Сабрина кимна и когато вратата се затвори зад прислужницата, пошепна унило:
— Не се тревожи за мен, Беа. Аз съм от семейство Камерън. Ние винаги получаваме онова, което искаме.
Тя отметна глава и затвори очи. В това състояние не можеше да понесе дори мътната светлина зад прозореца.
След два часа Беа влезе в кухнята с недокоснатата табла и когато готвачката я погледна с надежда, унило поклати глава.
— Не изпи чая си и дори не опита прекрасните ви хлебчета.
Готвачката се отпусна тежко на едно трикрако столче и сърдито посочи изстиналите сладкиши.
— Ако преди седмица някой ми беше казал, че ще се опитам да възбудя апетита на младата мис с нещо друго, освен с арсен, щях да му се изсмея. — След малко лицето й се разведри. — Какво, ако й приготвим топъл компрес за гърдите?
Беа отново поклати глава.
— Тя не се оплаква от нищо. С тялото й всичко е наред. Никога преди това не бях чувала човек да казва толкова често „моля“ и „благодаря“. Ако я бях помолила, сигурно щеше да ми сервира чай.
Готвачката опря лакти на масата и двете жени се спогледаха безпомощно. За своя изненада те предпочитаха да се върнат дните, когато злата Ксантипа ги тормозеше до полуда, вместо да гледат тази болезнено учтива личност. Светлината в очите на Сабрина беше угаснала, тя бе захвърлила скъпите халати и меките кашмирени шалове и носеше само прости ленени нощници. Коленете й бяха завити със старо одеяло, косите бяха разпуснати по раменете или сплетени на прости плитки като на дете.
Тя отказваше да напуска стаята, седеше часове в неудобния инвалиден стол и гледаше през прозореца към градината — сякаш очакваше нещо или някого, който никога нямаше да се появи.
Нощем вече не се чуваше нито трополене, нито проклятия.
Готвачката въздъхна тежко.
— Ако не я познавах добре, щях да се закълна, че страда от разбито сърце.
Беа отпи глътка изстинал чай и направи гримаса.
— Преди седмица бих се заклела, че изобщо няма сърце.
Готвачката също си наля чай и сипа вътре малко джин от шише с надпис „Ванилия“.
— Знаеш ли какво обичаше да казва скъпата ми майка — бог да успокои душата й:
Беа вдигна чашата си като за тост.
— Да пием за това.
Двете се чукнаха тържествено и звънът на порцелановите чаши отекна като
Някой подръпна ръкава на ризата й.
Сабрина отвори очи. В последно време прекарваше дните си в полусън и бе престанала да прави разлика между деня и нощта. Сивотата й носеше поне малко утеха. Тя вдигна поглед към тавана, без да мигне. Постоянното усещане за загуба беше толкова силно и жестоко, че оставяше горчив вкус на езика й.
— Сабрина, моля те, събуди се!
Тя обърна глава и видя Енид, приседнала на края на леглото. Нощницата й беше мокра от дъжда, по пантофките й беше полепнала кал от градината, косите й висяха разбъркани. Ала бузите й сияеха и очите излъчваха толкова живот, че Сабрина неволно отвърна поглед.
— Веднага свали тези мокри дрехи, ако не искаш бебето да настине.
— По-късно. Сега имам нужда от помощта ти. Става въпрос за Раналд.
В сърцето й се появи надежда, но тя побърза да я потисне.
— Какво е станало с Раналд? Мислех, че отдавна се е върнал в планините.
— И аз мислех така. — Братовчедка й се засмя щастливо. — Но той не го е направил. Отказал да замине, без да ме види още веднъж. Иска да говорим за бъдещето си.
Сабрина смръщи чело. Бъдещето беше толкова неясно понятие, че тя не разбра веднага какво означаваха думите на Енид. За нея съществуваше само неусетният преход на безкрайните минути в безкрайни часове.
Енид я хвана за ръката и заговори с нарастваща възбуда:
— Утре вечер Филип ме е поканил на бал с маски във Воксхол. Имам намерение да се срещна с Раналд там, защото всички ще бъдат с маски и той може да се движи свободно. Мама обаче отказва да ме пусне, ако не обещаеш да ме придружиш. Вероятно си мисли, че оставят ли ме сама, ще се забъркам в някоя каша.
Сабрина погледна издутия корем на братовчедка си. Нима беше възможна по-голяма каша от тази, която Енид беше забъркала с Раналд? Тя предполагаше, че леля й бе настояла Енид да има придружителка главно защото искаше Сабрина най-сетне да напусне стаята си и дори къщата. Оставаше само един въпрос.
— И той ли ще бъде там?
Енид сведе глава към пода. Сиянието на огъня позлатяваше светлите й коси.
— Не. Той подготвя завръщането им.
Енид я наблюдаваше напрегнато.
— Моля те, кажи, че ще ме придружиш!
Сабрина си спомни как в Макдонъл Касъл бе коленичила до леглото на братовчедка си и я бе помолила да напусне топлата прегръдка на Раналд и да избяга с нея в студената зимна нощ. Тогава Морган беше достатъчно глупав да тръгне след нея и да я върне. Със сигурност нямаше да направи тази грешка още веднъж.
Тя се насили да се усмихне, помилва Енид по косата и си припомни всички жертви, които тя беше правила за нея.
— Разбира се, че ще дойда. Може би това е случай да поправя поне малко злото, което ти причиних с егоизма си. — Тя отметна завивката на леглото си и се засмя. — Хайде, пъхни се при мен, преди бебето да се е разкашляло.
Енид захвърли калните си пантофи и скочи с такава сила върху матрака, че всички пружини изскърцаха жално.
Когато на следващата вечер Филип остави инвалидния й стол в един отдалечен ъгъл на голямата бална зала, Сабрина вече съжаляваше за великодушието си. Любопитните погледи на присъстващите бодяха като игли. Това беше първата й поява на публично място след скандала с Морган. С надеждата да не се излага на хорското внимание тя бе облякла скромна бяла рокля и си беше направила незабележима фризура.
Всъщност ми липсва маска, сети се тя, но после изкриви лице в мрачна усмивка. Даже с маска щяха да я познаят. Нито един от другите гости не беше сервиран като табла за чай през вратата.
Навън пролетният дъжд беше отслабнал, но надвисналите черни облаци възвестяваха следващата буря. Лампите, окачени в редици по стените, по странен начин подчертаваха мрачността на дългото и високо помещение и правеха маскираните гости още по-тайнствени.
Филип постави стола й в ъгъла, наведе се към нея и попита, като подчертаваше всяка дума:
