Бандитът успя да гръмне още няколко пъти. Куршумите отидоха напразно. Той се мъчеше със страшна сила да се освободи. С едно върховно усилие успя да освободи ръцете си.
Опасността за децата беше явна. Те се опитаха да хванат ръцете на крадеца, но с дясната си ръка той развъртя една кама. Тогава Ион изтича и с донесения за миг приклад перна камата. Ударът изтръгна камата от ръката на крадеца и тя падна на земята. Плененият се разяри още повече. Той се замята, замъчи се да се освободи, като крещеше и ругаеше. Единият ъгъл на одеялото се измъкна от въжето и се събра под краката му. Очевидно беше, че Спъну няма намерение да се предаде.
Думитрица даде знак и трите момчета се напънаха и катурнаха яслата. По тоя начин Спъну остана захлупен на земята като в клетка. Децата натрупаха отгоре още една ясла, дъски и греди и с голяма мъка домъкнаха една от каменните чутури и го затиснаха и с нея.
Сега купът от тежести едва се поклащаше навремени. Прегракналите крясъци на пленения все повече пресипваха и се превръщаха в някакво хъркане. Чак сега Ион провря ръце през дървената решетка на яслата и почна да рови. Но чантата я нямаше. Изглежда крадецът се бе размислил и я беше скрил на друго място. Ала намери още един револвер и кутия патрони. Взе ги, вдигна от земята и камата, изправи се и запита другите с поглед. Децата останаха за момент нерешителни. Бяха се изморили. После занесоха оръжието и щитовете в дъното на ниския свод. След това тихичко отвориха вратата, за да изведат конете. Животните сами се втурнаха по коридора. Думитрица и Емил ги подтикваха леко, като ги милваха по хълбока и по шията.
В този момент се разнесоха познатите изсвирвания. Момчетата се вкамениха. Конете продължиха да излизат. Като си дадоха сметка, че табунът навярно щеше да бъде върнат от съучастниците на Спъну, момчетата изоставиха конете и се върнаха в скривалището си. Изглежда Спъну беше разбрал, че му идва помощ, и се беше умълчал. Децата се свряха зад първия завой на галерията и зачакаха. След малко чуха неразбрани гласове. Згаберча и Коцкан връщаха конете, викаха и псуваха и се мъчеха да освободят шефа си.
Скараха се и Згаберча тръшна на земята гредата, подпряна до отвора на стената.
— Чудя ти се, че си оставил гредата тук при прозореца, щом си бил сигурен, че Станку е избягал по нея. Или… си мислил да го пипнеш, ако се опита да те ограби?
Спъну бършеше потта си, пъхтеше и бърбореше нещо.
Децата разбраха, че Спъну не ги подозира. Той смяташе, че неговият неприятел, Станку, използувайки дълбокия му сън след продължителното напрежение, се е вмъкнал по гредата. Нападнат на тъмно и замаян още от съня, той не беше разбрал, че е нападнат от повече души.
— Кой дявол ни караше, господарю, да си вземем беля на главата с тоя непрокопсан Станку…
— Нямаше накъде — чу се дебелият глас на Коцкан. — Трябваше да се сдружим с него, за да не ни издаде. Той беше дежурен нея нощ, когато ти дойде да ни дириш. Ако не беше се въртял около къщата на дядо Аксенте, нямаше да те усети Станку. Бях ти, казал, че живея в петата къща, като почнеш от плета… Ти си броил надлъж, вместо нашир.
— И защо снощи не каза нищо на Коцкан за Станку? — запита Згаберча. — Мислех си тая нощ, че си го скрил, защото го търси милицията. Затуй дойдохме двамата. Ти какво ще кажеш? Да бягаме ли? Ония докараха самолет, бръмчаха над гората, пускаха позиви. Утре ще обградят гората…
Уморен, Спъну ги гледаше тъпо, с отворени уста. След доста време той се съвзе, напери се и каза заповеднически:
— Върнете се пак там. Опитайте се да ги заблудите поне малко… кажете, че сте видели децата, като слизали от Яломица към Дунава.
— Никой няма да ни повярва, господарю.
— Па ще почнат и нас да подозират.
— Тогава подпалете края на гората, за да им попречим да влязат, а ние ще се махнем и тримата.
— Господарю, аз имам жена… Згаберча го остави жена му, когато национализираха конефермата, дигна всичко, каквото имаха, взе и децата… Ами аз какво да правя?
Спъну се изчерви от яд и напсува Коцкан.
После двамата крадци се отправиха към вратата.
— Побързайте — подвикна им Спъну, като че ли се боеше да остане пак сам.
След това запали една стиска слама и освети с нея ниския свод, като се мъчеше да види по-надълбоко. Боеше се да не би неприятелят му да се е скрил там. И понеже нямаше смелост да влезе навътре, натрупа пред ниския свод греди и дъски и го запуши. Ион се върна бързо при запушения изход на ниската галерия и загледа между гредите. Успя да види как Спъну запали фенера, опита ловджийската пушка, оставена навярно от единия от крадците, и пак излезе. Дали Спъну щеше да се върне да спи тук? Или още тая нощ ще избяга заедно с конете?
Трите момчета се посъветваха и решиха всеки поред да стои тук да наблюдава Спъну и при нужда да повика и другите, които засега ще слязат в скривалището. Тръгнаха бавно опипом, оставяйки вратите полуотворени, за да не губят време с плочите. Когато стигнаха долу, почти се беше стъмнило. Сандина се беше сковала от страх, зъбите й тракаха и едва можеше да говори. Но въпреки това тя сложи масата и им каза, че усилията й да влезе във връзка с конефермата останали напразни. След като се навечеряха, Емил седна пак пред апарата. Другите останаха неподвижни. Опитът със Спъну трябваше да им вдъхне повече доверие в собствените им сили, но фактът, че бяха принудени да се оттеглят при появяването на другите двама крадци, ги обезкуражаваше. Мъчно им беше и като си помислиха, че са стояли спокойно в скривалището, когато над гората е летял самолетът и ги е дирил! Сега домашните им си мислеха, че са загубени или че са кой знае къде!
А ще могат ли да подновят борбата с крадците? Кой знае какво бяха скроили сега ония двамата и Спъну!
— А колко сполучливо пернах камата… — въздишаше Ион. — И как хубаво си лежеше Спъну под яслата… щяхме да си стигнем спокойно в къщи с конете, а той още нямаше да може да се измъкне.
Думитрица беше тъжен. Вярно е, крадците дойдоха по-рано, отколкото ги очакваха. Но и те проведоха нападението много късно! Единствен той беше виновен.
В тоя миг Емил каза:
— Тишина!
Сандина се приближи до него и заслуша.
Конефермата отговаряше! Кой беше хванал връзката?
Самата Александруца! Там бяха и Петрика, и Рижавия. Но ето, сега на апарата е бай Тоадер!
Децата така се развълнуваха, че макар да седяха на тъмно, за да не издават присъствието си, радостното им вълнение се чувствуваше по дишането. Как би се разскачал Ион от щастие! Как би хвърлил калпака си до тавана! И как би запляскала с ръце Сандина! Но трябваше да мируват и да пазят тишина.
— Намираме се в пещерата на крадците, в подземията на разрушения конак — съобщаваше Емил. — И четиримата сме тук, живи и здрави. Станку е при нас, ранен. Пещерата се намира във Вълчи дол, в долчинката, обрасла с храсти. Отличителни белези… Запустял кладенец и изгорял птичарник. Побързайте — казваше по-нататък Емил. — Атакувахме и щяхме да се върнем с конете, но идването на Коцкан и Згаберча ни попречи. Те са крадци. Побързайте — повтори Емил. — Крадците може да отидат другаде заедно с конете. Да задържим Станку. Дори и Спъну, ако ни нападне?
Емил беше прав. Едва сега Думитрица си спомни, че следите от огъня останаха като указание до отвора на тайната стая.
Емил слушаше, отговаряше, пак слушаше и той или Сандина обясняваха на другите за какво става дума.
Наистина ли са ги дирили със самолет? Ако знаеха, че тоя огромен, бръмчащ бръмбар, който чуха от скривалището си, е дирил тях!…
Сега се обаждаше ветеринарният лекар. Разбрали, че пазачът крадец развалил радиостанцията, когато научил, че децата са взели един апарат със себе си.
Уведомили бащата на Сандина и сега той бил в конефермата. Майката на Ион щяла да му купи нови дрехи… Децата да не мърдат от скривалището си и да не нападат. Животът им е по-важен от всичко. Милицията, подпомогната от хората на стопанството, щяла да обкръжи гората и Спъну щял да бъде заловен заедно с конете, с всичко. В момента, докато разговаряли, пристигнал Коцкан и бил арестуван. Згаберча