Последната нощ на „Титаник“

Сега лодката се падаше от наветрената страна и докато се сближаваха, се появи вятър и морето се набърчи. В тъмното се разнесе глас:

— Имаме само един моряк и не можем да маневрираме добре.

— Добре — извика в отговор Рострън и бавно започна да доближава „Карпатия“, докато гласът извика отново:

— Дайте „стоп“ на машината.

Това бе четвъртият помощник Боксхол от лодка № 2. Седящата до него г-жа Уолтър Дъглас от Минеаполис бе близо до истерия.

— „Титаник“ — изплака тя — потъна заедно с хората на борда!

Боксхол ѝ каза да млъкне и неговата острота подейства мигновено. Тя бързо се съвзе и след това винаги се съгласяваше, че направената забележка бе правилна.

На „Карпатия“ никой не я чу. Всички очи бяха заковани към поклащащата се към трапа спасителна лодка. Г-жа Огден забеляза на борда ѝ емблема на „Уайт Стар Лайн“ и спасителните жилетки, които създаваха впечатление, че всички са облечени в бяло. Г-жа Крейн се зачуди на бледите, напрегнати лица, които гледаха към палубите. Единственият звук, който долиташе, бе плач на бебе от лодката.

Въжетата бяха спуснати и в лодката се раздвижиха. След миг на колебание мис Елизабет Алън бавно се закатери по люшкащия се щормтрап и падна в обятията на ковчежника Браун. Той я попита дали „Титаник“ е потънал и тя му отговори утвърдително.

Горе на мостика на Рострън всичко му беше ясно и без да пита, но считаше, че формалностите трябва да се спазват. Изпрати за Боксхол и когато потръпващия четвърти помощник-капитан застана пред него, той се обърна с думите:

— „Титаник“ потъна ли?

— Да — гласът на Боксхол се пречупи, — потъна около 02:30 часа.

Развиделяваше се и хората на палубите вече виждаха други спасителни лодки от всички страни. Бяха разпръснати в район от около 4 мили и бе трудно да ги различиш от множеството малки айсберги, които покриваха повърхността. Сред малките ледени хълмове имаше и три или четири извисяващи се чудовища с височина 150–200 фута. На север и на запад — на около 5 мили — се простираше плътно ледено поле, на което не се виждаше краят. От него на хоризонта стърчаха огромни ледени планини.

— Когато видях леда, през който бях плавал цяла нощ — разказваше след време Рострън на свой приятел, — изтръпнах и си помислих, че ръката, която бе стискала щурвала през нощта, не може да бъде моя.

Гледката беше толкова поразяваща, че тези, които бяха проспали всичко досега, не можеха да я асимилират. Г-жа Уолъс Брадфорд от Сан Франциско надникна през илюминатора и запримига невярваща — на около половин миля се издигаше огромен, назъбен връх, наподобяващ на крайбрежна скала. Той не беше бял и тя се учуди:

— Как може да сме близо до скала, когато сме на четири дни път от Ню Йорк в южно направление, в средата на океана.

Мис Сю Ева Рул от Сейнт Луис бе също толкова учудена. Когато тя за пръв път видя пляскаща с весла спасителна лодка в утринта, ѝ се стори, че е гондола на въздушен кораб, а огромната сива маса зад нея оприличи на рамка. Беше сигурна, че спасяват екипажа на дирижабъл.

Друг объркан пътник загради пътя на една стюардеса в коридора. Тя спря, преди той да промълви и една дума. След това посочи към олюляващите се в основния ресторант жени и изхлипа:

— От „Титаник“ са. Той е на дъното на океана.

На десет мили от „Карпатия“ с пукването на зората „Калифорниън“ започна да се връща към живот. В 04:00 часа старши помощник-капитанът Джордж Фредерик Стюарт се качи на мостика и освободи вторият помощник Стоун.

Стоун го осведоми за събитията — разказа му за странния кораб, ракетите, начина, по който той изчезна. Той добави, че около 03:40 е видял друга ракета, този път от юг, и явно не от кораба, който е изстрелял първите осем. Смъртно уморен, Стоун се спусна по трапа и си легна — отсега нататък бе ред на Стюарт.

В 04:40 Стюарт събуди капитан Лорд и повтори разказа на Стоун.

— Да, знам — прекъсна го капитанът, — той ми съобщи.

Лорд нахлузи някакви дрехи и се качи на мостика. Той започна да обсъжда различни варианти за измъкване от леденото поле по път за Бостън. Стюарт се намеси и го попита дали ще провери какъв е този кораб на юг.

— Не, няма — отговори Лорд, — той вече не подава сигнали.

Стюарт не го закачи повече, даже не спомена, че когато Стоун слизаше от мостика, каза убедено, че корабът на юг не е същият, който бе изстрелял осем ракети.

Той мисли дълго над случилото се и накрая в 05:40 събуди радиооператора Ивънс с думите, които той самият добре помни:

— Някакъв кораб изстрелва ракети. Можеш ли да провериш какво става наоколо?

Ивънс сънливо стана в полумрака, намери слушалките и настрои радиостанцията.

След две минути Стюарт хвърчеше по стъпалата към мостика и крещеше:

— Има потънал кораб! — след това отново до рубката… пак на мостика… после при капитан Лорд с потресаващата новина:

— „Титаник“ се е натъкнал на айсберг и е потънал!

Капитан Лорд направи това, което всеки добър капитан трябваше да направи. Той бързо се разпореди да дадат ход на машината и се отправи към последното място на „Титаник“.

„Идете си! Ние току-що видяхме съпрузите си удавени“

— Мамо, погледни красивия Северен полюс, макар, че на него няма Дядо Коледа — каза малкият Дъглас Спедън на майка си, г-жа Фредерик О. Спедън, докато лодка № 3 си пробиваше път през леда към „Карпатия“.

Картината на Арктика сякаш беше извадена от детска книжка. Слънцето едва се подаваше над хоризонта и под първите му лъчи ледът блестеше. Планините изглеждаха омайно бели, розови, виолетови, тъмносини, в зависимост от ъгъла на лъчите и падащите отсенки. Сега морето имаше ясносин цвят и в развълнуваната вода подскачаха малки отломки лед, с размер на човешки юмрук. Небето на изток грееше в златно и синьо, обещавайки един прекрасен ден. На запад се скриваха отсенките на нощта; Лорънс Бизли си спомня, че Зорницата свети дълго след залеза на другите звезди. Близо до хоризонта се яви тънък, блед, сърповиден месец.

— Нова луна! Дайте си парите, момчета, ако ги имате! — Огнярят Фред Барет бодро подвикваше на гребящия в лодка № 13 екипаж. Въздишки и викове на облекчение се носеха от всички лодки, докато мъжете се състезаваха чия лодка ще пристигне първа до „Карпатия“. Някои запяха:

— Натискайте към брега, момчета!

Други заскандираха. Трети останаха мълчаливи — потресени от гибелта или съкрушени от облекчение.

— Хайде, уважаеми дами, не унивайте! Спасени сме — наблюдателят Хог се опитваше да ободри вперилите безжизнен поглед жени от лодка № 7, които останаха мълчаливи.

На преобърнатата лодка С също нямаше овации. Лайтолър, Грейси, Брайд, Тейър и другите бяха твърде заети да запазят плавателността на лодката. Подпомогнати от утринния бриз, вълните прескачаха през корпуса и го люшкаха напред-назад. При всяко поклащане изпод лодката излизаше порция въздух и килът се забиваше по-дълбоко във водата. Следвайки указанията на Лайтолър, мъжете все още местеха тежестта си напред и назад, но след час упражнения бяха уморени до смърт.

Видът на приближаващата се със зората „Карпатия“, толкова вълнуващ за всички други, не означаваше почти нищо за тези мъже. Лодката се намираше на около 4 мили и хората в нея се чудеха как ще издържат, докато ги забележат. Изведнъж в светлината на разсъмването не видяха нова надежда. Само на 800 ярда от тях се намираха завързаните заедно според указанията на петия помощник-капитан Лоу лодки 4, 10, 12 и G.