Най-после видяха земя, или по-точно десетки малки островчета обкичени със сиво-син лед и бял сняг, разположени по протежението на една ледена река. Фриби пое кормилото и внимателно прекара кораба между тези бариерни островчета в едно почти изцяло замръзнало пристанище. На брега му се намираше доста голямо селище, а в пристанището неколкостотин кораба от всевъзможни видове нетърпеливо се люлееха върху вълните. Флеърмън забеляза, че флотилията на Фриджън още не е отплувала.
Екипажът намусено се зае да разчупва замръзналата пяна от макарите и платната и започна да си разменя ругатни с докерите, които чакаха, за да завържат кораба към кея.
— Не бих казал, че е твърде приветливо място — помисли си Флеърмън на глас. — Влезте, Капитан Фриби! Това все пак е вашият кораб. Няма нужда да чукате на вратата.
Това, че Магьосникът точно знаеше какво прави той от другата страна на дебелата, обкована със желязо врата, стресна Фриби и го накара да почувства моментен пристъп на страх.
— По дяволите! — изруга той като влезе. — Ако си толкова добър с магиите, защо не отлетя оттук още преди седмица, за да ни спестиш идването до това студено и неприятно място?
— И ми носиш съобщение от Юнисед?
— Тия двамата ми казаха…
— Че трябва да остана на кораба, докато осигурят въоръжена охрана, която да ме отведе в Двореца?
Фриби прекара ръка през брадясалото си лице и рошавата си коса.
— Да, да, да останеш на борда. Ескортът ще бъде тук сутринта. Сега денят е приблизително равен по продължителност на нощта. Знаеш ли, че по средата на зимата слънцето залязва почти веднага щом изгрее?
— Да, знам това, защото съм ходил в Далечния Север няколко пъти. Така или иначе, искам да ти благодаря за приятното пътуване дотук. Както ти сам посочи, аз можех да избягам по всяко време, но минавало ли ти е през ума, Фрисби…
— Фриби!
— … Фриби, че съм тук, защото го искам? Искам да говоря с Фриджън…
— Моля ви, не това име! — извика Капитанът с истински страх в очите си. — Това е името на злото, с което всички трябва да се съобразяваме!
— Слушай, морски нещастнико — каза тъжно Флеърмън Флоуърстолк. — Ще ти дам един великолепен съвет и ще се моля да се вслушаш в него.
Флеърмън направи знак с едната си ръка и в средата на масата се появи жълт пламък. Фриби се сви при вида на еднометровия пламък, който ближеше покрива на каютата. Огънят излъчваше топлина и светлина, но даже не беше почернил дървото.
— Ти по душа си добър човек — каза Флеърмън убедително. — Моят съвет е да се разкараш оттук, да поемеш курс на юг и да се присъединиш при Уотъранд към флотата на Огурян за предстоящата битка. След като всичко това свърши, може би ще можеш отново да станеш независим Морски Капитан, какъвто си бил и преди.
— Ами ако Огурян и ти… нали знаете… не спечелите? Тогава какво, господин Магьоснико?
— В сърцето си знам, че ще спечелим — каза Флеърмън сериозно. — Не си ли съгласен, като се замислиш внимателно?
— Може би. Още повече, че наистина не искам Фри… онзи Крал да победи. Какъв ли свят ще създаде той? Това се питам понякога.
— Е, и?
Капитанът драматично извърна поглед назад през всяко от рамената си, след което присви очи от силната светлина на пламъка.
— Не-е-е, ако въобще съм си мислил за това, съм смятал че войната ще се проточи с години, даже с поколения, че аз ще доживея да си получа пенсията и че на стари години ще се оттегля на някой слънчев остров.
— Ти не си глупак, Фриби! Вече би трябвало да познаваш Фриджън по-добре. Той няма да приеме боя, освен ако не е измислил нещо нечестно. Той иска да покори целия Свят, след което да се наслаждава на своите безчинства и нечестно събрани богатства. И бързо! Позволи ми да ти кажа, че в Битката при Топлите Морета ще има победител, един победител със сериозна победа. И аз ти казвам, че това трябва да е Конфедерацията на Светлината, вместо този осакатяващ, разтърсван от болки, тъмен студ — студа на Фриджън.
— Аз и от едната, и от другата страна пак бих си изкарвал заплатата — каза Фриби, но вече не звучеше толкова уверено.
— Злото никога не може изцяло да бъде победено. Най-доброто, което можем да направим, е да се изправим срещу него, очи в очи, и да се борим срещу него. Всяко друго решение би означавало да оставим Фриджън и Тъмнината да спечелят, не разбираш ли? Е, ние ще победим!
Пламъкът се виеше и трепкаше при неговите думи като свещ, поставена твърде близо да устните на говорещия. Фриби стоеше запленен, неподвижен и хипнотизиран в продължение на няколко твърде дълги секунди, след което се обърна и отвори вратата на каютата без да каже нито дума повече.
— Капитан Триби! — извика след него Флеърмън.
— Фриби — каза морякът слабо. — Какво мога да направя за теб, Магьоснико? Ти казваш, че не искаш да те пусна да избягаш, че искаш да се срещнеш с Крал Фри… Фри… Фриджън. Твърдиш, че искаш да си във властта на Фриджън. Какво мога да направя аз, за да ти помогна?
Очите му се разшириха от изненада.
— Видя ли? Чу ли? Аз произнесох името му почти без да заеквам!
— Жалко е. Вярно е — изрецитира Флеърмън, като се настани върху един сандък под прозореца.
— Няма ли поне да ми позволиш да те отведа оттук през нощта?
— Не, аз трябва да се срещна и да говоря с Фриджън. Ти, обаче, ще останеш тук докато се върна и тогава, приятелю, ние двамата заедно ще отплуваме за Уотъранд. Ако искаш, разбира се. Фриби, сега свърши нещо умно и правилно, но и трудно. Чакай ме тук тази нощ и утре вечер. Ако не се върна, избягай в Уотъранд и разкажи на Огурян какво се е случило и че искаш да служиш във флота.
— Ами ако Фриджън ми заповяда да отплувам преди да си се върнал?
— Отплувай и се отправяй колкото се може по-бързо към Уотъранд. Аз ще намеря друг начин да отида дотам.
Фриби вдигна рамене като човек, който току-що се е освободил от огромен товар, който сам не е знаел, че носи на плещите си.
— Аз ще те чакам, Флеърмън Флоуърстолк. Както ти заповядваш!
— Не, не по заповед. По собствено желание. Това е първото изискване, за да отърсиш душата си от ледените клещи на Крал Фриджън. Лека нощ, Капитан Фриби.
Докато се разхождаше обратно из кораба си Капитанът на „Ледената Принцеса“ изведнъж осъзна, че името му вече не се изопачава от Магьосника. На душата му стана по-леко и той започна да си подсвирква.
Глава четиринадесета
Няколко минути насаме с майката на Брайърмот убедиха Дъглас, че това, което я отличава от всички останали, е нейното достойнство — нещо, което й позволяваше да полива цветята с градинарска престилка, докато си говореха — както и спокойната й самоувереност. Дългогодишна самоувереност, резултат от опита и любовта, реши Пътуващият Магьосник. Той я хареса от пръв поглед и беше очевидно, че и тя го е харесала.
— Много е жалко — каза Файнсголд, като навеждаше дългата шийка на медната си лейка над една саксия с червени рози, — че тези проблеми ще те отведат много скоро далеч оттук, точно когато се запознахме. Исках да си поговорим за градинарство и огнени магии и за това как живеят сега хората в долината. Страхувам се, че ние тук в Дуелмленд късно научаваме новините.
Тя остави лейката и се обърна към него.
— Е, Дъглас, млади човече, нека те погледна сега на светло! Флеърмън сам те избра за Чирак и
