Изправяйки те от различни страни, някои от мъжете се провикнаха:
— Виждам лодка! Виждам лодка!
Лайтолър ги убеди да спрат и да пазят силите си.
Ставаше все по-студено и полковникът се оплака за главата си на Лайтолър. Друг мъж подаде и на двамата по глътка от една манерка. Те му отказаха, но посочиха треперещия наблизо Уолтър Хърст. Хърст помисли, че е бренди, и пое голяма глътка. Почти се задави — беше ментова есенция.
Разговаряха учудващо много. Помощник-готвачът Джон Мейнърд им разказа как капитан Смит се е приближил до лодката преди последния миг на „Титаник“ и почти го били измъкнали горе, но той се плъзнал отново във водата. По-късно огнярят Хари Синиър твърдеше, че капитанът се е отдалечил нарочно, казвайки:
— Аз ще последвам кораба!
Може и да е било вярно, но Хърст твърдеше със сигурност, че капитанът никога не се е приближавал до лодката. Освен това Синиър пристигна един от последните — вероятно твърде късно, за да е видял сам капитана.
Повечето разговаряха за спасението. Лайтолър скоро забеляза на кърмата младшия радиооператор Харълд Брайд и го попита от носа на лодката кои кораби са се насочили на помощ. Брайд извика:
— „Балтик“, „Олимпик“, „Карпатия“.
Лайтолър пресметна, че „Карпатия“ трябва да пристигне на разсъмване… и го съобщи на околните, за да повдигне малко духовете. От този момент те започнаха да оглеждат хоризонта, търсейки някакъв знак. От време на време се оживяваха, като виждаха запалените от Боксхол в лодка № 2 зелени фалшвеери. Лайтолър даже си помисли, че това сигурно е от друг кораб.
Полека-лека нощта си отиде. Към заранта излезе лек бриз. Въздухът като че ли още изстина. Морето стана неспокойно. Леденостудени вълни заплискаха върху краката и коленете на мъжете от лодка С. Пръските режеха телата им и ги ослепяваха. Един мъж, след това втори, след това трети, се прекатуриха зад кърмата и изчезнаха от погледите. Останалите мълчаха, погълнати от битката за самосъхранение.
Мълчеше и морето. Когато първите зари на утринта прорязваха небето, в накъдрените вълнички на спокойния иначе Атлантик не се забелязваше и искрица живот.
Само един мъж бе още жизнен благодарение на забележителната комбинация от инициатива, късмет и алкохол. Преди четири часа главният хлебар Чарлс Джофин бе събуден като мнозина на „Титаник“ от странния, режещ звук. И като много други той чу сигнала за събиране малко след полунощ.
Но Джофин не се яви на лодъчната палуба с празни ръце. Той прецени, че щом има необходимост от лодките, ще има нужда и от провизии. По собствена инициатива строи своите тринайсет щатни хлебари и изпразни камбуза от наличния хляб. Хлебарите замаршируваха нагоре, носейки всеки по четири франзели хляб.
Удовлетворен, Джофин се върна в кабината си на палуба D ляв борд, за глътка уиски.
Към 00:30 часа се чувстваше достатъчно подсилен, за да изкачи стълбите до лодка № 10, където му беше мястото. На този етап бе още много трудно да се убедят жените да влязат в лодките; така че Джофин прибягна към силови методи. Той слизаше до палубата за разходки и насила довличаше по някоя жена. След това, както той сам се изразяваше ги
По разписание Джофин се водеше водач на лодка № 10, но той си помисли, че хората в нея са достатъчно, за да я управляват; скочи навън и помогна да я спуснат във водата. „Да тръгна с нея — обясняваше той — би било лош пример.“
Към 01:20 той се спусна, подскачайки, в кабината си на палуба D и си наля нова доза. Седна на койката си и се замечта — усещаше, че водата прехвърля прага на кабината му, стича се по шарения линолеум и достига до върха на обувките му, но на практика не изпитваше никакво безпокойство.
Около 01:45 той видя само стария, учтив д-р О’Лафлин да се върти наоколо. На Джофин не му дойде наум какво може да прави възрастният джентълмен тук, но изведнъж му хрумна, че камбузът е наблизо и вероятно те, двамата, имат едни и същи усещания.
Във всеки случай Джофин му кимна и се върна на лодъчната палуба. Пътят му не беше лек поради големия крен на „Титаник“ и стръмния наклон на стълбището. Трябваше още малко и обратния път би бил невъзможен.
Джофин ни най-малко не се отчая, когато разбра, че всички лодки са заминали. Той слезе на палуба В и от мястото, където тя се съединяваше с палубата за разходки, започна да хвърля през прозорците палубни столове. Другите го наблюдаваха, без да му помогнат.
Работата беше уморителна, така че след промушването на последния стол през прозореца (беше като вдяване на конец в игла) Джофин се оттегли в камбуза, намиращ се на десния борд на палуба А. Часът бе 02:10.
Утолявайки жаждата си, този път с вода, той чу някакъв трясък, сякаш нещо се събори. Чашите и тенджерите от камбуза се разхвърчаха около него, светлините почервеняха и върху тавана се разнесе тропот на бягащи хора.
Той се понесе навън от камбуза към кърмата на палуба А, зад мравуняка от хора, които бягаха в същата посока или се спущаха от горната лодъчна палуба. Остана по-назад, колкото бе възможно, зад опашката на тълпата. Той скочи от стълбите на палуба В, а след това и на главната палуба. Точно когато стигна до там, „Титаник“ се изкриви наляво с главоломна бързина, изхвърляйки като огромна купчина болшинството от хората върху леерите на левия борд.
Единствен Джофин запази равновесие. Спокоен и винаги нащрек, имащ чудесно чувство за равновесие въпреки издигането на кърмата и полягането на кораба наляво. Сега палубата бе толкова наклонена, че не можеше да се стои прав и затова Джофин се промъкна под леерите на десния борд и се изправи върху бордовата обшивка. Държейки се все още за леерите, той запристъпя назад, докато достигна боядисания в бяло ют. Сега стоеше върху заоблената кърмова част на кораба, стърчаща високо, на около 150 фута над водата.
Джофин внимателно пристегна спасителната си жилетка. Погледна часовника си — показваше 02:15 часа. Подбуден от нещо, го разкопча и го мушна в страничния си джоб. Бе започнал да се чуди на своето положение, когато почувства, че кърмата пропада под краката му — все едно че се намираше върху елеватор. Джофин просто стъпи в затварящата се зад кърмата вода. Даже не си намокри главата.
Той се понесе в нощта, почти необезпокояван от ледената вода. Повече от час подскача наоколо, движейки ръцете и краката си, за да запази изправеното положение.
При първото посивяване на нощта призори, към 04:00 часа той видя нещо, което приличаше на остатък от кораба. Доплува до него и видя, че е преобърнатата лодка С. Дъното ѝ бе претоварено с хора и той не можеше да се изкачи. Тогава забеляза стар приятел от кухнята — помощник-готвача Мейнърд. Приятелството си каза думата — Мейнърд си подаде ръката и Джофин увисна на нея, пенейки водата около себе си, все още достатъчно изолиран от алкохола.
Другите не го забелязаха… отчасти защото бяха прекалено вкочанени, за да им направи впечатление, отчасти защото всички очи бяха вперени на югоизток в хоризонта. Минаваше 3:30 когато го видяха за пръв път — далечен блясък, последван от глух гърмеж. В лодка № 6 мис Нортън извика:
— Вижте блясък на светкавица!
Докато Хичънс изръмжа:
— Това е падаща звезда.
В лодка № 13 лежащ на дъното огняр — почти безжизнен от студа — изведнъж скочи и извика:
— Това е оръдие!
В лодка № 8 морякът Джоунс не повярва на очите си. Като се обърна към графинята на Родиз, която гребеше до него, той прошепна:
— Виждате ли някаква светлина? Погледнете, когато онази вълна ни надигне, но ако се лъжа, не казвайте нищо!
Докато лодката се катереше по следващата вълна, графинята огледа хоризонта. В далечината се мержелееше неясна светлина. Още няколко мига и нямаше никакво съмнение; тя каза на останалите.
Самотната светлина ставаше по-ярка, след това се появи друга, и още, и още. Появи се голям, свирещ
