параход, който изстрелваше ракети, за да ободри хората от „Титаник“, че помощта идва. В лодка № 9 морякът Педи Макгаф внезапно избоботи:
— Нека всички се помолим на господа, защото на хоризонта има кораб, който идва към нас!
Мъжете от лодка С нададоха радостен вик и затракаха отново със зъби. Някой в лодка № 3 запали парче вестник и диво го размаха, след това подпали сламената шапка на г-жа Дейвидсън — щеше да гори по-продължително. В лодката на г-жа А. С. Джервънс натопиха носни кърпи в газ и ги запалиха като сигнали. В лодка № 13 направиха книжен факел от писма. В № 2 Боксхол запали последния фалшвеер. В лодка № 8 г-жа Уайт размаха електрическата си пръчка с неподозирана сила.
Над водата се понесоха викове на облекчение. Когато ужасната нощ отстъпи място на огненокораловия цвят на красивата зора, дори природата изглеждаше доволна.
Но не всички я видяха. В полупотъналата лодка А Олаус Абелзет се опитваше да раздуха волята за живот в лежащите около него полузамръзнали мъже. В светлината на зараждащия се ден той хвана един мъж за рамото, накара го да седне на дъното на лодката:
— Виж! — молеше го Абелзет, — Вече виждаме кораб, съвземи се.
Той хвана една от ръцете на мъжа и я вдигна нагоре. След това затресе рамото му. Но мъжът само промълви:
— Кой си ти? — а след една минута — Остави ме да… Кой си ти?
Абелзет го подържа малко изправен. Натискът бе толкова голям, че той трябваше да използва една дъска за подпора. След половин час небето пламтеше в тръпнещи, топли, розово-златни отблясъци, но за мъжа бе твърде късно да ги види.
„Вървим на север като бесни“
Г-жа Ан Крейн се чудеше на ободряващия мирис на кафе, докато лежеше в кабината си на кораба от компанията „Кунард“ „Карпатия“, пътуващ от Ню Йорк за Средиземно море. Беше почти един часът от четвъртата нощ на пътуването и г-жа Крейн познаваше вече малкия, тих лайнер достатъчно добре, за да знае, че всякакъв признак на раздвижване след полунощ е необичаен, дори варенето на кафе.
По коридора по-долу мис Ан Петерсън също лежеше будна в койката си. Тя се дивеше защо всички светлини по кораба светят — на очукания „Карпатия“ по това време обикновено загасяха всичко.
Г-н Хауърд М. Чапън бе повече обезпокоен, отколкото учуден. Той лежеше на горното легло в кабината си на палуба А — лицето му беше само на няколко инча под горната лодъчна палуба. Някъде след полунощ внезапно го събуди странен шум. Точно над главата му, на палубата, бе коленичил мъж. Предният ден той бе забелязал точно там вързано за планка въже от спасителна лодка; сега беше сигурен, че мъжът отвързва въжето и че нещо се е случило.
Наблизо, в студената кабина се събуди г-жа Луис М. Огден — навярно от вибрациите на движещия се бързо кораб. Дочувайки силен шум над главата си, тя също реши, че е станало нещо неприятно. Тя разтърси спящия си съпруг. Неговото предположение не я успокои — екипажът сваляше стопорите на намиращите се над главата им спасителни лодки. Той отвори вратата на кабината и видя върволица от стюарди, които носеха одеала и дюшеци. Това също не бе много успокоително.
Тук и там по целия кораб леко спящите пътници чуваха смутени приглушени команди, бродещи крака, поскърцващи лодбалки. Някои се чудеха на шума на машините — те тракаха много по-силно и бързо от друг път. Дюшеците диво се тресяха… скобите на умивалниците силно трепереха… дървената облицовка стенеше от напрежение. При завъртане на крана течеше само студена вода — натискането на копчето на нагревателя не даваше никакви резултати — по всичко изглеждаше, че машините поглъщат всяка унция пара.
Най-страшното усещане бе ужасният студ. „Карпатия“ напусна Ню Йорк на единадесети април и се насочи към Гибралтар, Генуа, Неапол, Триест и Фиумилино. На борда ѝ имаше 150 пътници от първа класа — предимно възрастни американци, които търсеха слънце в една ера, когато Флорида за тях не значеше нищо, и 575 пътници от трета класа — основно италианци и славяни, които се връщаха в своето слънчево Средиземноморие В този неделен следобед всички приветстваха появата на лекия бриз на Гълфстрийма. Към 17 часа стана толкова топло, че г-н Чапън премести стола си на сянка. Сега бе настъпила удивителна промяна — ледения дъх, който се промъкваше през всеки отвор или шев, напомняше за Арктика.
На мостика капитан Артър Х. Рострън се чудеше дали не е пропуснал нещо. Той беше на море от 27 години — 17 от тях с „Кунард“, — но само от две години капитан и едва от три месеца на „Карпатия“. Повикът на „Титаник“ за помощ бе първото му истинско изпитание от този род.
Когато пристигна CQD-то, Рострън вече си беше легнал. Харолд Котъм — операторът на „Карпатия“, бързо занесе радиограмата на мостика на първия помощник-капитан Дийн. Двамата се завтекоха надолу по стълбата, минаха през навигационната рубка и влетяха в кабината на капитана. Рострън — привърженик на дисциплината макар и полузаспал — се зачуди какво се е случило с кораба, та помощниците му нахълтват по този начин. Но преди да им се скара, Дийн изплю новината.
Рострън скочи от леглото, заповяда корабът да направи поворот и чак след като заповедта му беше отдадена, попита още веднъж Котъм:
— Сигурен ли си, че това е „Титаник“, който иска незабавна помощ?
— Да, сър.
— Съвсем ли си сигурен?
— Абсолютно сигурен.
— Добре, кажи им тогава, че идваме на пълни обороти.
Рострън нахълта в щурманската рубка и засмята новия курс на „Карпатия“. Докато пресмяташе и драскаше нещо, той видя да минава помощник-боцманът, водещ група моряци да мият долните палуби. Рострън му каза да забрави палубите и да приготви лодките за спускане. Помощник-боцманът зяпна с отворена уста. Рострън го успокои:
— Няма страшно. Отиваме да помагаме на друг, бедстващ кораб.
След няколко мига новият курс бе готов — 308 градуса. „Карпатия“ беше на 58 мили от „Титаник“. При 14 възла това правеше четири часа. Твърде късно.
Рострън повика главния механик Джонстоун и му каза да вдигне максимални обороти — да събуди почиващата смяна… да спре отоплението и топлата вода… да задържи всяка унция пара в котлите.
След това Рострън изпрати за първия помощник Дийн. Нареди му да преустанови всякаква друга работа и да подготви кораба за спасителни операции. По-точно, да приготви и приспусне всички лодки… да нареди електрически лустри по борда… да отвори вратите към външните трапове и да окачи блокове и въжета по тях… да приготви въжени столове за ранените и болните, брезентови торби за изтегляне на децата до всяка врата… да спусне щормтрапове по бордовете… да завърже мрежи, които да помогнат на хората при катеренето… да приготви носовите биги (с пара във винчовете) за вдигане на борда на поща и багаж… да има под ръка масло, което да се излива през тоалетните покрай бордовете на кораба в случай на вълнение.
После извика корабния лекар д-р Макги: да събере всички възстановителни и стимулиращи лекарства на борда… да организира пунктове за бърза помощ във всеки ресторант… да назначи отговорен в трета класа унгарския лекар… във втора класа италианския доктор… а в първа класа — самия Макги.
Сега бе ред на ковчежника Браун: да осигури посрещането на пътниците от „Титаник“ от главния стюард, помощник-ковчежника и самият той още на входовете… да им запишат имената… да ги насочат към съответния ресторант (в зависимост от класата) за медицинска проверка.
Накрая друга поредица от разпореждания за главния стюард Хари Хюз: да се извика всеки мъж… да се приготви кафе за работещите моряци… супа, кафе, чай, бренди и уиски за спасените… на всеки вход да се натрупат одеала… пушалният и дневният салони, както и библиотеката да се превърнат в спални помещения за спасените… да се съберат всички третокласни пътници на „Карпатия“ на едно място, като се освободи място за спасените им събратя от „Титаник“. Давайки своите заповеди, Рострън ги подкани да запазят спокойствие и тишина. Предстоящата работа бе достатъчно трудна, за да плашат още от сега пътниците на „Карпатия“. Колкото по-дълго спят те, толкова по-добре. Като допълнителна предохранителна мярка във всеки коридор бе поставен по един стюард. Те трябваше да казват на всеки любопитен пасажер, че
