скривалището.
Продължиха по-нататък, като се движеха внимателно между бурени и бъзови храсти. Мрежата на дъжда изтъняваше. Но при все това с бинокъла още не можеше да се види нищо.
— Нали бяхме поставили знаци? — обади се Ион. — Дъждът трябва да ги е помел.
И наистина по пътечката се търкаляха белите пръчици, които те бяха забучили около отвора. Камъните не се виждаха никъде. Навярно размекнатата кал и обрулената от бурята зеленина ги бяха покрили. Но Ион, подвижен и неспокоен, какъвто си беше, както се щураше насам-натам, блъсна с крака си някакъв металически съд, пълен с вода.
Двете момчета се наведоха любопитно. Какво търсеше този съд тука?
— Мистериозно откритие! — каза Ион. — Бива ли го за музея? А може и да е на господин Спъну?
— Наш е — каза, смеейки се, приятелят му, който беше огледал всичко наоколо и беше забелязал най- после отвора. Оттам се подаде Сандина, покатерена на креслата.
— Изляхте водата — каза тя тихо, със съжаление.
Ион тъкмо щеше да извика едно такова ура, че да чуе чак господин Спъну, но Думитрица му запуши устата с длан. Оставиха тенджерата на мястото й и влязоха полекичка. Емил седеше на едно кресло със слушалките на уши. Чукаше продължително по морзовия ключ на радиопредавателя, но когато престанеше и се вслушваше, лицето му посърваше. Никой не отговаряше.
Момиченцето взе пълните торбички, отдели внимателно плодовете и очисти сочните корени. След това ги изми в съда, който беше предварително напълнила с вода, и ги изсипа върху една покривка, стъкмена от листа, и остави съда пак на дъжда. После ги накълца на дребно. Ала като видя, че момчетата се заловиха с убития фазан, напомни им:
— Как ще преварим водата? Не може така да се пие. А трябва да изварим и парцалите за превръзки. И един ръкав от риза, с който ще прецеждаме плодовете.
Ион я погледна накриво. Много важна е станала! Я гледай ти! Почна и да ни заповядва, но Думитрица го изпревари:
— Разбира се, Сандина, така е! Смятам, че вън можем да запалим огън. Докато вали, няма кой да ни види. Мислите, че ще угасне ли? Не бойте се.
Емил извади горните превръзки на ранения и Сандина ги изпра бързо. Без повече думи Думитрица се покатери към отвора, излезе и стъкми огнище от тухли, а после прикрепи над него един щит за навес. Емил, който не се вълнуваше твърде, освен когато се отнасяше за радиопредавателната станция, този път запротестира сериозно:
— Как може, Думитрица! Тъкмо ти! Това са исторически предмети. Да ги горим и да ги опушваме…
— Ас какво ще спасиш живота на ранения? Виж, отдолу, дето ще го ближе пламъкът, няма никакъв надпис. Опушеното лесно се изчиства. И все пак смятам, че е по-разумно да ги използуваме, отколкото да загинем от жажда с тях в ръцете!…
И така, запалиха набързо огън. Мокрите клонки цвъртяха и пръскаха искри. Дъждът спираше и отново заросяваше. Далеч все още тътнеше по някоя гръмотевица. Сандина чистеше птицата и Ион почна да дяла шиш за печене. В това време през отвора се чу гласът на Думитрица:
— Удължих огъня тъй, че врат едновременно и двата съда, и тоя с превръзките, и другият с водата за пиене. Но ако спре дъждът и Спъну излезе, ще се издадем. Затова нека отиде някой да го наблюдава. Щом забележи, че излиза, да съобщи.
Ион се затича към старото им скривалище. А понеже кърпата за цедене беше готова, Сандина запретна ръкави, изми добре ръцете си, както правеше нейната майка, и почна силно да стиска пълната с нарязани плодове и корени цедачка. Полученото разхладително питие тя наля капка по капка в устата на ранения. След още няколко глътки той изглеждаше ободрен.
От това разхладително питие вкусиха и самите необикновени храбреци. Сандина отиде да занесе малко и на Ион. Когато стигна при ниския свод, намери момчето легнало по корем с брадичка опряна на пестниците си. То се обърна към Сандина, направи й знак да мълчи и й посочи към дъното на обора, сякаш й казваше:
— Какво ще кажеш?
Сандина почувствува, че бузите й пламват. Нямаше съмнение, че Ион я смята приятел наравно с другите, щом така се държи с нея. Тя веднага се наведе и се приближи. В обора беше светло. Макар над земята да бяха надвиснали черни, гъсти облаци, светлите лъчи на деня проникваха между тях и осветяваха обора. Повечето от конете си хрупаха, тропаха с копитата и навремени някой зацвилеше. Други се разхождаха и разравяха сламата. В ъгъла Спъну се беше навел над една стара кожена чанта, бъркаше в нея и дебелите му устни непрекъснато се движеха. Броеше. Но се се разбираше какво. Като изправи глава, лицето му имаше доволен израз. Обгърна с поглед целия обор, после измъкна бързо няколко връзки банкноти, сякаш искаше да ги претегли или да ги скрие нейде. След това ги сложи обратно на мястото им, затвори чантата и я пъхна под сеното на края на яслата.
Децата чакаха със затаен дъх. Ион потърка ръце. Ако тоя проклет крадец излезе вън, какъв трофей щеше да пипне той и този път!
Ала господин Спъну залости вратата, напълни пистолета, нагласи леглото си и си легна. Чантата остана под главата му.
Двете деца полекичка се измъкнаха назад и отидоха да споделят с приятелите си, каквото бяха видели.
Долу, в тайната стая, беше спокойно. Раненият спеше. Думитрица, оставил вън огъня да гори бавно, беше слязъл и развяваше в ръце мокрите превръзки.
— Какви новини? — запита той, като ги видя, че се връщат.
— Перспективи за забогатяване! — извика Ион, като произнасяше натъртено всяка сричка от думата „перспективи“, която най-после имаше случай да употреби.
— Спъну има пълна чанта с пари! — обясни Сандина. — Ала я сложи под главата си, като си легна.
— Ще направим аерогара при конефермата. Ще купим балон… а не, самолет, нали така! Ще купим параход за експедиции. — Ще направим пристанище — въодушевяваше се Ион.
— Чакай! — спря го Думитрица. — Да видим какво ще ни остане, след като покрием загубите в конефермата… А колкото за параход… и пристанище… Смятам, че няма смисъл да се строи пристанище на Ситару, нито дори на брега на Яломица.
— Хайде да погледаме пак съкровището — предложи Ион.
Гърбом към Станку, Думитрица направи знак:
— Ш-ш-шт!…
После посочи на Ион фазана, който Сандина беше очистила.
— Вън има жар. Можеш да го опечеш, ако обещаеш, че няма да се отдалечаваш.
— И-их! — каза недоволно Ион, който вече чувствуваше гърдите си окичени с доста медали и смяташе излишно да му се поставят подобни условия.
— Внимавай, защото има опасност да се загубиш — наблегна главатарят на отряда. — Както е престанал дъждът, току-виж, че си срещнал и някой вълк! Сега знаеш и кладенеца. Ясно е, че сме близо до някогашния развъдник на вълци.
На Ион щяха да му настръхнат косите, ако чуеше дори само вой от вълци, но сега се правеше, че никак не се бои. Дори почна да се хвали:
— Ще стана укротител на вълци! Какво ще кажете, ако направим тук един разплодник за вълци? Ха! Ха! Ха! Гениална идея! Но за какво ни са пък вълци!
И той изведнъж замълча. Нарочно говореше за вълците, за да се представя за храбър, но виждаше, че беше безсмислено. Затова взе очистения фазан и се покатери към отвора.
— Има ли достатъчно жар? — попита Сандина. — Ще можем ли да изсушим на жарта и превръзките?
Думитрица и Емил, които дотогава напразно се бяха мъчили да ги изсушат, се удивиха на новото й хрумване. Много досетливо и умно беше това русо, слабичко момиченце.
Като се придържаше за облегалките на креслата и за стената, Сандина отново се покатери към отвора, излезе и почна да развява превръзките над жарта. Ала този път Ион не й обърна никакво внимание. Въртеше внимателно шиша, на който се печеше фазанът, и навремени поглеждаше встрани. Страшно се
