Травис изследва намръщените физиономии на останалите трима на масата.
— Помислих си, че мога да се отбия и да те спася.
— Тя не се нуждае от спасяване — измърмори Тони Грант.
— Точно така — мрачно добави Рой Грант. — Дъщеря ми може да се грижи сама за себе си.
— Разбира се, че може — допълни Бет Грант с майчинска гордост.
— Всеки се нуждае от спасяване от време на време — въздъхна Травис, седна до Джулиана и взе листа с менюто.
— Умирам от глад. На един мъж му стига да поработи цяла сутрин върху финансите на „Флейм Вали“, за да му се възбуди апетитът. Или да му се повдигне в зависимост от гледната точка. За щастие, имам силен стомах. Курортът отново е в страхотен батак, нали?
Тони Грант пребледня, след това почервеня.
— Извинявайте — измърмори той и избута стола си назад от масата. — Трябва да тръгваме, ако искаме да се доберем до Сан Диего тази вечер. Рой, ти и Бет трябва да хващате самолет.
Бет се изправи и кимна на съпругата си.
— Да, скъпи нямаме много време. — Тя се намръщи към Джулиана. — Скъпа, нали помниш за какво говорихме?
— Разбира се, мамо. Приятен път до Сан Франциско.
Като хвърли последен несигурен поглед към Травис, Бет се обърна, тръгна след съпруга и девера си и излезе от ресторанта.
— А сега какво — каза Джулиана. — Май сметката остана за мен.
— Можеш да си го позволиш. Парите не спират да се стичат към теб, откакто си отворила „Каризма“.
— Означава ли това, че трябва да платя и твоя обяд?
Травис затвори листа с менюто и се замисли.
— Обичайно е клиентът да поема разходите на консултанта.
— О.
— А сега, колко предложения за брак си колекционирала, откакто си постъпила в колежа, Джулиана?
Джулиана започна да мига.
— Подслушвал си, а?
— Нямаше как. Всички бяха така увлечени в този малък интимен семеен разговор, че никак не ми се искаше да ви прекъсна.
— Забрави за дългата ми и жалка история с колекционирането на предложения за женитба. Никое от тях не е имало някакво значение.
— Щом казваш.
Два дни по-късно Джулиана отново се хранеше в ресторант. Този път сама с Травис.
— И как мина срещата с Дейвид днес?
Джулиана бодна една от пържените стриди в чинията си и ентусиазирано я сдъвка. „Трежър Хаус“ винаги приготвя особено добре този конкретен специалитет, помисли си тя. След като от другата страна на масата не дойде никакъв отговор, веждите й се събраха в дълбока бръчка.
— Не мина ли добре?
— Да кажем, че в момента Къркуд не е за завиждане.
Травис съсредоточено поглъщаше рибата меч, което показваше, че не е много доволен.
— Знаеш ли какво, Травис, през последните няколко дни си доста кисел — натърти Джулиана.
— Работя по осемнадесет часа дневно и се опитвам да спася проклетия курорт, да помогна на новия си офис да стъпи на крака, да поддържам духа на маса важни клиенти и да намирам време за теб. В какво настроение точно искаш да бъда?
— Може би вечерята навън не беше толкова блестяща идея.
— Не. В офиса ме чакат куп документи, които би трябвало да преглеждам дори сега, в момента, в който говоря. Но след като идеята да вечеряме навън беше моя, мисля, че трябва да си затварям устата.
— Е, и как мина срещата с Дейвид?
— Както казах, не е доволен. Предложих един възможен начин за излизане от батака, но той не я хареса.
— И какъв беше начинът?
— Да намери купувач за „Флейм Вали“. Може би някоя хотелиерска верига. Организация, която би се съгласила да плати на кредиторите на курорта и да остави Къркуд като мениджър.
Джулиана се намръщи.
— Разбирам защо не е приел веднага с радост това предложение. Последното нещо, което той иска, е да продаде мястото. Най-важното е то да не се пипа. — Тя се спря, замисли се върху това, което чичо Рой й каза преди два дни. — Това е семейно предприятие.
— Той не пропусна да ми го напомни, Джулиана, трябва да ти кажа, че има вероятност, много голяма вероятност да не бъда в състояние да го спася.
— Ще го спасиш.
Тя му се усмихна с цялото доверие, на което беше способна.
— По дяволите, бих искал да не си толкова безразсъдно сигурна, че ще спася курорта. — Нетърпението на Травис блесна в погледа му. — О, Господи. Виж какво, всъщност не искам тази вечер да говоря за „Флейм Вали“.
— Добре. Тогава искаш ли да говорим за „Каризма“? — Джулиана взе последната стрида от чинията си. — Мисля да въведа нова линия чаши с голяма емблема на тях. Намирам го за страхотна реклама. Всеки клиент, който използва една от тях вкъщи, ще се сеща за „Каризма“.
— Навярно не е лоша идея, но точно сега не искам да говорим за нея или за каквото и да било за „Каризма“.
— Добре, тогава за какво искаш да говорим? — попита тя търпеливо, докато с вилица събираше остатъка от салатата си от аншоа с чесън.
— За нас.
— За нас?
Тя спря да дъвче и напрегнато го изгледа. Той определено беше в странно настроение тази вечер.
— И какво за нас?
Тя наблюдава Травис, докато той оглеждаше небрежно шикозната трапезария. Мястото беше пълно с небрежно шикозни посетители, небрежно шикозни папратовидни растения и множество сервитьори, достойни за кориците на луксозни списания. Ресторант в класически калифорнийски стил.
— Казваш, че Къркуд те е довел тук вечерта, преди да ти направи предложение? — попита Травис.
— Да. Както и повечето, които са ми правили предложение, откакто дойдох в Джуъл Харбър.
— И колко са били те?
Тя го погледна намръщено.
— Пак ли питаш за бройка? Всъщност не бяха толкова много. Двама или трима, най-много. Искам да кажа, че едва ли могат да се смятат агентът на недвижими имоти, който ми осигури наемането на „Каризма“, или неотразимият секси красавец, който ми продаде първата машина за еспресо. Бяха много мили мъже, но безкрайно повърхностни. Търговци.
— Аха.
— Виж какво, Травис, съжалявам, че толкова много мъже са искали да се женят за мен. Вече ти обясних, че никой от тях не е бил сериозен продължително време.
Травис кисело се усмихна.
— Тероризирала си ги всички, така ли? — Посегна към портфейла си. — Хайде, да си тръгваме.
— Къде отиваме?
— На разходка.
— По това време на нощта?
— Това не е центърът на Ел Ей. Това е Джуъл Харбър, не забравяй. Искам да поговоря с теб, но не
