чаши, а после продължи да се грижи те да са постоянно пълни. Старец с прошарена квадратна моряшка брада седна на прозореца и започна да свири тъжни морски мелодии и весели танци на китарата си. Той имаше само един крак, а на мястото на другия се виждаше дървен крак. Гостите пригласяха на песните и се забавляваха неистово.
Почти всички, които ги бяха последвали от площада, се оказаха роднини, при това жени на възраст от деца до късни старини. Най-малките бяха благовъзпитани момчета и момичета. Всички старци бяха толкова весели и жизнени като Баба Мириам.
Всеки здрав мъж в селцето с изключение на кмета и на няколко млади помощници, които очевидно биха предпочели да са в Морето, вече бяха наизлезли с рибарските с лодки, тъй като мрежите, както обясниха местните хора, първо се поставят, а после се прибират.
— А Кметът търгува за всички ни — извика самият той. — Хайде сега на вечеря, и се надявам, че обичате риба, защото само това има за ядене докато не предадем бъчвите и не се върнем с парите.
Дъглас, който на пет от последните си шест вечери беше ял Риба, не очакваше обещаната гощавка с нетърпение, но за негова изненада, когато опита от първото рибно блюдо, което сложиха пред него, то имаше вкус на най-доброто телешко в лютив сос. Той спомена за това на баба Мириам, която седеше от дясната му страна.
— Трябва да знаеш, млади Дъглас, че повечето моряци и рибари мразят да ядат риба! Нашите прапрабаби във Феърстранд са измислили рецепти, с чиято помощ рибата, която ядем, да има вкуса на… почти всичко, което нямаме. Така се предпазваме от монотонност, момчето ми.
И така Дъглас вечеря с риба, която имаше вкус на крехко телешко печено — много добре сготвено, но не прегорено — и с риба, която имаше вкус на печено пиле — доста пикантно, но превъзходно — и дори с риба, която имаше вкус на риба, а именно на най-хубавия възможен бял тон.
На заранта Дъглас се събуди от шума на викащи мъже, боботещи машини и плющящи платна — звуци, които не беше чувал откакто бе напуснал доковете на Пертсайд. Те, заедно с миризмата на прясна риба, събудиха в него мили спомени от детството му.
Моментът беше толкова носталгичен, че той лежа дълго в леглото, като просто слушаше и дишаше пресния въздух, оставяйки се той да го понесе назад във времето.
Тогава с тропот по прозореца пристигна Бронзовият Бухал. В същия момент на вратата почука и Баба Мириам.
— Флотилията пристигна! Ставай, за да видиш гледка, каквато досега никога не си виждал!
Той се облече бързо, като намери изтърканите си от пътуване дрехи изпрани и изгладени. Когато се опита да благодари за това на Мириам, тя го избута през входната врата и го заведе да види как се разтоварва рибарската флотилия.
— Ще закусите, когато работата свърши — извика тя. — Ето сина ми, Капитан Холмс Бекет.
— Рекорден улов — каза на Кмета снажният, белобрад човек с високи ботуши и червена кърпа. — Надявам се, че имаш достатъчно бъчви за тях.
— Кога ли не съм се справял, братко — извика Кметът. — Я спри за миг, да се запознаеш с нашите гости.
След запознаването работата продължи, като мъжете и момчетата изриваха един огромен сребърен поток от риба в чакащите дървени колички, които дрънчаха по калдъръма. Помощниците на Кмета започнаха веднага да подреждат улова в огромни дървени бъчви, слой подир слой — първо сол, после риба, после пак сол, и така нататък докато бъчварят не кажеше, че бъчвата е достатъчно пълна. Накрая отгоре им се слагаше още един слой сол и бъчварят и помощниците му ги затваряха, набиваха капака, запечатваха ги с восък, и гледаха как Кмета ги подпечатва със своя печат, който висеше на верижка около врата му.
— По-късно тази вечер ще има голяма веселба — каза Кметът. — Танци и песни, а и момичетата са подготвили за нас някаква програма в кметството. Утре всички ще дойдат да товарим каруците. Ще теглим жребий за това кой да кара воловете.
— Ние празнуваме всеки улов — по този начин отдаваме благодарност на нашия създател — каза Мириам. — Ние вярваме, че той обича да ни вижда как упорито работим, щастливи, доволни и смело посрещащи всички проблеми пред нас. Лошото време от миналата седмица е всъщност причината за този богат улов.
— А някои от тези риби ще стигнат ли до пещерите на Брайърмот?
— Веднага ще ти отговоря точно — каза Кметът и ги заведе в канцеларията си, където отвори един огромен, подвързан с плат тефтер.
— Дуелмленд, Дуелмленд… — Той разлисти страниците. — Да, ето го. Фортуут, Главния Прислужник на Брайърмот, ни е оставил постоянна заявка за петнайсет бъчви месечно, а засега сме му доставили само дванайсет. Ще му изпратим още три и две като добавка, защото е толкова добър клиент.
Холмс се засмя.
— Джуджетата особено много обичат солена риба. Те самите не ловят риба, разбира се, защото са миньори и инженери. Купуват всичко от хора като нас.
— Ами ако аз искам да отида в Дуелмленд? Всъщност имам да предам нещо на Принц Брайърмот.
— Великолепно! Великолепно! Разбира се! Ние малко се притесняваме, да не би някой да се опита да ни нападне и да открадне доставките, особено сега, когато има толкова много дезертьори от армията на Херцог Юнисед в планините…
— Да, и аз самия съм виждал някои от тях — съгласи се Дъглас.
— … ще бъде истинска благословия да имаме на помощ един приятелски настроен Магьосник, който да ни помага да пазим стоката. Ако и ти мислиш така, разбира се. Смятам, че това е чудесна идея.
Дъглас беше повече от готов на това и на следващата утрин той седна върху твърдата седалка на една здрава, висока каруца, натоварена с две огромни бъчви солена риба. До него, държейки юздите на шест едри и спокойни бивола, седеше момче на име Джордж. Неговата баба, Мириам Бекет, дойде да се сбогува.
— Джордж, ти си любимият ми внук, чуваш ли? Добре да се грижиш за Мастър Дъглас и Бронзовия Бухал, разбра ли? Пази се от тия там разбойници, но ако ви направят някоя засада, дръпни се от пътя на Магьосника. Бас държа, че ще може добре да им отвърне на тия бандити с огън, ако това, което Бронзовият Бухал разправя, е вярно, а аз мисля, че е.
— Да, бабо — каза момчето и се ухили до уши на жизнената стара дама, която, както бе открил Дъглас, беше майка, сестра, леля или баба на повече от половината от жителите на Феърстранд. — И аз бих искал да видя малко от тия фойерверки!
— Добре се пази и предай много поздрави от мен на Принц Брайърмот — каза Мириам на Пътуващия Магьосник. — Той ще си спомни за мен! Изтанцували сме доста завръщания на Флотата ние двамата, в добрите отминали времена. Довиждане, и какво чакаш, момко? Хайде, потегляй!
Тя им помаха на изпроводяк, а Дъглас, седнал до младия великан Бекет, гледаше как шестте бивола се напъват по стръмния хълм зад селцето Феърстранд. Бронзовият Бухал кръжеше над трите каруци в ярките утринни лъчи на слънцето, проблясвайки ярко като семафор към рибарските лодки, които оставаха сега закотвени до плажа.
— Ще влезем в Дуелмленд от задния вход, така да се каже, и първо ще говорим с Главния Прислужник, вместо с Принца, ако разбираш какво искам да кажа — рече Джордж на Дъглас, докато се търкаляха по пътя.
— Разбирам. Нямам нищо против да вляза в къщата на Брайърмот през задната врата. Сигурен съм в доброто посрещане, което ни очаква там.
Късно сутринта те стигнаха до широка тераса и се спряха в малка горичка с високи, стройни дървета, които растяха почти до ръба на скалите. Без какъвто и да е видим сигнал, скалите пред тях се разделиха
