— Да се върнем — каза началникът. — Да напишем на машина позиви. Децата може би са се скрили. Навярно са разбрали, че има крадци. Иначе щяхме да ги видим. Те самите щяха да ни дадат знак.
Междувременно небето се заоблачи. Току-що беше слязъл самолетът и се разрази буря. Александруца остана следобеда в конефермата да помогне при нужда. Силният дъжд не й попречи да събере всички деца от стопанството. Към печатните позиви децата прибавиха стотици позиви, написани на ръка с черен, с химически молив, с цветни моливи, с мастило и дори с въглен.
Самолетът отново се издигна и се завъртя над гората, като я посипа с позиви.
«Емил, Думитрица, Ион, покажете се» — пишеше по тях. «Търсим Спасителния отряд». «Пазете се от Станку. Той е крадец.»
Ала спасителният отряд не получи и позивите.
— Телефонирано ли е в съседните села? — попита началникът вечерта в конефермата. — Защото не зная дали ще постигнем нещо с позивите. От тоя дъжд ще се намокрят и повечето ще бъдат унищожени.
— Няма ги нито в Микшунещ, нито в Нуч — отговори подофицерът.
— С повече конници да минем през Микшунещ и да претършуваме гората от другата страна.
— Ще трябва да заобиколим през Фиербинц, да минем по моста отвъд Яломица, после по шосето да стигнем в Микшунещ, оттам по другия мост на Яломица да се върнем насам в гората. Защото тая част между старите диги, дето стана срутването, по-долу от Микшунещ и чак до Фиербинц, е само кал и вода.
— Тогава в зори да бъдем на моста при Микшунещ, за да имаме на разположение целия ден.
В тоя момент в канцеларията на директора влезе Тоадер.
— Лили се върна от Букурещ с колата. Имаме нова радиопредавателна станция. Ще се опитаме да влезем във връзка с децата и по радиовълните…
Само това чакаше Александруца:
— Аз ще остана при апарата. Мога да стоя цяла нощ. Утре е петък, сутринта нямам часове…
После излезе вън и съобщи на децата.
Ала Петрика и Рижавия, които горяха от нетърпение да бъдат и те полезни, заявиха:
— И ние ще останем. Ще се редуваме с вас.
В галерията беше тъмно. Но по бодростта и живостта на децата, които се бяха събудили, се познаваше, че е съмнало. Едно от тях допълзя до ниския свод, върна се и извести, че вън е съвсем светло.
— Днес е четвъртък… — каза Емил разтревожен, че са минали толкова“ дни.
Конете бяха все още в обора. Спъну не се виждаше никъде. Дали се беше уплашил от изчезването на Станку? В такъв случай може би ще вземе мерки да не бъде хванат. Ами ако е намислил да се премести нейде заедно с конете? Време беше да потърсят начин да се свържат с конефермата посредством радиопредавателната станция.
Ако и сега не отговореха, непременно някой трябваше да отиде в Микшунещ.
Но къде да издигнат антената? И къде да държат ранения, който имаше нужда преди всичко от въздух?
Раненият се беше свестил и стенеше при всяко поемане на дъх. До отвора на галерията в никакъв случай не можеха да се върнат, защото щяха да се чуят стенанията му. Защо да не слязат в стаята на съкровището? Там, през тесния отвор на тавана, биха могли да издигнат и антена.
Погледнаха се въпросително, сочейки към крадеца. Ион го беше яд и непрекъснато правеше недоволни гримаси с цялото си лице: какво търси тоя крадец сред спасителния отряд? Да не му се била случила тая неприятност с бъклицата… Щеше да метне такава примка, че и двамата щеше да ги хване, както се биели… Това проклето вино! Закле се да не вкусва в живота си капка вино. И сега, ето, Спъну е свободен, а те се обремениха и със Станку. Отгоре на всичко и да го занесат в тайната стая!
Добре, че не можеха да минат през втората галерия поради големия отвор. Нали оборът и тайната стая са свързани с тая криволичеща галерия, с тия три коридора, свързани един с друг. Засега не можеше да се мине през средния коридор заради оная дупка над пещерата.
Другите обаче не споделяха мнението на Ион. Те прекъснаха разговора и се обърнаха към неподвижния Станку. Сандина му повдигна главата така внимателно, сякаш пипаше малко — бебе, и Емил капна през превързаните устни на ранения последните капки от усилвателното. Това вече било прекалено! Ион се разгневи страшно. Сандина поне е момиче. Ето защо не обичал той да му се бъркат момичета! А Емил? Ненапразно му били измислили прякор Госпожицата!
Скочи и си удари главата в свода и без малко щеше да се развика, но Думитрица му направи знак да мълчи. Тон усилено търсеше по стената ключалката на вратата към средната галерия. Когато вратата се отвори, пред тях зейна, както и очакваха, дупката към подземната яма, тъй както беше останала отворена от предния ден. С помощта на тоягите, с гегата, която бяха взели от обора и особено с помощта на одеялото, което държаха за ъглите, децата успяха да хванат тежкия капак, увиснал надолу и да поставят на мястото им четирите плочи, от които беше съставен капакът. По тоя начин можеха да минат и да влязат в третата галерия и оттам по малката стълба да стигнат в тайната стая.
По тоя повод Ион пак има случай да каже какво мисли за героите на Жул Верн: добрите герои повечето пъти излизали победители, а бандитите, убийците, търговците на роби и пиратите винаги получавали заслужено наказание. Защо трябвало те да спасяват крадеца?
— Той непременно ще си получи наказанието. Сам казваше, че ще се предаде на милицията. Нали затова Спъну искаше да го убие? Не може да не се грижим за него, щом като е ранен. Бъди сигурен, че сведенията, които той ще даде, ще бъдат по-ценни, отколкото неговият труп. Кой знае в каква банда участвува Спъну и какво ли още крои. Ти не чу, когато се караха. Спъну е бившият управител на чифлика. А Станку не може да ни направи никакво зло в състоянието, в което се намира. Дано успеем да спасим живота му.
Ион търкаше несъзнателно темето си. Едва сега усети, че го боли. Не изглеждаше съгласен с другите и остана мълчалив, макар че помогна да замъкнат ранения вътре. Пренесоха през тая тайна галерия едно след друго радиостанцията, чувалите, манерките в най-дълбокото място на подземието. Сандина изпълняваше всяка поръка с трескава бързина и се движеше пъргаво като катеричка по капака на подземната пещера, като внимаваше да не се докосне о заключалките. Ион я погледна на няколко пъти с крайчеца на окото си. И тя дори се проявява повече от него. Значи той вече е негоден за нищо… Вървеше умърлушен, с наведена глава. А никой не му обръщаше внимание.
— Какво ще правим за провизии? — запита го Думитрица, когато всички се събраха в тайната стая, като се правеше, че не забелязва недоволството му. — Ще трябва да уловим някакъв дивеч… А колкото за хляб… Дисагите на Спъну бяха снощи пълни с хляб.
Само това чакаше Ион.
Той веднага се отправи към обора. Думитрица тръгна да го придружи. Като стигнаха до отвора на ниския свод Ион огледа наляво и надясно и — право при яслите. Спри се за миг нерешително. Ала защо да губи време? И грабна целите дисаги.
Щом трябваше да сменят жилището си и да се местят толкова на дълбоко, в стаята на съкровището, защо да не потършува тук малко? Може да намери още нещо. Върна се, разрови сламата и погледът му падна на големия електрически фенер. Чудесно! Дали няма и някоя пушка? В този миг Спъну отвори вратата. Не беше се чул никакъв шум. Навярно е дебнал! Или е вървял бос, за да огледа незабелязан всички дупки. За Ион беше безразлично. В следвания миг той беше станал невидим. Крачеше тихо, на пръсти, извиваше се, притискаше се в нозете на конете и ги погалваше, за да не се плашат.
Господин Спъну не забеляза нищо. Жалко за пушката! Но щом тоя начин да се промъква между конете бил толкова сполучлив, защо да не опита пак?
„Не отивай!“ — направи му знак Думитрица и заразглежда радостно електрическия фенер.
Но Ион се беше въодушевил. Почна да се гуши пак край бедрата на конете. Крадецът беше затиснал вратата с една от каменните чутури, сякаш се боеше от някого, и ходеше насам-натам. Ту хапеше устни, ту спираше и се заглеждаше в разчорлените гриви на конете, потънали целите в плява и бодли. Навярно си мислеше, че това занемаряване на конете ще намали цената им.
Ион стигна незабелязано до леглото на Спъну. То беше по-настрана и конете не можеха да му служат вече за прикритие.
