„Сега е моментът!“ — рече си момчето, легна на земята и се зарови в сламата. После полекичка се примъкна към яслите. Ръцете му затършуваха пъргаво из сеното на яслите. Веднага напипа един малък револвер, една ловджийска пушка и един грамаден патрондаш. Пушката беше дълга, мъчно можеше да се извади. Патрондашът се плъзна бързо и Ион го улови с известен страх. Не можа друго да намери. Но чакай, тук на края има вързоп дрехи! Не се реши да го вземе. Много беше голям. Всъщност за какво му бяха тия дрехи? Важното беше да обезоръжи бандита.
Тъкмо беше примъкнал пушката до себе си, беше замотал около едната си ръка пълен патрондаш и с пистолета в другата ръка се готвеше да тръгне назад, когато крадецът се подпря на яслите. Пътят на Ион беше преграден. По едно време крадецът се изправи неспокоен, после пак седна. Ион стоеше неподвижен. Едва дишаше. Трябваше да внимава, защото, ако го открие, поставяше в опасност и другите, и с какво геройство щеше да се хвали?
Цял час горкият се мъчи да стои неподвижно, а не беше от ония, които могат дълго да стоят на едно място. Но изглежда тежки мисли измъчваха господин Спъну. Когато най-после стана, отмести чутурата и излезе, Ион с пълни ръце се търкулна към ниския свод. Едва тогава видя Емил Думитрица и той стояха скрити, готови да му се притекат на помощ, ако стане нужда.
Без много приказки децата се върнаха през галериите в тайната стая на съкровището.
И когато Сандина, която сменяше компресите на ранения, научи за нападението в обора, Ион подчерта:
— „Това е възвишена всеотдайност“…
В тоя миг той се чувствуваше по-достоен за похвали заради героизма си, отколкото кой да е герой на Жул Верн…
И с ръце отзад, със стиснати устни, с вдигнати вежди и с очи към тавана, той се заразхожда наперено напред-назад. Добре, че вниманието на другите беше заето със състоянието на ранения, та не го забелязаха. Станку отваряше навремени очи и се вглеждаше продължително в децата. Ала не можеше да говори. Но вече не стенеше. Дишаше бавно, малко затруднено и изглеждаше отпаднал, навярно от загубената кръв. Трябваше веднага да му се сменят превръзките и да му се даде силна, подходяща храна. Поне така казваше Емил, който не беше пропуснал нищо от медицинската практика на баща си и нямаше списание, което да не беше прочел. Но тия въпроси бяха мъчни за разрешение. Преди всичко нямаха бинтове, а ризата на Думитрица беше вече много мръсна. Налагаше се да се извари. Намериха за тая цел едни бакърени съдове, ала трябваше и огън. Къде да го запалят? Долу, в огнището, беше невъзможно. Димът ще ги опуши и ще излезе през тесния отвор горе, досега така добре прикриван от камъни, затрупани с греди и хвощ, и ще ги издаде. А какво да дадат на болния да пие? Портокаловият сок е най- препоръчителният сега за него, дори и за тях всичките, даваше мнението си Емил. Ала невъзможно беше да намерят някъде портокали.
Загрижени, децата се чудеха и маеха какво да правят. Ион продължаваше да упорствува и непрестанно се търкаше по главата. Сандина си спомни за златистите нарове. Майка й казваше, че наровете приличали на портокалите. Какво щеше да бъде да имат сега трите пара от приказката? Нищо нямаше да изяде! Като ги отвореха, оттам щяха да излязат три момичета и щяха да поискат вода… Май че майка й давала на Войкица, освен портокалов сок и сок от други плодове. Обелвала ябълки, круши, дюли, настъргвала ги и ги изстисквала.
— Не можем ли да наберем диви ябълки и круши, дренки и ягоди, да ги смачкаме и да вземем сока им?
Сандина се изчерви като мак, ала беше радостна, че можеше да даде добър съвет, затова не мигаше стеснено.
— Това е добра идея — съгласи се Емил.
— Браво, Сандина! — каза Думитрица, удивен най-много от смелия й вид.
Ион скръсти ръце, наклони глава настрана и възкликна:
— Една е на света Сандина Робинзон!
И така, ще трябва да обикалят из гората. Разбира се, ще отидат само Думитрица и Ион, а Сандина ще остане край болния. В това време Емил ще може да инсталира радиопредавателната станция и да се опита дори да влезе във връзка с конефермата. Бяха се споразумели с Птиченцето и с Рижавия да се свързват на обед и надвечер.
Ион и Думитрица се въоръжиха със стрели, кибрит, бинокъл, компас, ножчета и торбички за плодовете, направени от ръкавите на ризите им. Сложиха пак креслата едно над друго върху сандъка и като по стълба се покатериха до тесния отвор на подземието и излязоха. Разгледаха разположението на подземните помещения и запомниха добре мястото наоколо. Наредиха камъните над отвора така, че да могат да го познаят, и тръгнаха. Все пак Думитрица каза, че няма да бъде зле да бъдат по-предпазливи. Капитан Дик Сенд покрил лодката си със зеленина и я превърнал в истински плаващ остров за погледите на людоедите. Могат и те да се накичат целите със зелени клонки и треви. И веднага промениха външния си вид. Листа от репей и вейки от хмел, дъбови и кленови клонки така добре ги прикриваха целите, че заприличаха на движещи се туфи.
Ион най-много се боеше да не срещнат някой вълк, кой то новото им облекло нямаше да излъже. И се радваше, че вървят все край дървета, защото при опасност можеше да се покатери веднага.
Засега още нищо не ги застрашаваше. Под заоблаченото небе гората се готвеше за дъжд. Сипки, червеношийки и други птички се стрелкаха по небесния свод, трепкайки бързо с крила. Пеперуди прелитаха из душния въздух и изчезваха. Отпуснати в сладка нега, листата на дърветата едва се поклащаха. Навсякъде владееше напрегнат трепет, сдържано очакване, от което гората трябваше да се освободи. После цялата природа замря като в уплаха.
Когато заваля, децата още пълнеха торбичките си със съвсем дребните още диви ябълки, зелени сливи, поникнали тук, кой знае как, и корени, които смятаха за хранителни. Думитрица беше окачил на колана си един фазан, прострелян с доста голям труд. Беше вложил цялата си сръчност и голямо старание, докато го улучи. Щеше да се помъчи да улови още нещо, но бурята му попречи. Цялата растителност в гората се залюля и заогъва и земята затътна като пред страшна стихия.
Децата си тръгнаха, понесли, каквото бяха успели да наберат. Черните облаци, които покриваха небето, затрещяха. Бурята се разрази. Светкавици зацепиха небето. Гръмотевиците раздираха облаците и разтърсиха земята. Дъждът се лееше като из ведро. Целите измокрени, спъвани от рукналите потоци, Ион и Думитрица вървяха и поглеждаха компаса.
Скоро навлязоха в гъсталака на долчинката. Мъчнотията сега беше да познаят мястото, дето е конакът, и да намерят отвора на тяхното скривалище. Вървяха, шибани от тънки стебла и бодливи вейки. Наоколо им всичко така бушуваше и така се бе объркало, че не можаха да открият оставените знаци. Въртяха се, обикаляха и оглеждаха внимателно малката полянка, ала нищо не им подсказваше мястото на скривалището им.
Изведнъж се озоваха пред един много чуден кладенец, някакъв вонящ яз, иззидан с камък, но запуснат и на места порутен. Растенията така бяха надвиснали над него и на нападалите листа и клонки така бяха покрили водата, че мъчно можеше да се забележи. Но при все това, ако човек се надвесеше над него, щеше да види, че освен раздвижването на водната повърхност от дъждовните капки водата се движи и хоризонтално. Кое причиняваше това напречно течение?
— Да не би тук да се събира водата от изворчето, дето го търсихме? — запита се Думитрица и веднага добави: — Боя се, че това трябва да е кладенецът, за който се разправя.
Ион се огледа ужасен. Нямаше глутници вълци!
— А ето, че водата не се издига. Това показва, че през някакъв отвор каптираната вода се изтича под земята и напоява тинята в подземната яма, дето ти падна.
— Мислиш ли? Тогава поточето край тайната стая е добро за пиене.
— Как ще е добро, щом някога тук са удавяли ограбените хора!…
— Да знаеш, че тук е искал да ни хвърли Спъну, когато в понеделник вечер ни затвори в птичарника. Ужасно нещо! Виж там една купчина мокра пепел и тревата наоколо е опърлена. Трябва да е птичарникът, в който бяхме. Изгорил го е като оня, в който са се били скрили Сандина и Емил!
— Смятам, че грешим, като се бавим тук — каза замислено Думитрица. — Колкото за водата не се грижи. Ще сложим съдове под дъжда и ще се напълнят веднага. Важното е да се върнем в
