миналата седмица. Не беше достойно от моя страна. Съжалявам! Противно на очакванията ми, Хенри Уйклоу си е държал езика зад зъбите.
Кейт можеше вече да си отдъхне.
— Приемам извиненията ви, ако държите още на честната си дума и моля без изненади…
— Ще ми позволите ли само една малка изненада? — помоли Тед, когато на един кръстопът колата се отклони вдясно и започна да се изкачва по хълма.
Меката светлина на фаровете очерта силуета на замък, чиито кули бяха обрасли с бръшлян. Типичен ирландски замък.
— Надявам се, че отговаря на вашия вкус. Замъкът хотел разполага с първокласна кухня — добави той.
Влязоха в двор, застлан с плочи. На паркинга се виждаха луксозни лимузини и спортни коли. Лотосът спря близо до входа. Портиер в ливрея се приближи с отмерени крачки и отвори вратата на Кейт, а мистър О’Мейли предаде ключа от автомобила на един младеж.
„Дано не изчезне с нея“ — помисли си Кейт.
Двамата влязоха под ръка в огромния хотел, обзаведен във викториански стил. Разкошът, разкрил се пред очите на Кейт, надмина очакванията й. Целият салон беше облицован с мрамор. Свещи в сребърни канделабри, тежък плюш, канапета с брокат и тапицирани с коприна столове — великолепие от миналите векове — я накара да затаи дъх.
— Май трябваше да се преоблека? — подхвърли нервно тя, усещайки, че посетителите наоколо я наблюдават.
Тед погледна плътно прилепналите й дънки:
— Не се безпокой — утеши я той, възвръщайки самочувствието й. — Това е хотел, където гостите идват след риболов или поход, а това предполага по-свободно облекло. Едва ли някой ще предпочете да носи цял ден бяла риза с колосана яка.
Ресторантът приличаше на море от светлини. Скоро Кейт се развесели. Откъде ли идваше това настроение? Вечерта й се струваше като предварителен подарък за рожден ден.
— Знаете ли, това е най-щастливият ми миг, откакто… — запъна се тя.
Тед вдигна вежди в очакване на следващите й думи.
— Няма ли да се доизкажете?
— Откакто съм в Дъблин…
— Мисля, че щяхте да кажете нещо друго.
Действително, Кейт искаше да продължи: „… откакто ми показахте околностите на Дъблин“.
С тъга си спомни за онова време … телеграмата от Майкъл, радостта от срещата, посрещането. Едва, когато той й съобщи за предстоящия си развод, тя почувства истинска радост, но не за дълго…
— Забравете думите ми. Да не си проваляме вечерта. Искахте да говорим служебно… — подхвана Кейт, мислейки, че околните ги вземат за влюбена двойка и закри лице с картата за меню.
Внезапно очите й се насълзиха. Стори й се абсурдно, дори смешно.
„Защо пък не — ако Тед не ми е шеф и не беше сгоден, ако ги нямаше Мойра и Майкъл, ако…“ — разсъждаваше тя, но гласът на келнера прекъсна мислите и.
— Едно сухо мартини, Дан! — поръча Тед.
Кейт разбра, че тук го познават, но бе доволна — особено след случая с Хенри, че не се държеше с нея като с метреса.
Това бе служебна покана за вечеря и не вършеха нищо потайно или нередно. Все пак тя остана нащрек, за да избегне евентуални неприятности.
— И за мен! — допълни тя.
— Не предпочитате ли вино пред мартини?
— Скоро ставам на двадесет и две. Не се безпокойте, няма да падна веднага от стола.
— Страхувам се, че трябва да сте трезва. Предстои ни сериозен разговор. Но както желаете. Моля, донесете мартини и за двамата.
— Дадено, сър!
— А какво предпочитате за вечеря?
Кейт погледна менюто:
— Блини с хайвер и сьомга.
— Обичате ли риба?
— Да. Защо питате?
— Препоръчвам ви един местен специалитет — печен фазан.
— Тогава поръчайте, ще го опитам.
— Вие сте жена, която знае какво иска. Добре, мадмоазел. Ще поръчам и бяло вино — сладко или сухо?
— Изберете вие. Обичам приятните изненади. Впрочем, откакто съм тук, вие постоянно ме изненадвате — отбеляза тя.
— Приятно, надявам се.
— Да, но не винаги.
— Това зависи до известна степен и от вас.
Келнерът донесе поръчката и Тед добави:
— Моля, бутилка вино „Батард Монтраше“! Мартини не се пие наведнъж — обясни той, когато партньорката му взе чашата си.
— А как?
— Задържа се в устата — усмихна се Тед.
Кейт също се засмя.
— В такъв случай ще го пия цяла вечер — пошегува се тя.
— Сега вече знаете как се консумира мартини.
Питието имаше вкус на лекарство. Скоро Кейт почувства тръпчивия му вкус, отпи още малко и попита за целта на настоящата покана.
— С една дума: не желая да загубите стипендията си, това е всичко — лаконично отвърна О’Мейли.
— Означава ли това, че не сте доволен от работата ми?
— В началото бях скептично настроен. Понеже всички ме убеждаваха да назнача жена, постъпих така. Оказа се, че притежавате не само талант и усърдие, но и амбиция. Понасяте критика. Искам да ви помогна за в бъдеще и предлагам да останете на щат при нас с цяла заплата, като продължите следването си в колежа. Надявам се, че и занапред ще има работа за вас и фирмата „Догън О’Мейли“ няма да бъде ощетена.
— Не желая да следвам!
— Има и други професори освен Майкъл Догън. Моля ви, опитайте!
— Какво ще стане, ако откажа?
— Съжалявам, но тогава ще се принудя да използвам цялата си власт — безцеремонно заяви той.
— Явно, не сте свикнал да ви се противоречи?
— Да. Вие сте най-своенравното създание, което съм срещал досега. Предупреждавам ви, търпението ми има граници! Не си играйте с огъня, за да не си опарите пръстите!
— Щом настоявате, приемам предложението — каза Кейт изведнъж.
Смяташе, че следването ще й даде възможност, от една страна, да се среща по-рядко с Тед, а от друга — да се свърже с Майкъл.
Сервираха виното. Келнерът се отстрани, докато Тед го опитваше.
— Отлично — кимна той. — можете да наливате.
Кейт отпи глътка вино:
— Чудесно… и много… съблазнително…
Келнерът се учуди, когато двамата му клиенти избухнаха в звучен смях.
Сребристият лотос спря пред къщата на О’Конърови.
— Знаете ли, че наближава полунощ? — отбеляза Кейт.
