прокарваха четката по космите им, караше конете да потръпват недоволни. Избутването на сламата, на която бяха спали, се извършваше с греблата с такова бързо темпо, че въздухът се изпълни с плява и прах. Конярите отвориха широко вратите. Вкарваха вътре количките с пресен фураж. Вилите се забиваха бързо в сеното и то заприлича на поток, потекъл към яслите и по пода на конюшните. Слънчевите лъчи влизаха през прозорците на тия просторни и светли помещения и позлатяваха сеното. Конете, изкарани в дворчетата, бяха върнати назад. Те се втурнаха като вихър по местата си, душейки с трептящи ноздри уханието на прясното сено. Малките кончета скачаха около майките си, скупчваха се. Майките им ги зовяха с нежно, тихо цвилене. Весели бяха невинните и палави кончета. Но повече от половината ги нямаше, не се чуваха техните имена. Лицата на табунджиите, посърнали и скръбни, най-ясно говореха колко тежко беше засегната конефермата.
Не остана назад и бащата на Думитрица. Тая сутрин той работи с такава голяма бързина, че само неговото ненадминато майсторство да си служи умело и точно с разните инструменти го беше предпазило от някоя злополука.
— Готови сме, бай Тоадере — съобщи му Гица.
Тоадер прекъсна напрегнатата си работа, натовариха няколко лодки с дъски и потеглиха. Другите щяха да тръгнат след тях.
Наближиха тинестото място и почнаха да редят дъските. Хвърляха дъски, стъпваха на тях и пак хвърляха други по-нататък. Дъските потъваха под тежестта на хората, особено когато носеха греди за постройката на плаващия мост. Калта поглъщаше дъските, краката затъваха до глезените, дори до коленете. Ризите полепнаха по гърбовете на хората и потта се стичаше на струйки по челата и по бузите им.
Напразно се трудеха. Тоадер се върна в конефермата, посъветва се с управителя и другите от управата и решиха да преустановят направата на моста.
Нея вечер пристигна и районният милиционерски началник и разследването започна. Началникът взе някои сведения, после поиска сведения и от експертната комисия за проверка на обстоятелствата, при които са удавени конете, чиито трупове бяха извадени.
В сряда се потвърди това, което лекарят беше казал в конефермата. Конете наистина бяха убити. Началникът разпита, без да се церемони, първо селяните от Скъени, които бяха съобщили в конефермата, че са видели пороят да влече удавените трупове. После ги арестуваха. В къщите им откриха малките расови кончета Алуниш, Агрипина и Розета, които, макар и да нямаха още клеймо, можеха да се познаят. Между удавените коне беше и Ръсура, майката на Розета. Как бяха попаднали кончетата в ръцете на тия селяни, щом не знаеха кой е убил конете? Кой беше виновникът? Надвечер се заговори за Станку, който им бил продал кончетата. За другите не знаели. Ала къде е Станку?
Нощта срещу четвъртък, мина, без Станку да се върне.
— Да не би Станку да е крадец?
— Непрокопсаник такъв!
— Гнусен убиец! Казвах ли ви аз, че напоследък беше станал някак особен.
— Бай Тоадере, Думитрица и Емил бяха нагласили радиопредавателната станция в канцеларията да им отговаряме… да говорим с тях, ала бате Станку не ни пусна да влезем.
— Каза, че ще ни пребие.
— Радиопредавателните станции! — плесна се по челото Тоадер. — Съвсем ги забравих! Не обърнах сериозно внимание… Как можах да забравя! Я да видим. Бързо… Да сложим един в действие… Какво… Какво е това? Кой е пипал тук?!…
— Какво е станало?
— Случило ли се е нещо със станциите?
— Децата трябва да са им видели, сметката.
— Развалени са! — викна Тоадер със стиснати юмруци. — Някои нарочно ги е развалил, за да не могат децата да влязат във връзка с конефермата!
— На кого още казахте, че сте се наговорили с Емил и Думитрица?
Петрика и Рижавия загледаха натрупаните около тях хора с очи, разширени от страх.
— На никого другиго. Само на бате Станку. Той каза, че ако кажем другиму, ще ядем голям бой.
— Няма никакво съмнение — обърна се милиционерският началник към управителя, лекаря и Тоадер. — Нашите разследвания тая нощ тук, в конефермата и наоколо, са безрезултатни. Има връзка между Станку, изчезналите коне, убитите коне, радиопредавателните станции и децата, тръгнали на разузнаване. Трябва да се претърси гората.
— Бихме могли да вземем с нас и един жребец — каза лекарят. — Като зацвили, всичките кобили ще му се обадят, където и да са. Но лъката е непроходима от тая страна.
— Можем да избиколим край Фиербинц, отвъд Яломица, към Мишкунещ и Нуч и после отново да минем Яломица и да влезем в гората от другата страна. Но нататък гората много се разширява. А не знаем точно в коя част се намират децата.
— Та нали затова и ние се опитахме да влезем в гората оттук, през тинята — добави Тоадер. — Доколкото зная, моят син смяташе да стигнат само до отсамния край на гората.
— Тогава как ще направим? — каза припряно управителят. — Горките деца! Вече четвърти ден, откакто са в гората. А за момиченцето вече няма какво и да приказваме… И баща й ще пристигне сега…
— Няма защо да чакаме — реши началникът. — Ще поискаме от Букурещ един самолет биплан. Лесно ще слезе на поляната до конефермата.
— Какъв самолет?
— П. О. 2. С него можем да слезем на една педя от върховете на дърветата. Много по-бързо ще действуваме по този начин. Нали така? С няколко кръга ще огледаме цялата гора. А и децата ще ни видят, те винаги наблюдават самолетите.
Не бяха минали и три часа и един пъргав, сребрист самолет с двойни криле и тънки витла закръжи нервно и слезе на поляната. Пилотът и милиционерският началник, готови всеки момент да тръгнат, разискваха до самолета с родителите на изчезналите деца, с управата на конефермата и дружинната ръководителка на пионерите от селото. Децата от конефермата, току-що върнали се от училище, се струпаха около самолета. Насъбрали се бяха и други хора. Бяха дошли от селото и Труца Нистор с Добрин, и цяла група ученици, които придружаваха Александруца.
— Виж, пише П. О. — каза едно от децата.
— П. О. 2. — уточни Петрика важно, понеже се смяташе един от тия, на които се уповаваше „Спасителният отряд.
— Там е пилотското място. А погледни вътре тахометър, алтиметър, манометър… обясни ни бате Флорин, пилота…
— Манометър — обърна се пилотът да го поправи.
— Няма ли покрив?
— Няма. За да могат по-добре да разглеждат и да търсят отряда…
Веднага след това пилотът се качи отпред, а милиционерският началник седна отзад, в кабината. Нагласиха на ушите и пред устата си апаратите за съобщение помежду си. Взеха бинокъл. Взеха храна, дрехи и медикаменти, да ги имат под ръка и да ги пуснат с парашут на момчетата, ако стане нужда. Витлото се завъртя с шеметна бързина. Самолетът се откъсна от земята с бръмчене. Децата, които се бяха отдръпнали в широк кръг, замахаха с ръка, пращайки мълчаливо поздрав на смелите си приятели.
Бащата на Емил и бащата на Думитрица проследиха самолета със свити сърца. Фактът, че тук беше замесена ръка на злосторник, ги караше да се страхуват. Отдалече, откъм жилищата на конефермата, се чу плачът на леля Луксица:
— Момчето на мама, Ионика, момченцето ми! Сърцето му се късаше за нашите кончета, не изтърпя, горкото… Отиде, горкото, в гората да спаси едно сираче…
И засенила с ръка очите си, тя се взираше в небето на север.
Известно време самолетът, осветен от слънцето, се виждаше като гълъб, летящ полегато над лъката и над гората. После почна да прави големи кръгове над гората и сякаш докосваше върховете на дърветата. Пилотът наклоняваше биплана ту на една, ту на друга страна, за да може милиционерският началник да разглежда с бинокъла. Тук-там се виждаше следа от огън, следи от конски копита, но нито децата, нито конете, нито крадците се виждаха някъде.
