Накрая Уеланд бе допуснат в покоите му. Той заяви:
— Ваше Величество, трябва да обсъдим някои неща. До утре Хелга и Фърлан ще са научили за гостите и ще започнат да се чудят какви са. Хората вече взеха да питат за двайсетте викинги, които са пристигнали и са били приети радушно от вас. Да, те не са никак глупави. А съпрузите им имат свои довереници, не се съмнявайте в това, особено Фром. Известно ми е, че плаща скъпо на издайниците си.
Роло поглаждаше брадичка с болните си, подпухнали пръсти. Странно, но ставите не го въртяха така мъчително тази вечер. Не, чувстваше се обновен. Бе получил повече, отколкото заслужава всеки смъртен. Знаеше го и се питаше дали християнският бог, или викингските небесни закрилници бяха изпълнили най- съкровеното му желание.
— Да — промълви най-сетне той. — Налага се да поговорим.
— Аз имам план, Ваше Величество — обади се Мерик и се подпря на лакти.
Фърлан сновеше напред-назад пред сестра си Хелга, но Хелга не й обръщаше внимание. Тя забъркваше някаква отвара и мерките трябваше да бъдат точно спазени.
Фърлан каза за трети път:
— Кои са тия викинги? С тях има и едно момиче, но никой не знае кое е. Кое е то, Хелга? Трябва да предприемеш нещо. Погледни ме! Прикади жалките си буламачи и се допитай до тях! Надзърни в сребърната си купа.
Хелга привърши с меренето. Едва тогава вдигна очи към сестра си. После отново сведе поглед и внимателно започна да бърка фината смес в малката сребърна купа. Промълви с тихия си, кадифен глас:
— Сега разбирам защо мъжът ти толкова често те избягва, Фърлан. Непрекъснато хленчиш и мърмориш без полза, вайкаш се и се тормозиш. Досадно е. Седни най-после и си дръж езика зад зъбите. Трябва да приготвя това или ще се съсипе.
Фърлан, уморена и изнервена, седна. Бяха в кулата на Хелга, където на прислугата бе забранено да влиза. Никой не припарваше тук, освен Фърлан. Дори съпругът на Хелга, Фром, не прекрачваше прага на светилището й. Никак не го харесваше и постоянно й натякваше за него, но Хелга не отстъпваше. А той бе безсилен срещу нея. Докато наблюдаваше съсредоточеното изражение на сестра си, с което тя бъркаше поредния си гнусен илач, Фърлан си мислеше, че Фром се бои от жена си и единствено страхът възпира жестоката му грубиянска десница срещу нея. Тя се питаше за какво ли е този път отварата.
Може би е отрова за Роло? Проклет да е старецът, дето сякаш се кани да живее вечно. Защо просто не умре? Вече е на петдесет и шест години, но въпреки схванатите стави още е здрав като бик, зъбите му са на мястото си, косата на главата му е черна, а гърбът — изправен.
Не, не е отрова. Явно е нещо за приумиците на Хелга. Фърлан впери взор в по-голямата си сестра и осъзна, че Хелга изглежда много по-млада от нея. По лицето й нямаше бръчки, кожата й бе мека и гладка, косата — гъста и буйна и тъй светлокафява, че бе почти руса. А кръстът й изобщо не бе надебелял за толкова време. Хем беше на трийсет и пет години. Фърлан бе едва на двайсет и девет, но с вида си приличаше по-скоро на съпруга на Роло, а не на негова племенница.
Фърлан отново понечи да скочи и да заснове напред-назад, но в този миг сестра й я стрелна с поглед и тя замръзна на стола. Пръстите й яростно замачкаха диплите на полата. Просто не я свърташе на едно място, непременно трябваше да върши нещо. Но това вече й костваше усилия, защото бе много дебела. Толкова деца бе родила и все мъртви, та сега не й бе останало нищо, освен грозно провисналата кожа и отпуснатата плът.
— Готова ли си, Хелга?
— Да. — Хелга се изправи и се взря в проклетата си отвара, която можеше да бъде сбъркана с бистра супа без мирис. — Сега — рече тя, надигна купата и я пресуши. Избърса устните си с ръка. Лицето й се изкриви от погнуса, но само за миг. После леко докосна с пръсти гърлото, брадичката и накрая меката, нежна кожа под очите. Промълви: — Добре, Фърлан, дошли са непознати гости. Роло и оня глупак Уеланд не казват на никого какви са. Дори Ота мълчи като пън. Така ли е?
— Да. Кои са тези пришълци?
Хелга сви рамене.
— Скоро ще разберем. Защо се тревожиш?
— Знам, че е тя.
— Тя? Коя?
— Ларен, Хелга. Не се прави, че не разбираш за кого говоря!
— Ларен — повтори тихо Хелга. — Странно. Отдавна не съм се сещала за това дете. Наистина ли смяташ, че момичето може да е останало живо? И се е върнало? Колко интересно. Но Таби не е с нея, ти не спомена за никакво хлапе. Сега трябва да е на шест години, да, още момченце, а нали знаеш колко са крехки децата. Малко коварен вятър и детето се разболява и умира. Да, такива крехки същества са. Тъй че дори да е Ларен, какво те е грижа?
— Мразя те, Хелга! Все се правиш на много умна и хитра. Мразя те! Ако е Ларен, значи е тук, за да ни въвлече в нови беди, повече, отколкото би могла да предотвратиш с твоите измислени буламачи.
Хелга се усмихна и сви рамене.
— Нека прави пакости, ако ще. Не е ясно какво се е случило с нея. Успокой се. Станала си още по- дебела, Фърлан. Трябва да се откажеш от бонбоните, които държиш до леглото си. А Кардъл е толкова слаб, горкичкият. Гърдите му сякаш са залепнали за гърба.
— Върви по дяволите, Хелга, износила съм осем деца! Жената напълнява, когато храни бебе в утробата си.
Но Хелга не й обърна внимание, защото бе пряка свидетелка на бременностите на сестра си, както и на всичките й неуспешни раждания. Каза, като сви рамене:
— Надявам се, че е Ларен, отдавна изгубената ни природена сестрица. Беше такова чудновато дете, все се щураше насам-натам до пръкването на Таби, после стана такава майчица за него, много по-грижовна от собствената, оная мръсна неверница. Чудно ми е как ли изглежда Ларен сега. Вече е на осемнайсет или горе-долу на толкова. Да, как ли изглежда?
— Нищо ли няма да предприемеш?
Хелга се втренчи през тесния прозорец, който бе обърнат към хълмистите възвишения отвъд града. Навсякъде имаше зеленина, макар есента да бе настъпила от доста време. Билата им бяха покрити със зелени дървета и трева, с цъфнали маргаритки и глухарчета. Тя се насили да погледне сестра си. Видът й бе отблъскващ, но нали й бе сестра.
— Естествено, че ще предприема. Трябва само да изчакаме и да се убедим, че това непознато момиче е Ларен. Тогава ще решим.
Ларен бе облечена в светлооранжева ленена рокля — любимата на Айлирия, както сподели с Мерик, докато изглаждаше гънките на плата. А в трите тънки плитки, изкусно вързани над челото й и завити зад ушите, бе нанизана оранжева панделка. Носеше две гривни, подарени от Роло същата сутрин.
„Прилича на принцеса“, помисли си Мерик и остра болка прониза корема му. Целият й вид говореше, че принадлежи на това място. В походката й се забелязваше новопридобита увереност, в думите също. За първи път, откакто я бе отвел със себе си от Киев, той се почувства разколебан. И му стана неприятно.
— Страх ли те е?
— Да — отвърна категорично той, после се сети, че не би могла да прочете мислите му. — Ти се страхуваш от срещата със заварените ти сестри и техните съпрузи, нали?
Тя кимна и улови ръката му.
— Толкова много си ми говорила за тях, че отдавна неизвестността не ме плаши. Не, не е това. Други неща ме безпокоят. — Погледна ръката й, пъхната в неговата, и добави бързо, преди да е започнала да го разпитва. — Снощи спа непробудно.
Тя му се усмихна.
— Не го очаквах. Това беше предишната ми спалня. Мъжете ни отвлякоха с Таби от същото легло. Нищо не се е променило.
Замълча, само свиването и отпускането на пръстите в шепата му издаваха, че е напрегната. Чакаха зад
